Определение № 1133 от 16.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 196/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Тайваз А Груп“ АГ, Швейцария, с предишно наименование „Мечел Карбон“ АГ, срещу решение № 178 от 28.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 186/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9-ти състав. С обжалваното решение след частична отмяна на решение № 261268 от 20.08.2021 г., постановено по т.д. № 619/ 2019 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-22 състав, са отхвърлени исковете, предявени по реда на чл. 44а ЗОЗ вр. чл. 26, ал. 2 ГПК от процесуалния субституент „Тайваз А Груп“ АГ, Швейцария, действащ като заложен кредитор по особен залог, вписан в Централния регистър на особените залози /ЦРОЗ/ с рег. № 2013073101765, по който е вписано пристъпване към изпълнение, срещу „Национална електрическа компания“ ЕАД /„НЕК“ ЕАД/, както следва: главен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „НЕК“ ЕАД да заплати на депозитаря сумата от 21 400 000 лв., представляваща дължима на „Топлофикация Русе“ АД цена за произведена електрическа енергия от високоефективно комбинирано производство за месеците март, април, май, юни, юли, септември и октомври 2017 г.; акцесорен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „НЕК“ ЕАД да заплати на депозитаря сумата от 3 508 215, 47 лв., представляваща дължимо на „Топлофикация Русе“ АД обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на цената за произведена електрическа енергия от високоефективно комбинирано производство. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, при нарушение на материалния закон, като е и необосновано. Касаторът счита, че когато от заложния кредитор по сключен договор за особен залог на вземане е предявен иск по реда на чл. 44а ЗОЗ за събиране на заложеното вземане срещу длъжника по него, последният не може да се защитава с навеждане в процеса на възражение за нищожност на договора за залог. Това е така, защото длъжникът не е страна по този договор и задълженията, които той има към залогодателя не са поставени в зависимост от съществуването на заложното право. Това следва и от нормата на чл. 36 ЗОЗ, която определя кои лица могат да оспорят заложното право, сред които не е посочен длъжникът по обезпеченото вземане. Ето защо когато искът за изпълнение на вземането на залогодателя към длъжника е предявен от заложния кредитор, в качеството му на субституент, длъжникът може да противопоставя само възражения, имащи своето основание в отношенията му със залогодателя, но не и възражения, произтичащи от отношенията между заложния кредитор и залогодателя. Разрешението в този случай трябва да е същото, като това, което се прилага по отношение на възраженията, с които може да се защитава длъжникът по прехвърлено с договор за цесия вземане, сред които не е възражението за нищожност на договора за цесия. Счита, че правен интерес от това длъжникът да се защитава с възражение за нищожност на договора за особен залог не произтича и от това, че за него е от значение да знае по кой ред трябва да погаси задължението си, за да не изпълни лошо – дали да плати по сметка на депозитаря при валиден договор за залог, или на залогодателя, когато този договор е нищожен. Аргумент за това е, че след като е вписано пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ и длъжникът по заложеното вземане е известен за това, той може да изпълни валидно само по сметка на депозитаря, като при спор между заложния кредитор и залогодателя, оспорващ съществуването на заложното право, въпросът кой от тях ще получи тази сума ще се реши при изготвяне на разпределение от депозитаря и неговото обжалване или в производството по предявен иск по чл. 36 ЗОЗ. Въззивният съд обаче в нарушение на тези правила е разгледал направеното в процеса от длъжника възражение за нищожност на договора за особен залог, на който ищецът се позовава, за да предяви исковете за защита на чужди права. Освен това съдът не е съобразил, че възражението за нищожност не е направено от ответника в преклузивния срок, който е този за подаване на отговор на исковата молба, доколкото твърдяната нищожност не произтича от самия договор, а се основава на факт, извън него, чието настъпване подлежи на доказване в процеса, който е липсата на разрешение на КЕВР за сключване на договора за залог. Касаторът заявява, че въззивният съд не е можел изобщо да се произнася по нищожността на договора за залог, защото въпросът