Определение № 175 от 20.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1917/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „СиС Инвест България“ ООД, [населено място], чрез адв.Л. Д. от САК, срещу решение № 750/03.06.2025г. по възз.гр.д.№ 3024/2024г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 4792/10.08.2024г. по гр.д.№ 11958/2023г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният против А. В. осъдителен иск за вземане, с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, за сумата 200 000 евро, представляващо неустойка по чл.3, ал.2 от сключения между страните по делото договор за посредничество от 21.10.2019г. за неизпълнение на задължение за подписване на предварителен договор с „Казънс“ ЕООД за учредяване на право на строеж за изграждане на монолитна сграда в поземлен имот с идентификатор 68134.1006.824, в съответствие с бъдещ план за застрояване и регулация.

В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснати процесуални нарушения и необоснованост (чл.281, т.3 ГПК). Процесуалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за нарушения на диспозитивното начало, на правилата на тълкуване и относно обосноваността на въззивното решение. Според касатора са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при разглеждане на евентуалните възражения за нищожност на клаузата на чл.3, ал.3 от договора за посредничество.Поддържа, че в резултат на допуснатите редица съществени нарушения на съдопроизводствените правила решението е необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон. Намира, че изводът за нищожност на неустойката е извършен в нарушение на ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Релевирани са и доводи за нарушение на чл.142, ал.2, т.5 ЗЗП, във вр. с чл.146, ал.1 ЗЗП и чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. По изложените подробни съображения искането е за касиране на решението и за постановяване на друго, с което искът да бъде уважен, евентуално - за връщане на делото за ново разглеждане със съответни задължителни указания.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, при проверката по чл. 269 ГПК, в рамките на оплакванията, наведени с въззивната жалба, да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички доводи и възражения на страните за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи самостоятелни собствени мотиви по тези възражения и факти, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание?

2. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отхвърли предявения иск на незаявено основание?

3. За предпоставките, критериите и границите, при които е допустимо съдът да извърши тълкуване на договорите, с оглед принципа на диспозитивното начало в процеса без същото да води до недопустима подмяна на действителната воля на страните по правоотношението?

4. Как следва да процедира въззивният съд при съдържащо се във въззивната жалба оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, съгласно чл 146 ГПК, или че докладът му е непълен или неточен?

5.1. Длъжен ли е въззивният съд, независимо от обстоятелството, че не изготвя нов доклад със съдържанието по чл. 146 ГПК, с оглед спазване на очертаните в ТР № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК съдопроизводствени принципи, да уведоми страните, когато ще разглежда служебно въпрос, свързан с правилното приложение на императивния материален закон, като им даде указание относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства и възможността да вземат становище?

5.2. Длъжен ли е въззивният съд, когато за първи път се произнася по своевременно направено от първоинстанционния ответник евентуално възражение за нищожност на договорна клауза, като неравноправна по смисъла на ЗЗП, което е останало необсъдено от първоинстанционния съд, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства и възможността да вземат становище?

6. Длъжен ли е въззивният съд, когато за първи път се произнася по своевременно направено от ответника евентуално възражение срещу основателността на иска, да разгледа и се произнесе по всички относими към това възражение, доказателства, доводи и възражения на ищеца, включително след като отстрани допуснати от първоинстанционния съд нарушения при изготвяне на доклада по делото?

7. Какви са предпоставките, съгласно които една договорна клауза се определя като неравноправна?

8. Длъжен ли е въззивният съд да назначи съдебно- техническа, съдебно - оценителна или друга, включително комплексна експертиза, когато такава е своевременно поискана от страните /или да назначи служебно такава, дори когато не е поискано от страните/, за да може основано да отговори на въпросите налице ли са предпоставките за уважаване на възраженията на ищеца за нищожност на договорната клауза за неустойка, поради противоречие с добрите нрави по см. на чл.26, ал.1 ЗЗД и като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.2 ЗЗП?

9. Как се определя естеството на договора и неговият правен характер и зависи ли той от начина, по който страните са го озаглавили?

10. При направено възражение за противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави и във връзка със служебното задължение на съда да следи за съответствието на неустойката с добрите нрави, за да уважи или отхвърли направеното възражение, следва ли съдът в мотивната част на решението си да разгледа и обсъди едни или няколко от примерните критерии, посочени неизчерпателно в т. 3 от ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС или други относими критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства по обсъжданото договорно отношение и конкретните възражения на страните, включително своевременно ангажирани доказателствени искания

11. Има ли качеството „потребител“ по смисъла на легалната дефиниция на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП ответникът А. В., предвид предмета на договора за посредничество от 21.10.2019г., и крайната преследвана с него цел, свързана с придобиване на право на собственост върху недвижими имоти?

С писмен отговор насрещната страна, ответникът А. В., чрез адв.Н. П. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационнната жалба. Претендира за присъждане на разноски за процесуално представителство в касационната инстанция.

Съставът на I т.о., след като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:

Първоинстанционното производство, гр.д. № 11958/2023г. на Софийски градски съд, е образувано по предявения от „СиС Инвест България“ ООД, [населено място], против А. В. осъдителен иск с предмет вземане, с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, за неустойка по чл.3, ал.2 от сключения от тях договор за посредничество от 21.10.2019г. в размер на 200 000 евро за неизпълнение на задължение за сключване на предварителен договор с представения инвеститор.

Първоинстанционният съд е приел за установено и безспорно сключването на процесния договор между ответника, като доверител, и ищеца, като довереник. Изложил е, че обхватът на уговорените в чл.1 от договора услуги/дейности на довереника са съответни на целта на доверителя – от собствения му имот да бъде обособен УПИ, в който да се предвиди изграждане на многофункционална сграда с подземни гаражи, като запази за себе си не по-малко от 19% от правото на строеж от РЗП, а отделните уговорки по т.3 от преамбюла и тези по чл.1, ал.1, т.1, б. „а“- б. „е“ описват последователността на дължимите от довереника действия, първото от които е обособяване на УПИ от поземления имот, в който да се предвиди за изграждане възможната по закон и желана от ответника сграда. Направен е извод, че срещу уговореното в чл.2 от договора възнаграждение довереникът се е задължил преди всичко да осигури обособяване на УПИ от поземления имот, в който да се предвиди изграждане на многофункционална сграда с подземни гаражи. Относно уговорената в чл.3, ал.2 от договора санкция за доверителя – неустойка, уговорена в размер на 200 000 евро е констатирал, че е за отказ за сключването на предварителен договор, съответно окончателен договор, с който са договорени условията по чл.1, ал.1 или по-благоприятни такива, с представения от довереника инвеститор, като правото да откаже сключването на договор е единствено, ако по отношение на инвеститора има открита процедура по ликвидация или несъстоятелност. По отношение на представения по делото предварителен договор първата инстанция е приела, че има за предмет задължение за учредяване на право на строеж за изграждане на монолитна сграда в поземления имот в съответствие с бъдещ план за застрояване и регулация, но е извън неговия обхват, а и извън обхвата на окончателния договор, предпоставеното за сключването му условие – отреждане на поземления имот или на част от него в самостоятелен УПИ. Изтъкнал е, че за довереника възниква задължение да сключи предварителния договор за учредяване на право на строеж с посочен от довереника инвеститор едва след обособяване на УПИ, в който може да се предвиди построяване на сграда. За да приеме, че такова задължение в случая не е възникнало (предварителният договор е преждевременно предложен за подписване от доверителя), първата инстанция е констатирала, че в хода на изпълнение на задълженията си по договора довереникът не е осигурил (чрез третото лице-инвеститор) предварително провеждане на процедура по промяна на ПУП, в резултат на която да е обособен УПИ от поземления имот, а дори сам се е позовал на мотивите на решение № 1299/01.03.2021г. по адм.д.№ 1773/2020г. на АССГ, че процедиране на изменение на плана за регулация и застрояване за територията е било възможно до 2022г. Изтъкнато е приетото за установено въз основа на заключението на СТЕ по делото, че, съгласно действащия ПУП към октомври 2019г. и към април 2022г. отреждането на територията, в която попада поземленият имот, е за публично мероприятие – за спорт, детска площадка, озеленяване и корекция на река, и към тези дати изобщо не е било възможно застрояването с многофункционална сграда с подземни гаражи, съпоставено с крайната цел на предварителния договор - ангажиране на инвеститор за построяване на сграда, в която ищецът се придобие собственост върху конкретно обособени имоти, за постигането на която е ангажиран доверителят. По всички тези съображения е направен крайният извод, че е налице договорно неизпълнение на задълженията на довереника по начин, който да вменява в задължение на доверителя да подпише предварителния договор с представения инвеститор.

Въззивната инстанция е споделила изцяло изводите на първоинстанционния съд. При поставяне на обсъждане за първи път на въведените в отговора на исковата молба възражения за нищожност на клаузата за неустойка и в изпълнение на служебните правомощия да следи за наличието на неравноправни договорни клаузи съставът на апелативния съд е приел, че ответникът има качеството на потребител по см. на § 13, т.1 ДР на ЗЗП, предвид сключването на договора за посредничество извън рамките на осъществявана от него професионална или търговска дейност, поради което се ползва от потребителска защита. Изводът за нищожност, като неравноправна, на договорната клауза за неустойка е обоснован с позоваване на разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, предвиждаща, че е неравноправна клаузата, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, приемайки, че уговореният фиксиран размер на неустойката от 200 000 евро „не държи сметка“ за евентуалните ползи за доверителя-потребител, превишаващи стойността на уговорените 19% от правото на строеж, които доверителя си запазва. Съставът на апелативния съд е намерил за основателно и възражението за нищожност на неустойката, поради нарушение на добрите нрави, тъй като е приел, че е уговорена и извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, с оглед на това, че още към момента на сключване на договора създава възможност за неоснователно обогатяване на кредитора.

Настоящият състав намира, че отсъства основание за допускане на обжалване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различниот общите основания за неправилност (чл.281, т.3 ГПК). Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

По първите три въпроса общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована от касатора с доводи за необсъждане на оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и за допускане на същите нарушения от въззивния съд. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по тях произтича от отсъствието на въведената по тях допълнителна предпоставка. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в които се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материално-правния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма. По въпроса за правомощията на въззивната инстация е формирана съдебна практика, обективирана в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК (решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 202/21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 76/12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581/30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др.), която приема, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Настоящият състав не констатира отклонение на даденото от въззивния съд разрешение по поставените въпроси с принципните постановки, установени с посочената съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, вкл. и посочената от касатора. Като инстанция по същество, въззивният съд се произнесъл по спорния предмет на делото и е изложил мотиви, споделяйки изцяло изводите на първата инстанция и приемайки за изцяло неоснователни поддържаните във въззивната жалба оплаквания. Поставил е за първи път на разглеждане и е приел за основателни и евентуалните възражения за нищожност на договорната клауза за неустойка. Правилността на направените изводи е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.

Неоснователно е и искането за допускане на обжалване и по четвъртия, петия и шестия въпрос, които касаят правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада по чл.146 ГПК. Въпросите не удовлетворяват изискването на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. В т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а дължи даване на указания на страните в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, или служебно – ако прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, за да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма. В случая във въззивната жалба на ищеца липсват оплаквания за нарушения във връзка с доклада по чл.146 ГПК, поради което въпросите не са значими за крайния изход на спора.

Не е обосновано приложното поле на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и по седмия въпрос, който е не само твърде общо и хипотетично формулиран, но и не съответства на изложените мотиви за неравноправност на клаузата за неустойка.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по осмия въпрос произтича от характера му на фактически, а не правен, доколкото изисква проверка на материалите по делото и касае пряко правилността на изводите във връзка с възраженията за нищожност.

Деветият и единадесетият въпрос също не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаят пряко правилността на решението. Деветият въпрос е израз на несъгласие с извода относно предмета на представения по делото предварителен договор, а единадесетият въпрос – с извода за качеството на ответника на потребител.

Предвид произнасянето за нищожността на клаузата за неустойка, като неравноправна, следва да се отрече значимостта за крайния изход на спора на десетия въпрос относно критериите, относими към преценката за противоречие на неустойката с добрите нрави.

Необосновано от касатора е и приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК – очевидна неправилност. Изведено от практиката на касационния съд, основанието „очевидна неправилност“ не е тъждествено с касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК. То насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които могат да бъдат установени пряко въз основа на мотивите към въззивния акт, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал.2 от ГПК проверка за правилност. Такива са например случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не са релевирани доводи, че фактическите констатации на съда, от значение за правните изводи, са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Според касатора е явно необоснован изводът, че е налице негово договорно неизпълнение, поддържайки, че с това е по същество прието противоречащото на правилата на формалната логика, че осигуреният по договора инвеститор е следвало предварително, без каквито и да е гаранции и при липсата на облигационна връзка с ответника, да инвестира средства и организационен, времеви и технически ресурс за осъществяване на процедурата за изменение на действащия ПУП-ЗРП и обособяване на самостоятелен УПИ за целия или за част от ПИ на ответника и едва след това да сключи договор, разчитайки изцяло на добрата воля на ответника. Тези доводи не могат да обосноват явна необоснованост на решението, а са идентични с доводите за неправилност на решението( чл.281, т.3 ГПК).

По изложените съображения, не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на изхода на спора касаторът следва да заплати адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за предоставената на ответника безплатна правна помощ за подаване на отговора на касационната жалба, което, с оглед на сравнително невисоката фактическа и правна сложност на производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото, и извършените от процесуалния представител на ответника процесуални действия – единствено за изготвяне и подаване на отговора на касационната жалба, без явяване в открито заседание, се определя в размер на 2556.46 евро (5000лв.)

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.