Определение № 60446 от 20.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3271/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Б., И. А. Д., В. Й. А.-Л. и Р. А. Л., чрез процесуалния им представител адв. Н. С. от САК, срещу решение № 6071, постановено на 13.08.2019 г. от Софийски градски съд, IV-Б състав по в.гр.д.№17251/2013г., потвърждаващо решението на първоинстанциония съд, с което е признато за установено по предявените искове от Д. К. Г., С. Г. И., К. Г. Г. и В. Т. Г., че в недвижим имот в [населено място], [улица], представляващ УПИ ......., кв..........по плана на [населено място], местност „Х. С.-С.“ касаторите, наред с други физически лица, не притежават право на строеж, съгласно нотариален акт №........, том ........, н.д.№........../1995 г., за офис №1 на партера и на първи етаж от сградата, която е следвало да бъде построена, с площ от 487.40 кв.м., състоящ се от две зали, пет броя канцеларии, четири броя складове, три гишета, два броя бани с тоалетна и коридори, заедно със съответните идеални части от сградата, както и за подземен гараж №5 с площ от 22.50 кв.м., заедно със съответните идеални части от сградата. В изложението се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните? Навеждат доводи, че въззивният съд не е обсъдил приетите доказателства и наведените доводи относно обстоятелството, че по време на гр.д.№6235/1997 г. на СРС-28 състав срокът по чл. 67 ЗС не е текъл по отношение на тях, както и че в противоречие със свидетелските показания неправилно е приел, че с действията и бездействията си собствениците на земята не са създали пречки за реализиране правото на строеж с недобросъвестно поведение. Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС №7/1965 г.; ТР №1/2001 г.; решение №331 от 04.07.2011 г. по гр.д.№1649/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение №199 от 17.12.2009 г. по т.д.№386/2009 г. на II т.о. на ВКС; решение №374 от 22.11.2010 г. по гр.д.№219/2010 г. на II г.о. на ВКС; решение №65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№4216/2008 г. на IV г.о. на ВКС; решение №36 от 24.03.2014 г. по т.д.№2366/2013 г. на II т.о. на ВКС. 2.Длъжен ли е съдът да обсъди и направи надлежен анализ на всички събрани по делото доказателства и да постанови решението си в съответствие с доказателствата по делото? Навеждат довод, че в противоречие със събраните доказателства и техните доводи въззивният съд е приел, че не са налице обстоятелства за спиране на давността, предвидена в чл. 67 ЗС, като се е произнесъл и в противоречие с т.2 на ТР №1/2011 г. по тълк.д.№1/2011 г. на ОСГК на ВКС, в което се приема, че давност не тече както по обективни причини, така и поради недобросъвестно поведение на собственика на земята. Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.4 на ППВС №7 от 27.12.1956 г.; т.12 на ТР №1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС; решение №331 от 04.07.2011 г. по гр.д.№1649/2010 г. на IV г.о. на ВКС и решение №155 от 25.02.2005 г. по гр.д.№409/2004 г. на II т.о. на ВКС. Касаторите поддържат също така, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл и по въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 3.Лицата, на които е учредено право на строеж за отделни обекти, както и собствениците на земята, запазили и учредили помежду си право на строеж за отделни обекти, биха ли могли да извършват каквито и да е действия за осъществяване на строителство, доколкото това задължение е било вменено единствено на „Б.“ Е. във връзка със сключения с посоченото дружество договор за отстъпване на право на строеж на сградата, до разваляне на същия? 4.След разваляне на договора за отстъпване на право на строеж в полза на „Б.“ Е. имали ли са право касаторите лично да осъществяват строителство на сградата, доколкото грубият строеж по отношение на имотите, за които те имат право на строеж, е изпълнен или почти изпълнен и извършването на строителните работи ще засяга други обекти? В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба К. Р. Г., А. В. Г., С. В. Г., Д. К. Г., С. Г. И. и К. Г. Г., чрез процесуалния си представител адв. С. Т. от САК, изразяват становище, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касацонна жалба Р. Н. Б., чрез особения си представител адв. Т. С. от САК, изразява становище, че не оспорва подадената касационна жалба с вх.№ 131015/25.10.2019 г. В същия смисъл са и отговорите, подадени от В. Л. Н. и Г. Д. Б., които с допълнителни молби заявяват воля да се присъединят към подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима, като въпреки изрично изразената воля за присъединяване към подадената касационна жалба следва да се приеме, че предпоставките за това не са налице, тъй като срещу В. Л. Н. и Г. Д. Б. искът е предявен за други обекти в същата сграда. С оглед наличието на необходимо другарство настоящият състав приема, че качеството касатори имат и лицата М. А. М., М. М. М., М. М. М., А. М. М., И. Т. И., М. Г. И., Г. Х. Г., К. И. Г., А. И. Б., В. В. Д., Н. К. А.-Х., М. А. Х., Й. И. Т. и Н. Г. Ш.. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Д. К. Г. С. Г. И., К. Г. Г. и В. Т. Г. са предявили на 15.06.2004 г. срещу „Б.“ Е. и на 05.10.2004 г. срещу физическите лица искове за признаване за установено, че в недвижим имот в [населено място], [улица], представляващ УПИ ......... в кв...........по плана на [населено място], местност „Х. С.-С.“ Б.“ Е. и съответният ответник-физическо лице не притежават право на строеж за съответния обект, като срещу касаторите искът е предявен за офис №1 на партера и на първи етаж от сградата, която е следвало да бъде построена, с площ от 487.40 кв.м., състоящ се от две зали, пет броя канцеларии, четири броя складове, три гишета, два броя бани с тоалетна и коридори, заедно със съответните идеални части от сградата, както и за подземен гараж №5 с площ от 22.50 кв.м., заедно със съответните идеални части от сградата. Ищците поддържат, че са собственици на УПИ ......... в кв..........по плана на [населено място], местност „Х. С.-С.“ и с н.а.№........., н.д.№........./1994 г. са учредили на „Б.“ Е. право на строеж за изграждането на пететажна жилищна сграда с мезонети, магазини, подземни гаражи, надземни гаражи и офиси по одобрен архитектурен проект, запазили си правото на строеж върху конкретно описани в нотариалния акт обекти в сградата, които „Б.“ Е. следвало да им изгради със свои средства, а останалите обекти в сградата оставали в собственост на дружеството. Твърдят, че за част от тези останали обекти дружеството учредило право на строеж на ответниците-физически лица, а за останалите сключило предварителни договори за покупко-продажба. Изкопът на сградата бил направен през 1994 г., изграден бил сутерен, подземни гаражи 2, 4, 6, 7 и 8 и мазета, абонатната станция на външни стени и тавани, асансьорна шахта, на груб строеж партерен етаж, частично изграден първи надпартерен етаж, а на втори надпартерен етаж била направена железобетонна плоча. Твърдят, че от 1995 г. СМР на обекта не се извършват и тъй като станало ясно, че договорът няма да бъде изпълнен, с решение от 19.04.1999 г. по гр.д.№6235/1997 г. на СРС, 28 състав, влязло в сила на 20.05.1999 г., договорът между тях и „Б.“ Е. бил развален. И тъй като правото на строеж не било упражнявано от 1995 г., поддържат, че същото е било погасено по давност. Въз основа на представените по делото писмени доказателства (нотариални актове) въззивният съд е приел, че предявилите иска лица притежават правото на собственост върху .......... в кв...........по плана на [населено място], местност „Х. С.-С.“, като с договор от 29.07.1994 г. (н.а.№........., н.д.№............/1994 г.) учредили на „Б.“ Е. право на строеж за изграждане на пететажна жилищна сграда с мезонети, магазини, подземни гаражи, надземни гаражи, офисна част и мезонети, разположени в подпокривната част, по одобрен архитектурен проект, която сграда „Б.“ Е. да построи и стане неин собственик с изключение на обектите, за които учредителите запазили правото на строеж и взаимно и учредили такова. Прието е, че с договор от 27.10.1995 г. (н.а.№......., н.д.№......../1995 г.) „Б.“ Е. продало на касаторите право на строеж за офис №1 на партера и на първи етаж от сградата, която е следвало да бъде построена, с площ от 487.40 кв.м., състоящ се от две зали, пет броя канцеларии, четири броя складове, три гишета, два броя бани с тоалетна и коридори, заедно със съответните идеални части от сградата, както и за подземен гараж №5 с площ от 22.50 кв.