за действителността на тази сделка се обхваща от силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, с което е уважен иск, предявен по реда на чл. 44а ЗОЗ, по който страни са същите дружества, които участват в настоящото производство, и по който ищецът се легитимира като заложен кредитор по силата на същия договор за залог. Счита, че ако се приеме, че „НЕК“ ЕАД може да се защитава в процеса с възражение за нищожност на договора за залог, то заявеното от него такова, основаващо се на нарушаване на чл. 92, ал. 1, т. 3 от Наредба № 3 от 21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката, е неоснователно. Това е така, защото липсва норма, която да регламентира, че при сключване на договор за особен залог без разрешение на КЕВР, каквото е изискването на тази разпоредба, той е нищожен. Това не следва и от разпоредбата на чл. 53, ал. 7 ЗЕ, на която се е позовал въззивният съд, която се отнася само до изрично посочените в нея сделки, които са за разпореждане или учредяване на залог или ипотека върху имущество, с което се осъществява лицензионната дейност, какъвто не е процесният договор за особен залог на вземане. Освен това от ищеца още в първоинстанционното производство е представено издадено от КЕВР писмено разрешение за сключване на договора за особен залог, което не е прието като доказателство по делото поради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Въпреки че в отговора на въззивната жалба ищецът е направил искане представеният документ да бъде приет като доказателство във въззивното производство на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, апелативният съд изобщо не се е произнесъл по него и не е отстранил допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение. В случай че съдът не е успял да открие този документ сред материалите по делото, както е посочено в мотивите на постановеното от него решение, той е следвало да проведе производство по неговото възстановяване, което не е направено. Касаторът намира за неправилен и изводът на съда, че предявените вземания не попадат в предметния обхват на заложното право, защото не произтичат от договор, а от закона. Посочва, че въззивният съд не е имал право да се произнася по този въпрос, защото той е разрешен по задължителен начин в отношенията между страните с решението по приключилото преди това друго дело с тяхно участие, с което са уважени предявени по реда на чл. 44а ЗОЗ искове за вземания за цена за изкупена електрическа енергия от високоефективно комбинирано производство, каквито са и вземанията по настоящото дело, но за различен период на доставка. Касаторът заявява, че задължението, което възниква съгласно чл. 162, ал. 1 ЗЕ за „НЕК“ ЕАД, като обществен доставчик, да изкупи от производителите определено количество електрическа енергия от високоефективно комбинирано производство произтича от договор за доставка на електрическа енергия, чието съдържание е установено в закона и с административни актове, издавани от КЕВР. Ето защо правопораждащият факт на предявените вземания за цена за закупена електрическа енергия от високоефективно комбинирано производство е сключен между залогодателя „Топлофикация Русе“ АД и „НЕК“ ЕАД договор и те са сред вземанията, върху които е учреден особен залог в полза на ищеца с процесния договор за залог. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулира и няколко въпроса, по които сочи, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, по отношение на които се позовава на допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация „Национална електрическа компания“ ЕАД е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага подробни съображения за това, че решението е правилно. „Топлофикация Русе“ АД, което дружество участва в процеса като съищец по предявените искове, излага становище по подадената касационна жалба, като счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и че то е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са обективно кумулативно съединени искове, които са предявени по реда на чл. 44а ЗОЗ от „Мечел Карбон“ АГ, дружество, регистрирано в Швейцария, с ново наименование „Тайваз А Груп“ АГ, действащо като процесуален субституент с оглед качеството му на заложен кредитор по договор за особен залог на вземания, сключен на 05.07.2013 г., по който е вписано пристъпване към изпълнение в ЦРОЗ на 02.12.2016 г. и по който залогодател е „Топлофикация Русе“ АД, което дружество е конституирано в процеса като съищец. Ответник по тези искове е „Национална електрическа компания“ ЕАД /„НЕК“ ЕАД/. Главният иск, с който съдът е сезиран, е с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „НЕК“ ЕАД да заплати по сметка на депозитаря сума в размер на 21 400 000 лв., представляваща дължима на „Топлофикация Русе“ АД цена за закупена електрическа енергия от високоефективно комбинирано производство през месеците март, април, май, юни, юли, септември и октомври 2017 г. Предявеният акцесорен иск е с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „НЕК“ ЕАД да заплати по сметка на депозитаря сума в размер на 3 508 215, 47 лв., представляваща дължимо на „Топлофикация Русе“ АД обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за заплащане на цената на електрическата енергия, начислено за периода от датата на падежа на съответното задължение до 05.04.2019 г. Въззивният съд е счел за установено по делото, че на 05.07.2013 г. между „Топлофикация Русе“ АД, като залогодател, и „Мечел Карбон“ АГ, като заложен кредитор, е сключен договор за особен залог на вземания. Страните по този договор са постигнали съгласие, че учреденият с него особен залог обезпечава вземанията на заложния кредитор за получаване от залогодателя на неплатената цена за доставка на въглища, дължима съгласно договор за доставка на въглища, сключен на 30.12.2011 г. Уговорили са, че предмет на залога са всички съществуващи и бъдещи вземания, които „Топлофикация Русе“ АД има към „НЕК“ ЕАД по всеки договор за продажба на електроенергия. Въззивният съд е направил извод, че този договор за залог е нищожен, тъй като при неговото сключване не е спазено правилото на чл. 92, ал. 1, т. 3 от Наредба № 3 от 21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката /Наредбата/, изискващо издаване на разрешение за това от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/. Установил е, че с молба от 10.03.2020 г. ищецът е представил в производството издадено от КЕВР разрешение, което твърди, че е за сключване на процесния договор за залог, като е направил искане то да бъде прието като доказателство по делото, но то е оставено без уважение от първоинстанционния съд. Констатирал е, че към момента на провеждане на въззивното производство този документ не се намира в кориците на първоинстанционното делото и не е представен от ищеца към отговора на въззивната жалба. Като е намерил, че съществуването на посоченото разрешение е от значение за извода за действителност на договора за особен залог, въззивният съд е извършил служебна справка в интернет страницата на КЕВР за наличие на данни за неговото издаване, от която е установил, че такива липсват през цялата 2013 г. Позовал се е на чл. 53, ал. 7 ЗЕ и е счел, че в тази норма е предвидено, че договорът, който е от вида на тези, посочени в чл. 92, ал. 1, т. 3 от Наредбата, и е сключен без издадено от КЕВР разрешение за това, е нищожен. Направил е извод, че по делото не е спорно, че процесният договор за особен залог е сделка, отговаряща на условията по чл. 92, ал. 1, т. 3 от Наредбата, поради което и доколкото в производството не е доказано, че за неговото сключване е издадено разрешение от КЕВР, той е нищожен, което означава, че върху предявените в процеса вземания не е учреден особен залог в полза на ищеца от „Топлофикация Русе“ АД. Въззивният съд е посочил, че дори и да се счете, че договорът за залог е действителен, това не променя извода за липса на учреден особен залог върху предявените в процеса вземания, защото те не са сред тези, които са предмет на залога. При обосноваване на това той е отбелязал първо, че този въпрос не се обхваща от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила друго съдебно решение, което е постановено между страните по спора. Изяснил е, че приключилото производство е образувано за разглеждане на иск, предявен по реда на чл. 44а ЗОЗ от „Мечел Карбон“ АГ, легитимиращ се като заложен кредитор със същия договор за особен залог, като този, от който твърди, че произтича това му качество и в настоящото производство. Този иск има за предмет събиране на вземанията на „Топлофикация Русе“ АД към „НЕК“ ЕАД за получаване на цената на изкупената електрическа енергия от високоефективно комбинирано производство за период, който е различен от периода, за който се претендира цената за изкупуване на същия вид електрическа енергия по настоящото дело. Намерил е, че силата на пресъдено нещо произтича само от диспозитива на съдебния акт, но не обхваща фактите и правоотношенията, по които съдът