Определение № 49 от 15.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3309/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 241 от 03.08.2020 г. по в. гр. д. № 388/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено решение № 19 от 01.03.2018 г. на РС Панагюрище, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 92 от 19.07.2018 г., с което е бил уважен предявеният от Г. Л. П. срещу Министерство на земеделието и храните /МЗХ, сега Министерство на земеделието, горите и храните - МЗГХ/ и срещу [община] иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ - признато е за установено по отношение на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС С. през 1946 г., нива с площ от 12 дка в местността „С.“ в землището на [населено място], при граници: запад – път; юг – път, изток – дере и север – гора, представляваща понастоящем имот с проектен № ............ с площ от 12,633 дка, е била собственост на Г. И. П., роден на 13.10.1895 г., б.ж. на [населено място], починал на 06.12.1970 г., чийто наследник е ищецът Г. Л. П.. Въззивното решение е постановено в производство по чл.294 ГПК, след отменително решение № 47/22.06.2020 г. по гр. д. № 2898/2019 г. на ВКС, I-во г.о. За да уважи предявения иск въззивният съд е приел от фактическа страна следното: Наследодателят на ищеца Г. И. П. е подал на 16.03.1946 г. заявление-декларация за членство в ТКЗС, като е внесъл движимо и недвижимо имущество, сред което и процесната нива. Тази нива, заедно с останалите недвижими имоти, е била заявена за възстановяване от бащата на ищеца на 04.01.1992 г. С решение № 166/12.06.1995 г. на ПК С. нивата е възстановена в стари реални граници. След заснемане на имота по Наредба № 49 от ПКВС е изработена скица-проект, от която се установява, че в по-голямата си част нивата попада в имот № .........., представляващ дървопроизводителна горска площ, частна държавна собственост, а 1,170 дка попада в отдели 432/502Г и 433/502Д по КВС. На терена имотът представлява голина, без дървесна растителност. Административната процедура по възстановяване на собствеността не е довършена, тъй като възражение за това е изразено с писмо изх. № 24-00-2/26.09.2016 г. на директора на Районна дирекция по горите П. и писмо изх. № 1291/26.09.2016 г. на директора на Държавно горско стопанство П.. От приетата по делото експертиза се установява, че процесната нива попада в следните имоти по КВС: в част от имот ......... – полски път, собственост на [община] /0,035 дка/; част от имот ........... – полски път, собственост на [община] /площ от 0,265 дка/, част от имот .......... – гора в земеделски земи, собственост на [община] /площ от 0,106 дка/, част от имот ........... – гора в земеделски земи, собственост на [община] /площ от 1,083 дка/, части от имот .......... – дървопроизводителна площ, собственост на МЗГ – Държавно лесничейство П. /площ от 6,836 дка; площ от 1,162 дка и 3,146 дка/. При извършен оглед на място обаче вещото лице установило, че на терена не съществуват частите от имоти № ............ и № .........., макар в КВС те да са отразени като действащи полски пътища, собственост на [община]. Разпитаните по делото свидетели също установяват, че процесната нива е била обработвана от дядото на ищеца и внесена от него в ТКЗС. При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че към момента на образуване на ТКЗС нивата е била собственост на дядото на ищеца. Прието е, че в производството по ЗСПЗЗ е допустимо установяването на собствеността с молби-декларации за членство в ТКЗС /чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ/; че в конкретния случай освен това заявление, свидетелските показания също установяват собствеността на Г. П. към момента на образуване на ТКЗС. Прието е, че за делото е ирелевантен въпросът дали наследодателят на ищеца е владял нивата в продължение на 20 г. преди внасянето ѝ в ТКЗС, тъй като ответниците не твърдят, че са имали права върху същия имот към 1946 г. Не е налице и придобивното основание по чл.19 ЗСПЗЗ, на което се позовава общината, а освен това в процесния имот реално не попадат общинските пътища, които са нанесени в КВС. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от министъра на земеделието, храните и горите, чрез директора на Дирекция „АПФСДЧР“ при областна дирекция „Земеделие“ П.. Жалбоподателят счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо и следва да се обезсили. Искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е недопустим поради липса на правен интерес. Този иск е допустим само когато спорната земя е заявена за възстановяване от различни лица, които претендират самостоятелни права върху един и същи имот. За да е допустим иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ следвало да има или две позитивни решения на ОСЗ, с които собствеността се възстановява на различни лица, или две отделни висящи административни процедури по ЗСПЗЗ, или позитивно решение и висяща процедура за възстановяване на същата земя, но на друго лице. В случая тези условия не били налице. Решението било и неправилно. Липсвали доказателства, че признатата площ от 12 дка в местността „С.“ била идентична с проектен имот .......... по КВС и че наследодателят на ищеца е бил собственик на този имот. Към настоящия момент имотът е дървопроизводителна горска площ в едната си част и гора в земеделски земи и полски път в другата си част. В заявлението-декларация за членство в ТКЗС липсвали подобни характеристики. Не били събрани доказателства на какво основание е придобита собствеността от наследодателя на ищеца. Декларацията за членство в ТКЗС, както и свидетелските показания, не доказвали правото на собственост. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса допустим ли е иск с правна квалификация чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, ако земеделските земи, предмет на исковата претенция, са заявени за възстановяване само от едно лице. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение 59 от 01.02015 г. по гр. д. № 6239/2014 г. на ВКС, I-во г.о. и на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВС. Ответникът в производството Г. Л. П. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, но не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането ѝ до разглеждане по същество от ВКС. Поставеният от жалбоподателя въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е свързан с допустимостта на предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а оттам и с допустимостта на обжалваното въззивно решение. Този въпрос е разрешен при първото разглеждане на делото от касационната инстанция. С решение № 47/22.06.2020 г. по гр. д. № 2898/2019 г. на ВКС, I-во г.о. е прието, че в случая е налице правен интерес от предявяване на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ срещу държавата чрез МЗХ и срещу [община], тъй като спорната земя е била своевременно заявена за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ от наследодателя на ищеца, има позитивното решение ОСЗ, но административната процедура не е приключила поради това, че има отказ за издаване на скица на възстановения имот. Същевременно [община] се позовава на придобивното основание по чл.19 ЗСПЗЗ, което може да настъпи само ако земята не е била заявена за възстановяване в законните срокове. Отделно от това съгласно чл.10, ал.5 ЗСПЗЗ на възстановяване подлежи и правото на собственост върху залесени и самозалесили се земеделски зами, включително и върху земеделските земи, за които собствениците не са възмездени и те са включени в държавния горски фонд, с изключение на торските разсадници и полезащитните горски пояси. Прието е, че основният спор по делото е за това дали наследодателят на ищеца е притежавал процесния имот на мястото, на което е ситуиран сега, индивидуализиран като проектен имот № ............. по КВС, като правата на ответниците зависят от отговора на този въпрос. Затова съставът на ВКС е отменил първото въззивно решение, с което е било обезсилено решението на районния съд и производството по предявения иск е било прекратено, като е върнал делото за ново разглеждане. Тъй като въпросът за допустимостта на предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е разрешен от първия състав на ВКС, той не може да бъде поставян отново при повторното разглеждане на делото от касационната инстанция и по него не може да се допусне касационно обжалване. При този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 600 лв. – разноски за касационната инстанция по договор за правна защита и съдействие от 15.09.2020 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,