м., заедно със съответните идеални части от сградата. Взето е предвид, че с решение от 19.04.1999 г. по гр.д.№6235/1997 г. на СРС, 28 състав, влязло в сила на 20.05.1999 г., на основание чл. 87 ЗЗД е развален договорът, сключен с н.а. №......., н.д.№........../1994 г. Въз основа на заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза въззивният съд е приел за установено, че сградата, която е следвало да се построи съгласно проектите, е била с общо 9 нива: сутерен, партер (първи етаж) и пет надпартерни етажа, както и подпокривно пространство с два етажа, които се водели шести и седми надпартерен мансрадни етажи. Три от тези девет нива, а именно сутерен с мазета и подземни гаражи, партер с офиси, магазини и гаражи и първи надпартерен етаж с офиси и апартаменти били изградени частично в груб строеж – частично са изпълнени земни работи, желязо-бетонна конструкция в основи, сутерен, партер и етаж, изпълнена е и незначително количество зидария по западната калканна стена, изградени са и стълби между сутерена, партера и надпартерния етаж, асансьорна шахта, което е около 25% от грубия строеж на сградата и 10% от необходимото за изпълнение на сградата. Не били започнати изобщо апартаменти с номера 6, 7 и 8 на трети надпартерен етаж, ап. 11 и 13 на четвърти надпартерен етаж, ап.17, 18 и 20 на пети надпартерен етаж, ап.23, 24 и 25 на първи и втори мансарден етаж, ателие №26 на първо ниво на мансарден етаж. Според СТЕ офис №1 и магазин №1 са с изпълнени 80% от работи в груб строеж и 36 % от всички работи, като строежът е изоставен дълги години и в момента последната поставена плоча, покриваща надпартерния етаж е силно увредена, стърчи арматура, корозирала, свързващия материал от горния пласт на бетона е извлечен. Няма складирани материали нито готовност за строителство, строежът е запълнен с боклуци, строителни материали, спринцовки, дюшеци, дрехи и др. Взето е предвид, че според показанията на св.Р. Д. ответниците по иска (сега касатори) В. А., М. Б., Н. Х. и останалите, които били от вестник „Ние жените“, закупили право на строеж в имот в район „С.“ с оглед построяване на редакция за вестника. Посочено е, че според свидетелката имало проблеми със строителството на сградата, казали ѝ, че първият инвеститор изчезнал, но в периода 1997 г. – 1999 г. вече търсели други възможности. В редакцията се провеждали събирания между собствениците на земята и хората, на които са учредили право на строеж, като последните събрания били много бурни. Събранията според свидетелката се провеждали в периода 1997 г. – 1999 г. с оглед намиране на решение за излизане от ситуацията и да се продължи строежа, като първите разговори били да се развали договора с първия инвеститор и ръководството на вестника поеме разходите за адвокат, да се търси нов инвеститор и всички се съгласили това да бъде направено. Според свидетелката разговорите били бурни, защото ръководството на вестника намерило няколко инвеститора, но се оказало, че за тези инвеститори не е рентабилно да довършат сградата при вече разпределена квадратура за отделните имоти, а собствениците на земята не се съгласили с предложенията на ръководството на вестника всеки собственик на земята да отстъпи малко квадратура на имотите, които ще получи в построената сграда. Така и не се намерил инвеститор, който да довърши сградата, тъй като собствениците на земята не се съгласили да им намали квадратурата или обезщетението. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че приетото по делото решение от 19.04.1999 г., постановено по гр.д.№6235/1997 г. на СРС, 28 състав и влязло в сила на 20.05.1999 г., не се отразява на правото на строеж на физическите лица за обектите, за които им е било прехвърлено право на строеж, тъй като предмет на това дело е бил само договорът на собствениците на земята с „Б.“ Е. за конкретно посочени обекти, сред които не попадат имотите, посочени в нотариалните актове на физическите лица – договорът от 29.07.1994 г. е развален само за имоти, за които „Б.“ Е. не е сключило разпоредителни сделки, т.е. договорът не е развален за процесното право на строеж. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл. 67 ЗС е уредена от законодателя, за да се стимулира суперфициаря да реализира ограниченото вещно право, обременяващо правото на собственика на земята и да не се допусне то да съществува неограничено във времето с оглед ограничителната разпоредба на чл. 99 ЗС за изгубване на вещните права. Посочено е, че разпоредбата на чл. 67 ЗС не се прилага тогава, когато правото на строеж е учредено за обезщетение за отчужден недвижим имот, както и когато задължението за изграждането на сградата е в тежест на собственика на земята, но погасителната давност по чл. 67 ЗС е приложима тогава, когато приобретателят на правото на строеж има задължението да изгради сградата. Изложени са съображения, че упражняването на правото на строеж е осъществяване на съдържанието му – да се построи сградата, да се придобие собствеността върху нея, както и да се ползва земята в рамките на нужното за пълноценното ползване на сградата, като и че собствеността върху сградата може да се придобие само ако тя представлява самостоятелна вещ. Посочено е също така, че за да се приеме, че правото на строеж е упражнено, сградата следва да е изградена до ниво „груб строеж“ – едва в този момент строежът придобива качеството на самостоятелна вещ съобразно чл. 181 ЗУТ, т.е. необходимо е да са изпълнени ограждащите стени и покрив без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи съобразно § 5, т. 46 ДР на ЗУТ. Изложени са също така съображения, че при сгради-етажна собственост упражняването на правото на строеж е при изграждане на цялата сграда на груб строеж, а не на отделните жилища, офиси, гаражи, магазини в нея, защото едва тогава са изградени общите части, а същите като принадлежност на индивидуалния обект следва да са изградени, за да се придобие собствеността върху самостоятелните обекти в сградата. Взето е предвид, че това правило важи и тогава, когато правото на строеж е учредено на един правен субект, а той го е прехвърлил на трети лица за отделни обекти в сградата, с изключение на хипотезата на чл. 152 ЗУТ, при която разрешение за строеж е издадено за отделни етапи/части от строежа. Изложени са съображения, че в хипотеза, при която сградата не е изградена до покрив на ниво груб строеж в срок от 5 години, правото на строеж се погасява за цялата сграда, а не само за отделни обекти в нея, като последващото прехвърляне на правото на строеж не обвързва собственика на земята и въпреки извършеното прехвърляне срокът на погасителната давност започва да тече от момента на учредяване на суперфицията. Посочено е, че ако собствениците на земята не са поели ангажимент да извършат действия с оглед реализиране на строежа, то всички необходими действия следва да се извършат от суперфициаря, но поведението на собствениците не следва да създава пречки за строителството и недобросъвестно тяхно поведение ще препятства позоваването на погасителната давност. Посочено е също така, че ако строителството се забавя по причини, които не могат да се вменят в отговорност на суперфициаря, то срокът за забавата следва да се приспадне от срока по чл. 67 ЗС – този срок може да бъде прекъсван и спиран защото е давностен. Изложени са също така съображения, че доколкото последващото прехвърляне на правото на строеж не обвързва собствениците на земята, то за последващия приобретател на правото на строеж не започва да тече нов срок по чл. 67 ЗС. В конкретния случай е прието, че със сключения на 29.07.1994 г. договор изграждането на сградата е поставено в тежест на суперфициаря и собствениците на земята не са поели задължения във връзка със същото, като договорът не сочи на друг срок за задълженията на суперфициаря, т.е. срокът по чл. 67 ЗС е започнал да тече от 29.07.1994 г. Доколкото договорът за суперфиция е за изграждане на цялата сграда, при което учредителите са си запазили правото на строеж за отделни самостоятелни обекти, а останалите е уговорено да се придобият от суперфициаря, е прието, че сградата е следвало да се изгради в етажна собственост, т.е. за да се приеме, че правото на строеж е упражнено в срок, сградата е следвало да бъде изградена на ниво „груб строеж“ в срок от 5 години, считано от 29.07.1994 г. За неоснователно е прието възражението на ответниците, че част от сградата е изградена на ниво „груб строеж“, т.е. е било реализирано, доколкото в случая не е налице хипотезата на чл. 152 ЗУТ. Прието е, че не се установява срокът по чл. 67 ЗС да е бил прекъсван или спиран по реда на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, нито се установява собствениците на земята да са провели недобросъвестно поведение, като са създали пречки за реализиране на правото на строеж. Прието е, че установените от показанията на свидетелите данни (вкл. че през 1997 г. се появили проблеми и строителят преустановил изграждането на сградата; че тогава собствениците и носителите на правото на строеж-физически лица се съгласили да предприемат мерки за разваляне на суперфицията в полза на строителя и да се търси нов строител; че носителите на право на строеж-физически лица са искали от собствениците на земята да отстъпят частично от запазеното си право на строеж върху отделните обекти в сградата с оглед намирането на нов строител, който да се съгласи да довърши сградата, но собствениците не се съгласили да отстъпят. Прието е, че така установеното поведение на собствениците на земята не може да се цени като недобросъвестно поведение във връзка със задълженията по договора за суперфиция, което поведение да е попречило на изграждането на сградата. Изложени са съображения, че договорната свобода предоставя възможност на страните да постигнат съглашение в отношенията между тях, при което добросъвестното поведение с оглед изпълнението на задълженията по този договор не включва отказ от права. С оглед на това е прието, че несъгласието на собствениците на земята да получат имоти с по-малка площ от тази, за която е сключен договорът от 29.07.1994 г., не може да се цени като поведение, което да е причинило забава на строежа и срокът на тази забава да следва да се изключи от срока по чл. 67 ЗС – събраните гласни доказателства са с оглед началото на строежа и на спирането на СМЧР, на търсенето на нов строител, но не и за поведение на собствениците на земята, което да е от естество да спре или прекъсне срока по чл. 67 ЗС. С оглед на това е прието, че срокът по чл. 67 ЗС е изтекъл на 29.07.1999 г., към който момент строежът на сградата не е завършен, като по делото е установено, че строежът не е завършен и понастоящем. За неоснователни са приети доводите, че периодът на делото пред 28 състав на СРС за разваляне на договора за суперфиция следва да се изключи от срока по чл. 67 ЗС. Изложени са съображения, че развалянето на договора за строителство и погасяването на правото на строеж са самостоятелни основания за прекратяване на правото на строеж, като делото за разваляне на договора за суперфиция не може да се цени като недобросъвестно поведение от страна на собствениците на земята, доколкото представлява упражняване на субективно материално право. Взето е предвид също така, че искът за разваляне на договора за строителство не е бил насочен към правото на строеж на обектите в сградата, за които е предявен иск по настоящето дело, т.е. това дело не е било от естество да спре или прекъсне срока по чл. 67 ЗС за процесните обекти, а дори да се приеме обратното, доколкото делото по чл. 87 ЗЗД е от 1997 г., а решението е влязло в сила на 20.05.1999 г., то максималният срок на това производство е 2 години, 4 месеца и 20 дни и само с този срок би се удължил срокът по чл. 67 ЗЗД, който към момента на предявяване на иска е изтекъл. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Действително последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че при постановяване на решение по съществото на спора съдът, вкл. и въззивният съд, е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, в какъвто смисъл са и посочените в изложението актове на състави на ВКС, на Пленума на ВС и на ОСГК на ВКС. С тази практика обаче в настоящия случай въззивният съд изцяло се е съобразил – за да достигне до извода, че не са налице предпоставки за спиране или прекъсване на срока по чл. 67 ЗС въззивният съд е взел предвид и съобразил в тяхната съвкупност данните, съдържащи се в свидетелските показания и в представените по делото писмени