е изложил съображения само в мотивите към него. Ето защо влязлото в сила решение има сила на пресъдено нещо само относно съществуването на присъдените в диспозитива вземания, които обаче се различават от процесните. Силата на пресъдено нещо не обхваща разгледаните в мотивите на това решение въпроси за вида на предявените вземания и дали те попадат сред тези, върху които е учреден особен залог с договора, с който ищецът се легитимира като заложен кредитор и по двете дела. Въззивният съд е счел, че ответникът е заявил в процеса своевременно възражение за това, че предявените за събиране вземания не попадат в предметния обхват на договора за особен залог, тъй като нямат за източник договор. Приел е, че вземанията за получаване на цената на произведената електрическа енергия от високоефективно комбинирано производство, възникват за „Топлофикация Русе“ АД към „НЕК“ ЕАД по силата на чл. 162 ЗЕ. Тази разпоредба има императивен характер и замества волята на страните за възникване на правоотношение между тях и за неговото съдържание, като въвежда задължение за обществения доставчик да изкупи конкретен вид електрическа енергия от производителя. Следователно възникването на това правоотношение, както и всички негови елементи са извън волята на страните, като те не могат да ги променят с уговорка между тях, поради което то не притежава нито една от характеристиките на правоотношение, произтичащо от договор. Това означава, че вземането на производителя за получаване на цената на електрическата енергия, произведена по комбиниран способ, която е изкупена от обществения доставчик „НЕК“ ЕАД съгласно чл. 162 ЗЕ, възниква не от договор, а по силата на закона. В договора за особен залог от 05.07.2013 г. страните изрично са уговорили, че вземанията, които са заложени, са тези, които възникват за „Топлофикация Русе“ АД към „НЕК“ ЕАД въз основа на договор, но не и друг тип компенсаторни вземания. Такива не са предявените вземания по чл. 162 ЗЕ, поради което върху тях не е учреден особен залог по силата на този договор. С оглед на това ответникът не е бил длъжен да изпълнява тези вземания по посочената от ищеца сметка на депозитаря, поради което направеното от него плащане на кредитора по тях „Топлофикация Русе“ АД не е лошо и те се считат за погасени. Това прави предявеният иск за главница неоснователен, което води до неоснователност и на акцесорния спрямо него иск за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва. Поради разминаване на крайните изводи на двете инстанции решението на първоинстанционния съд е отменено в обжалваната му осъдителна част и предявените искове са отхвърлени. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, които са разделени в няколко групи: 1) въпроси относно обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение по предявен от процесуален субституент иск по реда на чл. 44а ЗОЗ; 2) въпроси относно преклудирането на възражение за нищожност на договор, основано на пороци, за наличие на които съдът не следи служебно; 3) въпроси относно възможността в производството по предявен по реда на чл. 44а ЗОЗ от заложния кредитор иск за събиране на заложено вземане длъжникът по него да се защитава с възражение за нищожност на договора за особен залог; 4) въпроси относно последиците при неспазване на изискването за даване на разрешение от КЕВР за сключване на договор в хипотезата на чл. 92, ал. 1, т. 3 от Наредба № 3 от 21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката; 5) въпроси относно процесуалните задължения на въззивния съд при направено във въззивната инстанция доказателствено искане за приемане на документ, който е представен пред първоинстанционния съд, не е приет от него поради процесуално нарушение и не се намира в кориците на делото; 6) въпрос относно задължението на въззивния съд да даде указания за разпределяне на доказателствената тежест за установяване на факт, който той за първи път е приел за подлежащ на доказване; 7) въпрос относно задължението на въззивния съд да уведоми страните, че за първи път ще разгледа възражение за нищожност на договор; 8) въпроси относно правопораждащия факт на правоотношението за продажба на електрическа енергия от високоефективно комбинирано производство по чл. 162 ЗЕ; 9) въпроси относно прилагането на чл. 20 ЗЗД. Първата група въпроси, които ще бъдат разгледани, са следните: 1) Може ли длъжникът по заложеното вземане да противопостави на заложния кредитор възражение за нищожност на договора за залог в исковото производство, в което кредиторът претендира вземането на залогодателя, заложено в негова полза, като действа като процесуален субституент на залогодателя, след като вземането му е възложено за събиране по чл. 44а, ал. 3 ЗОЗ вр. чл. 26, ал. 2 ГПК?; 2) При редакцията на ЗОЗ в сила до 30.12.2016 г. обусловена ли е основателността на иска по чл. 44а, ал. 3 ЗОЗ вр. чл. 26, ал. 2 ГПК от действителността на договора за залог или легитимацията на кредитора да предяви този иск следва да се преценява единствено с оглед наличието на вписаното и противопоставимо на длъжника по заложеното вземане пристъпване към изпълнение?. Въпреки че са формулирани отделно, тези въпроси засягат общ правен проблем и следва да се обобщят като въпрос относно възможността в производството по иск, предявен от заложния кредитор по реда на чл. 44а ЗОЗ, длъжникът по заложеното вземане да се защитава с възражение за нищожност на договора за особен залог. Исковете, които са предмет на разглеждане в настоящото производство, са предявени от лице, което не е носител на спорните материални права. По изложените от него твърдения то има качеството на заложен кредитор по договор за особен залог, по силата на който върху спорните вземания е учреден залог, по който е пристъпено към изпълнение, поради което и на основание чл. 44а ЗОЗ той е легитимиран като процесуален субституент да ги предяви. Основното защитно възражение, което ответникът, който е длъжник по заложените вземания, противопоставя в процеса е това за нищожност на договора за особен залог. Ето защо трябва да се приеме, че поставеният въпрос е включен в предмета на делото. Въззивният съд е разгледал заявеното от ответника възражение за нищожност на договора за особен залог и го е счел за основателно, което означава, че в решението той се е произнесъл по въпроса, приемайки, че длъжникът по заложеното вземане може да противопостави възражение за нищожност на договора за особен залог в производството по предявен иск по реда на чл. 44а ЗОЗ. Това произнасяне е от решаващо значение за извода на съда за нищожност на договора за особен залог, с който ищецът се легитимира като заложен кредитор и с оглед на който твърди, че за да бъдат погасени спорните вземания, плащането по тях трябва да се извърши от длъжника по сметка на депозитаря. Нищожността на този договор от своя страна води до липсата на валидно учреден особен залог върху вземанията, които са предмет на предявените искове, което е мотивът, въз основа на който въззивният съд е счел, че те са надлежно погасени и исковете за тяхното изпълнение са неоснователни. Следователно по отношение на формулирания въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос няма произнасяне в задължителна практика на ВКС и ВС, като той не е бил предмет на разглеждане и в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо решението на въззивния съд трябва да бъде допуснато до касационно обжалване по обобщения въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът, по който се допуска касационен контрол, трябва да бъде уточнен от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: Може ли длъжникът по заложеното вземане в производството по иск за неговото събиране, предявен от заложния кредитор по реда на чл. 44а ЗОЗ, да се защитава с възражение за нищожност на договора за особен залог, сключен между заложния кредитор и залогодателя? Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по посочения въпрос, няма да бъдат разглеждани доводите на касатора за това, че в обжалвания акт съдът се е произнесъл и по още въпроси, по които са осъществени допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и за наличие на специалното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касация на решението като очевидно неправилно. Тези доводи са свързани с оплаквания за наличие на пороци на обжалвания акт, водещи до неговата неправилност, които са заявени и в касационната жалба, поради което по тях касационният съд ще се произнесе в решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предвид извода, че решение № 178 от 28.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 186/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9-ти състав, следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на касатора трябва да бъдат дадени указания да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба, която съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 254 707, 37 евро. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение