Определение № 487 от 16.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1587/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Л. В. Б. вх.№ 1289 от 05.02.2020г. срещу въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 517 от 20.12.2019г. по гр.д.№ 754/2019г. по допускане на делбата. В касационната жалба се поддържа, че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила: не е извършена преценка на всички доказателства по делото, не е извършена необходимата критична преценка на доказателствената стойност на свидетелите на ищеца, не са обсъдени множеството релевирани във въззивната жалба твърдения за нарушение на процесуалните правила от първата инстанция, не е отстранена от въззивния съд непълнотата на доклада по чл. 146 ГПК. Поддържа се също, че изводът на въззивния съд за неосъществяване на фактическия състав на чл. 79 ЗС е незаконосъобразен и необоснован. Във връзка с част от тези доводи са поставени и правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК. Ответникът Г. В. Б. изразява становище в подадения писмен отговор, че не е налице нито едно от основанията за допускане на касационното обжалване. Производството е за делба във фазата по допускането. С обжалваното решение Пазарджишкият окръжен съд е потвърдил решението на Велинградския районен съд №267 от 09.08.2019г. по гр.д.№ 519/2018г. по допускане на делбата. Въззивният съд е приел, че делбеният имотът е съсобствен между съделителите Г. В. Б. и Л. В. Б., придобит по наследяване след смъртта на сестра им А. В. Б., починала на 02.11.2017г. По правоизключващото възражение на ответника Л. В. Б., че е придобил имота по давност приживе на наследодателката като е установил владение от 2000г. с нейно съгласие, след като тя му е предала ключовете на жилището, а впоследствие не е допусната в него, въззивният съд е изложил съображения, че наследодателката е ползвала жилището до смъртта си по неговото предназначение. Приел е за недоказано твърдението на Л. В. Б., че приживе сестра му му е предала владението на жилището. Съдът е посочил, че отношенията между ответника и наследодателката като брат и сестра са били коректни, те са се разбирали като нито един от двамата не е споделял пред трети близки лица и приятели, че Л. В. Б. претендира да е собственик на този втори етаж и че сестра му е съгласна с това. Приел е за недоказано той да е упражнявал трайна фактическа власт върху жилището, както и че неговата сестра се е дезинтересирала от имота си. Според въззивния съд дори и да е било установено владение, то не е било явно, а скрито, тайно владение, което не може да доведе до придобиването на имота по давност. По въпроса за ремонтите, съдът е приел, че те са извършвани със знанието и съгласието на наследодателката, за което тя е плащала на работниците лично или чрез брат си. Ако собственицата на етажа А. В. Б. се е била дезинтересирала и го е изоставила, то логично би било тя да не е имала изобщо намерение да го ремонтира, да събира пари за ремонт и да влага средства за това, както сочат свидетелите и да се съгласява с извършването му. От друга страна съдът е приел, че инцидентните посещения на жилището от Л. В. Б. през период по-дълъг от 6 месеца не доказват наличието на установена и упражнявана трайна фактическа власт до степен същата да има правно значение на придобивна давност по смисъла на чл.79 във връзка с чл.75 ал.1 от ЗС. В най-добрия случай, за начало на придобивна давност за Л. В. Б. би могло да се счита датата смъртта на наследодателката - 02.11.2017г., когато той е заключил етажа й, дори целия вход на жилищната сграда и е възпрепятствал достъпа на когото и да било до имота й, но срокът на владение от този момент до предявяване на иска за делба от другия съсобственик Г. В. Б. е недостатъчен като продължителност съгласно чл.79 ал.1 от ЗС отчитан до момента на подаването на исковата молба за делба на имота. По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът Л. В. Б. поставя правния въпрос дали представляват извършваните от позоваващия се на придобивна давност ответник по негова лична инициатива и с негови средства в процесния втори жилищен етаж ремонтни дейности в периода 2005-2017г. такъв вид ремонти, които да надхвърлят по съдържание и обем характера на ремонтите, които са за обикновено /обичайно/ ползване и съответно представляват ли тези ремонти от обективна и субективна страна израз на упражнявана и явно демонстрирана от ответника фактическа власт върху ремонтирания от него имот спрямо неговия собственик. Въпросът не е обуславящ за делото, защото не е изведен от фактическите изводи на съда. Съдът не е приел, че съделителят Л. В. Б. е извършвал ремонти в жилището на сестра си по своя инициатива и с лични средства. Той е приел, че ремонтите са правени по инициатива на собственичката и с нейно съгласие. Следователно правният въпрос, така както е формулиран от касатора не може да служи като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК. От друга страна липсва противоречие между изводите на съда и цитираната от касатора съдебна практика, защото разрешените въпроси не са идентични. В решение 91 по т.д.№ 713/2010г. на ВКС, 2 т.