доказателства. Д. на касаторите, основан на тезата им, че по време на производството по предявения по реда на чл. 87 ЗЗС иск срокът по чл. 67 ЗС е спрял да тече е детайлно обсъден в обжалваното решение, както и доводът за наличие на недобросъвестно поведение на собствениците на земята. Изложени са както съображения, касаещи начина на установяване на твърдените факти и обстоятелства и доказателствата, въз основа на които съответните факти и обстоятелства са установени, така и правното значение и последици от установените релевантни за спора факти и обстоятелства, вкл. поведението на собствениците на земята в периода 1997-1999 г. В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. и съдържащата се в посочените в изложението актове на Пленума на ВС, на ОСГК на ВКС и на тричленни състави на ГК и ТК на ВКС, въззивният съд е извършил детайлен анализ на всички събрани по делото доказателства (вкл. свидетелски показания, писмени доказателства и заключението на СТЕ) и в съответствие с установените от този анализ релевантни за спора факти и обстоятелства е постановил решението си. Изводите, че поведението на собствениците на земята не може да бъде определено като недобросъвестно съответстват на смисъла и целта на закона, както и на трайно установената практика на съдилищата, касаеща свободата на договаряне и значението на волята на едно лице да не се отказва от вече възникнали права, освен в случай на постигане на спогодба като последица от взаимни отстъпки, данни за каквито по делото няма – не е установено и притежателите на правото на строеж да са изявили воля да се откажат от част от притежаваните от тях права. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите за наличие на основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. На първо място по причина, че формулираните от касаторите трети и четвърти въпрос по естеството си са фактически, а не правни, доколкото са свързани с необходимостта да се извърши преценка на последиците от конкретни действия и волеизявления на страните по делото и то на основата на предположение. Освен това следва да бъде взето предвид и обстоятелството, което е съобразено и от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, а именно, че при предявяването на иска за разваляне на договора от 29.07.1994 г. предмет на претенцията са били само обектите, които по този договор са определени за „Б.“ Е., но не и обектите, с които дружеството през 1995 г. се е разпоредило в полза на сегашните касатори. Още повече, че в сключения на 27.10.1995 г. договор не се съдържа клауза, задължаваща дружеството да построи обектите, правото на строеж за които е прехвърлило. От тук в съответствие с правилата на формалната житейска логика и на общите правила на ЗЗД следва извода, че собственикът на правото на строеж има задължението да организира реализирането на правото си, до който извод е достигнал и въззивният съд, посочвайки какво представлява упражняването на правото на строеж - упражняването на правото на строеж е осъществяване на съдържанието му – да се построи сградата, да се придобие собствеността върху нея, както и да се ползва земята в рамките на нужното за пълноценното ползване на сградата, като и че собствеността върху сградата може да се придобие само ако тя представлява самостоятелна вещ. Изложените от въззивния съд съображения съответстват напълно и на разясненията, дадени в ТР №1/2011 г. по тълк.д. №1/2011 г. на ОСГК на ВКС, както и на последващата практика на ВКС за хипотези, при които правото на строеж е било учредено за цяла сграда, а не за отделните самостоятелни обекти в нея. Следва да се отбележи също така, че по отношение на извода, че правото на строеж е погасено по давност, въззивният съд е изложил и допълнителни съображения, че производството по гр.д.№6235/1997 г. по описа на СРС, 28 състав е продължило 2 години, 4 месеца и 20 дни и само с този срок би се удължил срокът по чл. 67 ЗЗД. Давностният срок е започнал да тече на 29.07.1994 г., а искът срещу физическите лица е предявен на 05.10.2004 г., до която дата, дори с приспадане на срока на водене на гр.д.№6235/1997 г. срокът по чл. 67 ЗС е изтекъл. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение