Определение № 3198 от 15.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 225/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. М. срещу въззивно решение № 157/06.10.2025 г. по в.гр.д. № 237/2025 г. на Бургаскиs апелативен съд, с което е потвърдено решение № 44/06.03.2025 г. по гр. д. № 298/2024 г. на Сливенския окръжен съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Л. С. Л. сумата 29 941.55 лева, представляваща наемна цена за периода 01.09.2021 г. до 21.12.2021 г., дължима по договор за наем на недвижими имоти, сключен на 26.07.2021 г., както и законната лихва върху присъдената главница, считано от 14.06.2024 г. до окончателното изплащане на задължението.

Ответникът по жалбата Л. С. Л. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е допустима, подадена е в установения срок от страна по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За защитата на ответника срещу иска пред първоинстанционния съд:

Тя се свежда единствено до: 1. възражение за липса на местна подсъдност поради регистрирания няколко месеца преди това настоящ адрес в [населено място] и до 2. твърдения, че ответникът не е обвързан от облигационно правоотношение по договора за наем представен от ищеца, тъй като не подписал този договор - оспорил е автентичността на договора с твърдение, че не е подписан от него.

Във въззивната жалба се съдържат единствено доводи за неправилната преценка на събрани по делото доказателства. С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

За мотивите на въззивния съд:

Разгледаният иск с правно основание чл.79 от ЗЗД, вр. чл.228 и сл. от ЗЗД.

В открито съдебно заседание на въззивния съд въззивникът прави възражение за недопустимост на решението поради неспазена местна подсъдност, както и искане за служебно произнасяне на въззивния съд за нищожност на договора за наем, като сключен в нарушение на императивна правна норма.

Обжалваното решение е постановено от компетентен първоинстанционен съдебен състав, в съответната форма, по допустима искова претенция, поради което е валидно и допустимо. Неоснователно е възражението за недопустимост на постановеното решение поради местна неподсъдност на спора на Сливенски окръжен съд. Съгласно разпоредбата на чл.105 от ГПК искът се предявява пред съда, в района на който е постоянния адрес на ответника. Видно от приложени по делото справки от НБД население, постоянният адрес на ответника от 2000 год. е в [населено място],, вх., ет., ап., а от уведомлението и съобщението приложени на л.73 и л.74 от делото е видно, че първото редовно връчване на книжа по делото е извършено лично на ответника, чрез призоваване на този адрес.

Ответникът с депозирания отговор е възразил срещу съществуването на облигационно правоотношение по договора за наем представен от ищеца, оспорил е автентичността на договора с твърдение, че не е подписан от него, направил е искане за отхвърляне на иска и за присъждане на съдебните разноски.

Въззивният съд е приел, че съгласно заключението на съдебно-почерковата експертиза приета от окръжния съд, подписът положен за наемател на всички страници от договора, е на ответника по делото М. Г. М., следователно представеният по делото договор за наем е автентичен. Следователно оспорването на автентичността на договора по възражението на ответника и откритото производство по чл.193 от ГПК е неуспешно проведено, а представеният от ищеца договор валидно доказва елементите на твърдяното в исковата молба облигационно наемно правоотношение, при договорените права и задължения, които съгласно чл.9 от ЗЗД обвързват страните по договора със силата на закон.

… Както окръжният, така и въззивният съд дължат произнасяне единствено по надлежно и своевременно въведените възражения на ответника. В случая това са възраженията направени с отговора на исковата молба, които се изчерпват с оспорването на автентичността на договора за наем като неподписан от ответника по делото и липсата на облигационно правоотношение между страните, по които въззивният съд вече е изложил мотиви. Както в първоинстанционното производство, така и във въззивното производство, поради преклузия, ответникът не разполага с възможност за прави други последващи възражения срещу предявения иск, а съдилищата не дължат произнасяне по такива преклудирани възражения.

Неоснователно е възражението на ответника относно неправилна преценка от страна на съда на свидетелските показания. Нито една от страните не твърди и не установява представеният по делото договор за наем да е бил прекратен или развален, поради което към момента, по него за ищеца като наемодател е установено правото да получава месечен наем в размер на 8142 лв. без ДДС /т.1.2/ от ответника в качеството му на наемател, от първо до пето число на всеки месец, за периода от 01.09.2021 год./ т.4/ до изтичане на предвидения срок от пет години /т.5/ - т.е. до 26.07.2026 год. За процесния период от 01.09.2021 год. до 21.12.2021 год. задължението на ответника за заплащане на наем по процесния договор е както следва: за м. 9, м.10 и м.11.2021 год. - по 8142 лв., а за периода от 01.12.2021 год. до 21.12.2021 год. - 5 515,55 лв. - т.е. в общ размер от 29 941.55 лв.

Договорът за наем е консенсуален и се счита сключен с постигнатото съгласие между наемодателя и наемателя, което в случая е обективирано в писмен акт, надлежно доказващ правата и задълженията на страните.

Въпреки, че изпълнението на основното задължение на наемателя по договора - предаването на вещта към момента на сключване на договора, не е надлежно оспорено чрез въвеждане на възражение от ответника в този смисъл, от свидетелските показания на свидетелите М. и С. се установява, че след м.07.2021 год. ответникът е имал ключ и е осигурявал достъп на трети лица до процесните имоти, поради което съдът намира, че наемодателят е установил, че е изправна страна по правоотношението относно задължението за предаване на вещите, предмет на договора за наем.

… Предвид обстоятелството, че ответникът не твърди и не представя доказателства за заплащане за процесния период на договорения месечен наем, следва да се счете, че претенцията на ищеца е доказана по основание.

… Противно на направеното искане, не са налице обстоятелства при които съдът служебно да констатира нищожност на процесния договор за наем, поради нарушение на императивна правна норма във връзка с неиндивидуализиран предмет и липсата на описание на наетите вещи. Описанието на наетите вещи направено с договора за наем включва посочване на административен адрес на наетите недвижими имоти - град, район, улица, вход и етаж, посочена е номерацията на обектите, квадратурата им, описание на помещенията в тях и съседни обекти, както и предназначението им, като за апартаментите е посочено също, че са напълно обзаведени. Описанието на имотите е подробно и несъмнено дава възможност за идентификация на наетите обекти.

Не е налице твърдяната нищожност на договора за наем, която да произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, в какъвто смисъл са изискванията на ТР № 1/2022 год. по ТР 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател М. Г. М. поставя следните въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с установената практика на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК::

1. Недопустимо ли е решение, постановено въпреки наличието на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, когато в друг съд е образувано друго дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора?

При проверка на делото настоящият съдебен състав установи следното:

След като въззивният съд е постановил определение по чл.258 ГПК по въззивната жалба на М. Г. М. (с което е приел касационната жалба до разглеждане), новият упълномощен от М. Г. М. процесуален представител е направила искане за спиране на производството по делото (л.44) поради това, че М. М. е предявил иск за установяване на неистинност на документ (по чл.124 ГПК) – на договора за наем, чиято автентичност е била оспорена и в настоящото производство.

Л. С. Л. е възразил по искането (л.81).

Със свое определение от открито съдебно заседание (о.с.з.) от 24.09.2025 г. (л.95 и сл.) въззивният съд с мотиви, основани на т.2 от ТР 5/2012 г., е оставил искането без уважение.

Постановеното е в точно съответствие с приетото в посоченото ТР № 5 /14.11.2012 по тълк.д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което практиката на съдилищата е уеднаквена и което е задължително за съдилищата, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване по този въпрос.

2. Длъжен ли е съдът да възприеме заключение на вещо лице, дори и когато то не е оспорено от страните и може ли въззивният съд да допусне служебно допълнителна или нова експертиза, когато в основната такава са налице неизяснени моменти и експертът не е работил въз основа на документи, указани му от съда, а по други документи?

Въпросите не са обуславящи, защото във въззивната жалба не се съдържат никакви доводи във връзка с приетото неоспорено експертно заключение по делото. Поради което и съгласно чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд не е следвало да обсъжда дали първоинстанционният съд е следвало да възприеме това заключение и да основе решението си на него.

Отделно от това:

Първият въпрос не е обуславящ, обуславящ е въпросът дали съдът има правомощие да приеме заключение, което не е непълно, не е неясно, за правилността на което не е възникнало съмнение и което съдът преценява като компетентно изготвено. Обуславящият въпрос е разрешен от въззивния съд положително в съответствие с установената практика.

Вторият въпрос също не е обуславящ, доколкото нито страните са твърдели, нито съдът е приел, че заключението е неясно.

3. Длъжен ли е съдът да посочи при противоречие между показанията чии показания се кредитират, като изложи и съображения за това? Длъжен ли е съдът да обсъди всички свидетелски показания или може да формира изводите си само въз основа на някои от тях? Допустимо ли е съдът да прави неточно интерпретиране на свидетелските показания, да ги тълкува, преиначава, обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти? Когато съдът не възприеме показанията на част от свидетелите, следва ли да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира?

Въпросите не са обуславящи. Въззивният съд е обсъдил всички събрани свидетелски показания и не е констатирал противоречия по релевантни за спора факти (тези, на които се основават своевременно наведените възражения на ответника срещу иска).

Както беше посочено за мотивите му, изводът на въззивния съд за основателността на иска следва от това, че ищецът е доказал наличието на твърдения от него наемен договор между страните с представения писмен договор за наем, че ответникът не е доказал възражението си, че не е подписал договора и от това, че съдът не е установил твърдяната нищожност на уговорките в договора.

4. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения защо ги приема за неотносими? Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и чак след тази преценка да извърши и формира свои собствени фактически и правни изводи относно основателността на предявения иск?

Въпросите не са обуславящи. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора обстоятелства и се е произнесъл по доводите на въззивния жалбоподател и по съществото на спора, за което е изложил самостоятелни мотиви.

5. Дължим ли е наем по договор за наем на недвижими имоти, ако наемодателят не е изпълнил задължението си да предаде наетите обекти за ползване на наемателя? Какво е правното значение на факта на неизпълнението на задълженията на наемодателя да предаде на наемателя наетите имоти?

Въпросите не са обуславящи, защото видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, с отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение, че ищецът не му е предал процесния имот за ползване съгласно договора за наем.

Въпросите не са обуславящи и защото не са основани на приетото от въззивния съд, че въпреки липсата на възражение от страна на ответника, ищецът (наемодателят) е доказал, че е изпълнил задължението си по договора да предаде процесния имот за ползване на ответника (наемателя) в съответствие със сключения договор за наем.

В обобщение следва да се отбележи, че въпросите не съответстват нито на доводите на ответника във въззивната му жалба, нито на защитата на ответника срещу иска (не се свеждат до направените от него в установения в ГПК преклузивен срок (по чл.131 вр. чл.133 ГПК) възражения и доводи, които съдът е следвало да разгледа, нито на мотивите на въззивния съд.

Касационният жалбоподател М. М. се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК – очевидна недопустимост, във връзка с което е поставен следния въпрос:

Длъжен ли е съдът да уважи направено от ответника възражение по чл.111 от ГПК за местна подсъдност по настоящ адрес?

Действително, след като е бил редовно призован от първоинстанционния Сливенски окръжен съд по делото, ответникът М. М. е направил възражение за липса на местна подсъдност, поради това, че няколко месеца преди това е регистрирал настоящ адрес в С.. С определение от закрито съдебно заседание от 08.11.2024 г. (л.81) първоинстанционният съд е приел, че възражението е неоснователно, т.к. видно от служебно изготвена справка по делото постоянният адрес на ответника е регистриран в [населено място] (нататък е посочен адресът), поради което и съгласно разпоредбата на чл.105 ГПК родово и местно компетентен да разгледа предявения иск е Сливенския окръжен съд.

Както беше посочено по-горе, въззивният съд е приел същото.

По аргумент от изричната разпоредба на чл.105 ГПК настоящият съдебен състав намира, че ням съмнение за недопустимост на въззивното решение. Друг извод не следва от разпоредбата на чл.111 ГПК, на която се позовава касационният жалбоподател, тъй като тя предоставя възможност за избор на местна подсъдност на ищеца, а не на ответника.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство касационният жалбоподател няма прав на разноски. Ответникът претендира разноски за адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие пред касационната инстанция, но не е представил такъв, поради което искането му е неоснователно.

Воден от изложеното съдът