о. е разгледана хипотеза на установено владение от купувач по сключен предварителен договор за продажба като е прието, че упражняваната фактическа власт включва в съдържанието си и извършване на довършителни работи в жилището и обзавеждане. Акцентът в мотивите на това решение е за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС по отношение на намерението на купувача по предварителния договор, както и за афиширането на собственическото отношение към трети лица. В случая обаче съдът е приел, че няма предаване на владение, нито еднолично трайно ползване на имота от Л. В. Б. приживе на наследодателката, което може да се квалифицира като владение. Решение № 3 по гр.д.№ 3973/2015г. на ВКС, разглежда въпросите за установено владение със съгласие на собственика. Приема се, че извършването на пристрояване и надстрояване на имота при непротивопоставяне и непрепятстване упражняването на фактическата власт от собственика на имота, доказва промяна в намерението от държане за другиго в своене на имота. В случая изводите на въззивния съд са, че няма предаване на владението от наследодателката, както и че Л. В. Б. не е осъществявал владение, защото фактическата му власт не е била трайна и постоянна. На следващо място в посоченото решение се приема, че презумпцията по чл. 69 ЗС ползва владелеца, а не държателя, а по настоящото дело съдът не е окачествил упражняваната от съделителя Л. В. Б. фактическа власт като владение поради отсъствие на неговите неотменни характеристики. Вторият правен въпрос е дали представлява нарушение на процесуалните правила допусната от първоинстанционния съд непълнота в доклада на делото, изразяваща се в липса на посочване на приложимите за спора законни презумпции по чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС и съответно разпределяне на доказателствената тежест като се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС– решение № 73 по гр.д.№ 3791/2016г. и др. според която при непълнота на доклада и оплакване за това във въззивната жалба, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуалните действия, които са пропуснали да извършат. Този въпрос не е относим за настоящото дело, защото презумпциите на чл.69 и 83 ЗС облекчават доказването на владелеца. Той не е длъжен да доказва субективният елемент на владението, както и че е владял в промеждутъците от времето, през което е доказал владение. Затова при разпределяне на доказателствената тежест съдът няма задължение да дава указания на владелеца, че не дължи доказване на фактите, за които са установени презумпции, а обратното – на противната страна следва да укаже, че може да сочи доказателства за установяване на факти, обратни на презюмираните. В случая по отношение на касатора доказателствената тежест не е обърната от районния съд, той му е дал указания да докаже твърденията си за непрекъснато и необезпокоявано владение в продължение на десет години, съответно въззивният съд не е имал задължение да дава указания на въззивника /сега касатор/ за възможността да сочи нови доказателства пред въззивната инстанция. Що се касае до твърдението във въззивната жалба за непълнота на доклада поради недаване на указания за оборване на презумпцията на чл. 69 ЗС, то това нарушение засяга правата на другия съделител и за въззивника не е бил налице правен интерес от навеждане на такъв довод. В изпълнение на задължението си по чл. 235 ал.2 ГПК за цялостна преценка на доказателствата, в съответствие с практиката на ВКС, съдът в мотивите на обжалваното решение е обсъдил доказателствата по делото, посочени от противната страна и е направил правен извод, че липсва трайно и явно установена фактическа власт от ответника, а ремонтите са били заплащани от собственичката. Така че, отричайки обективният елемент на владението, съдът не е има основание да се произнася по приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС за субективния елемент и тази по чл. 83 ЗС за продължителността на владението. Не е налице хипотезата на чл. 280 ал.2 предл. второ ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Според практиката на ВКС това е квалифицирана неправилност, която не е равнозначна на допуснати нарушения на закона и процесуалните правила по смисъла на чл. 281 т.3 ГПК. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване следва да бъде установима от мотивите на решението, без да се налага съобразяване на доказателствата по делото и без навлизане в съществото на спора. Хипотезата на чл. 280 ал.2 предл. трето ГПК е налице при съществено нарушение на основни принципи на материалното право, както и на процесуалните правила, които водят до правна нетърпимост на постановения съдебен акт, предмет на касационното обжалване. В случая при прочита на въззивното решение не се установяват такива пороци, напротив, при разрешаване на съществените въпроси за изхода на делото, мотивите са съобразени с практиката на ВКС относно фактическият състав на придобивната давност. По изложените съображения, поради отсъствие на предпоставките на чл.280 ал.1 и 2 ГПК, касационната жалба на Л. В. Б. не следва да се допуска за разглеждане по същество. При този резултат на ответника Г. В. Б. на основание чл. 78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноските за касационното производство, които са в размер на 600лв., доказани с представения договор за правна защита /л.31 от делото/. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение