Определение № 2167 от 30.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1442/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Е. Д. Й. срещу решение № 260039/29.12.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 323/2020 г. на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 102/12.02.2020 г. по гр. дело № 1321/2019 г. на Дупнишкия районен съд, е признато за установено, че касаторът-ответник дължи на дружеството-ищец сумите по издадена заповед за изпълнение на парично задължение, а именно: сумата 14 142 лв. – главница и сумата 4 306.36 лв. – мораторна лихва, както и законната лихва върху главницата от 08.03.2019 г.; в тежест на касатора са възложени и разноските по делото. Касационната жалба на ответника Й. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице и (както е прието в определение № 1753/10.04.2024 г. по ч. гр. дело № 447/2024 г. на III-то гр. отд. на ВКС, което е задължително за настоящия съдебен състав съгласно чл. 278, ал. 3 от ГПК) срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на същото поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищецът „Рент-трейд“ ЕООД, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения за процесуална недопустимост на жалбата; евентуално – че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като касаторът не е формулирал материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че са неоснователни твърденията на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение. Също при условията на евентуалност, ищецът излага и съображения за неоснователност на касационната жалба на ответника. Също предвид посоченото по-горе определение № 1753/10.04.2024 г. по ч. гр. дело № 447/2024 г. на III-то гр. отд. на ВКС и съгласно разпоредбата на чл. 278, ал. 3 от ГПК, възражението на ищеца за процесуална недопустимост на касационната жалба следва да се приеме за неоснователно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора Й. се поддържа, че въззивното решение било постановено в противоречие с трайната практика на ВКС, като в тази връзка в изложението се сочат и цитират решения и определения на ВКС, които се съпоставят с правни изводи и съображения, изложени в мотивите към обжалваното въззивно решение. От страна на жалбоподателя обаче не е формулиран материалноправен и/или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който въззивният съд да е разрешил в противоречие със сочената в изложението практика на ВКС. Вместо това се преповтарят поддържаните и в касационната жалба оплаквания за необоснованост на изводите на въззивния съд и за допуснати от него нарушения на процесуални правила. Касаторът сочи и че въззивното решение било очевидно неправилно, като в тази връзка отново поддържа, че окръжният съд кредитирал недопустими доказателства и необосновано игнорирал други, не отговорил и на оплакванията на жалбоподателя по повод доказателствата по делото. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито единствено е навел касаторът в случая) представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси (един или повече) са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, на Конституционния съд (КС) или на Съда на Европейския съюз (СЕС), респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК в изложението на жалбоподателя, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК не може да бъде извършена. Няма основание касационното обжалване да се допуска и поради твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, КС или СЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Самият жалбоподател не сочи очевиден и особено тежък порок, който да може да бъде установен пряко и единствено от съдържанието на мотивите към въззивното решение, а в тази връзка в изложението към касационната жалба (както вече беше посочено) се излага анализ на доказателствата по делото и се поддържат общите касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК – необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила при събирането и обсъждането на доказателствата по делото, които могат да бъдат обсъждани само в рамките на същинската касационна проверка по реда на чл. 290 от ГПК. Не е налице и никоя от останалите две хипотези по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Независимо от изхода на делото, в полза на дружеството-ищец не следва да се присъждат претендираните от него разноски, тъй като не се установява то да е направило такива за производството пред настоящата инстанция, нито е представило списък на разноските. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение