Определение № 347 от 03.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2894/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „Юробанк България“ АД, чрез адв. М. К. от САК, срещу въззивно решение № 260754 от 04.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 16006/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 182080 от 01.08.2019 г., постановено по гр. д. № 29478/2017 г. на СРС. С последното са обявени за недействителни клаузите на чл. 1, ал. 1; чл. 1, ал. 2; чл. 2, ал. 1; чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 3; чл. 3, ал. 5; чл. 6, ал. 2; чл. 8, ал. 2; чл. 12, ал. 1; чл. 21, ал. 1; чл. 23, ал. 1 и чл. 23, ал. 2 от договор за потребителски кредит № HL 32586 от 27.12.2007 г., сключен между О. Й. Д. и „Юробанк и еф джи България“ АД (с настоящо наименование „Юробанк България“ АД) и е осъден „Юробанк България“ АД да заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на О. Й. Д. сумата от 2000 евро, представляваща надвзети суми вследствие на курсови разлики, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до окончателното плащане. В касационната жалба са релевирани оплаквания за недопустимост на решението, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за неговото обезсилване, евентуално – за отмяната му и отхвърляне на предявените установителни искове. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 ГПК във връзка с въпросите: 1. „Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута и когато в този договор е предвидено, че потребителят кредитополучател следва да погасява месечните анюитетни вноски в същата чуждестранна валута, в която кредитът е уговорен и усвоен, тези валутни уговорки (относно валутата на кредита и валутата на месечните погасителни вноски) съставлява ли част от същественото съдържание на кредитния договор?“; 2. „Подлежат ли на преценка за неравноправност клаузи от договор за ипотечен банков кредит, определящи валутата на кредита и валутата, в която следва да се връщат погасителните вноски, които са част от основния предмет на договора за кредит и които са написани на ясен и разбираем език?“; 3. „Отговарят ли на изискването да бъдат изразени на ясен и разбираем език клаузи от договор за ипотечен банков кредит, които предвиждат предоставянето на кредит в чуждестранна валута с посочена равностойност към националната валута или към валута, с която националната е обвързана (еврото) и които предвиждат, че потребителят – кредитополучател следва да погасява месечните анюитетни вноски в същата чуждестранна валута, в която кредитът е уговорен и усвоен и с които на потребителя – кредитополучател е обяснен валутният риск от сключване на кредит в чуждестранна валута?“; 4. „Представлява ли част от същественото съдържание на договор за банков кредит договорна клауза, с която се определя начинът на формиране на възнаградителната лихва по кредита?“; 5. „Подлежи ли на преценка за неравноправност клауза от договор за ипотечен банков кредит, която определя размера на възнаградителната лихва по кредита и начина на нейното формиране?“; 6. „Отговаря ли на изискването да бъде изразена на ясен и разбираем език клауза от договор за кредит, с която се уговаря, че възнаградителна лихва по договор за кредит ще се образува въз основа на базов лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата за определен вид кредит, плюс надбавка във фиксиран размер, като в същата клауза е определен размерът на базовия лихвен процент, валиден към момента на сключването на договора за кредит?“; 7. „ В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума реално е предоставена на разположение на кредитополучателя и е използвана от него/нея в националната валута или в резервната за България валута (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в договора за кредит, и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута (швейцарски франкове), счита ли се договорът сключен във валутата на ползване на кредита (български лев, съотв. евро) и в коя валута се дължи връщането на кредита?“. Касаторът се позовава на противоречие на решението със следните актове: решение на Съда на ЕС от 23.04.2015 г. по дело С-96/14, решение на Съда на ЕС от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, Определение на Съда на ЕС по дело С-119/17 и Решение № 170 от 16.03.2021 г. на BKC по т. д. № 1901/2019 г., IІ т.о. – по първите три въпроса; Решение № 87 от 06.11.2019 г. на ВКС по т.д. № 848/2017 г., І т.о., Решение № 9 от 27.02.2020 г. на ВКС по т.д. № 62/2019 г., І т.о. – по четвърти до шести въпроси; Решение № 168 от 29.01.2021 г. на ВКС, Решение № 170 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1901/2019 г., IІ т.о., Решение № 136 от 20.01.2021 г. на ВКС, Определение на Съда на ЕС по дело С-119/17, решение на Съда на ЕС от 20.09.2017 г. по дело С-186/16 – по седмия въпрос. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени въпросите: 1. „Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута не само от кредитодателя по договора – банката, а и от трето лице, неравноправна ли е договорната клауза за съгласието на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави валута от банката – кредитодател по договора?“; 2. „За сметка на коя страна е валутният риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитодателят поема риска при понижаване курса на валутата? Означава ли това, че целият валутен риск (както при повишаване, така и при понижаване на швейцарския франк спрямо евро/лева) се поема от кредитополучателя?“; 3. „Налице ли е значително неравновесие между правата на кредитополучателя – потребител по договор за валутен банков кредит и правата на кредитодателя – банката, когато валутният риск от понижение на валутния курс на швейцарския франк спрямо лева/евро се поеме от банката, а валутният риск от повишение на валутния курс на швейцарския франк се поеме от кредитополучателя – потребител, за който риск той е изрично предупреден в договора за банков кредит, т.е. налице ли е неравновесие между правата на кредитополучателя – потребител и кредитодателя – банката, когато валутният риск е разпределен между двете страни по договора за банков кредит?“ Ответникът по жалбата О. Й. Д., в писмен отговор, подаден чрез адв. В. В. от САК, взема становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 З. и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за недействителност на договорни клаузи и за връщане на сумата от 2000 евро – недължимо платена поради курсови разлики по договор № HL 32586 от 27.12.2007 г., сключен между страните. Въззивният състав е приел, че с клаузите на чл. 1, ал. 1; чл. 1, ал. 2; чл. 2, ал. 1; чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 3; чл. 3, ал. 5; чл. 6, ал. 2; чл. 8, ал. 2; чл. 12, ал. 1; чл. 21, ал. 1; чл. 23, ал. 1 и чл. 23, ал. 2 от процесния договор за потребителски кредит е предвидено, че банката предоставя кредитен лимит в швейцарски франкове, който като конкретна парична сума се определя към датата на усвояване, по приложимия курс купува; кредитът се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове, а при постъпване на парични суми в друга валута същите се превалутират във франкове; при превалутиране на кредита в евро кредитополучателят дължи неустойка по тарифа на банката, както и носи риска при промяна на обявения курс купува или продава, съответно носи риск от увеличаване на погасителните вноски, като декларира, че разбира правните последици при превалутиране. Според въззивния съд цитираните клаузи пораждат значително неравновесие между страните и нарушават нормата на чл. 143 от З., поради което са неравноправни, като не е налице хипотезата на чл. 146 З., предвиждаща, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни освен ако са уговорени индивидуално. Съдебният състав е приел, че банката ответник не е ангажирала доказателства за това, че оспорените клаузи са били индивидуално договорени с кредитополучателя и последният е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Посочил е, че индивидуалното уговаряне означава не само, че потребителят е имал абстрактната възможност да измени някоя от предложените му от търговеца клаузи, а в крайния вариант на договора клаузата следва да е отразила резултата на преговори между търговец и потребител – тоест потребителят фактически да е определил нейното съдържание чрез изменение на представената от търговеца типова бланка. Според въззивния съд в конкретния случай единствената установена воля на потребител е била кредитът да е с променлива лихва. Клаузите относно начина на определяне на променливия лихвен процент, периодичността на промяна на лихвата, начините на уведомяване и т. н. въобще не са били предмет на преговори, поради което не се установява индивидуалното им уговаряне. При тълкуване на процесния договор втората инстанция е приела още, че действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните, като нито е посочено при какви предпоставки възниква правото на банката да увеличи или намали размера на БЛП, а оттам и да промени размера на лихвата по кредита, респективно месечната погасителна вноска, нито се препраща към правила или методология за определяне на БЛП. В тази връзка е направен извод, че предвиждането на възможност банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация (цената на кредита), при условие че потребителят на банкови услуги няма възможност да се откаже безусловно от договора (без да дължи такси, т. нар. наказателни лихви), съставлява клауза, уговорена във вреда на потребителя, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от З.. Въззивният съд е отхвърлил възраженията на ответника за наличие на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 З., тъй като е приел, че в договора не е предвидена уговорка за незабавно му прекратяване, в случай че насрещната страна по него не е съгласна с промяната на лихвения процент. Според въззивния съд клаузите на чл. 1, ал. 1; чл. 1, ал. 2; чл. 2, ал. 1; чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 3; чл. 3, ал. 5; чл. 6, ал. 2; чл. 8, ал. 2; чл. 12, ал. 1; чл. 21, ал. 1; чл. 23, ал. 1 и чл. 23, ал. 2 от договора за кредит не са съставени по прозрачен и достъпен начин, така че кредитополучателят да може да прецени, на основание ясни и разбираеми критерии, икономическите последици от договора, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, във вреда на потребителя, поради което са неравноправни и съгласно чл. 146, ал. 1 от З. – нищожни. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите за недопустимост на решението на първоинстанционния съд в частта по установителните искове поради родовата му неподсъдност на районен съд. Посочил е, че установителните искове за прогласяване нищожност на договорни клаузи като неравноправни са неоценяеми, като в тази връзка е цитирал практика на ВКС. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси са свързани с предмета на спора, но по отношение на тях не е доказаното допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т.3 от ГПК. По всички поставени въпроси, част от които се припокриват, е налице създадена трайна и последователна практика на ВКС, съобразена и с практиката на СЕС, която не се нуждае по разбиране на настоящия състав от коригиране или осъвременяване. В случая касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с практиката на СЕС, обективирана в решение по дело С-186/16 и определение по дело С -119/17. С определението си по дело С-119/17 СЕС препраща към своето решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл. 3, пар. 1 и чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13. Съгласно чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993 г. преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. В т. 1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 на СЕС и в разяснителната част към него е посочено, че чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието "основен предмет на договора" по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, тъй като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. СЕС се е произнесъл, че чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите (в този смисъл и т. 42 по дело C-26/13 и т. 31 по дело C-96/14 на СЕС), но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Съдът е подчертал, че изискването за изразяване на ясен и разбираем език се прилага дори когато клаузата попада в обхвата на понятието "основен предмет на договора" или "съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга" по смисъла на член 4, пар. 2 от Директива 93/13 (в този смисъл е и т. 68 от решение от 30 април 2014 г. по дело C-26/13 на СЕС). Не се прави преценка на неравноправния характер на посочените в споменатата разпоредба клаузи, само ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че те са били изразени от продавача или доставчика ( в случая от банката), на ясен и разбираем език (разрешението е дадено и в т. 32 от решение на СЕС от 03.06.2010 г. по C-484/08). Според т. 2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, трябва да се разбира потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват, в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. В т. 50 от решението е разяснено, че от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си. От друга страна, банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Разрешението се извежда от закрепеното в постоянната практика на СЕС (т. 47 по дело С-484/08) разбиране, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка, както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. В т. 3 от диспозитива и т. 54 и т. 56 от мотивите на горното решение СЕС се е произнесъл, че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 (транспониран в чл. 145, ал. 1 от З.) трябва да се тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута (най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13). За да установи дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне (т. 57 от решението по С-186/16, в който смисъл и решение по C-415/11, т. 68 и 69). В т. 55 от разяснителната част на решението си по дело С-186/16 СЕС е посочил, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя. В диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13/Е. на Съвета от 5 април 1993 г. (транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 от З.) следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. В този смисъл е и трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в множество съдебни актове, в това число и посочените от касатора. Служебно известни на състава са Решение № 231/02.03.18г. по т.д.№ 875/17г. на І т.о., Решение № 15/18.04.18г. по т.д.№ 2439/16г. на І т.о., Решение № 189/18.01.19г. по т.д.№ 1607/17г. на І т.о., Решение № 299/15.02.19г. по т.д.№ 2023/17г. на ІІ т.о., Решение № 294/27.03.19г. по т.д.№ 1599/17г. на ІІ т.о., Решение № 378/28.03.19г. по т.д. № 2775/17г. на ІІ т.о., Решение № 384/29.03.19г. по т.д.№ 2520/16г. на ІІ т.о., Решение № 314/29.07.19г. по т.д.№ 1766/16г. на ІІ т.о., Решение № 92/09.09.19г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о., Решение № 67/12.09.19г. по т.д.№ 1392/18г. на І т.о. В цитираната практика е прието, че по отношение на забраните за търговеца да променя едностранно условията в договора на непредвидено в него основание (чл.143, т.10 З.), да определя цената на услугата при предоставянето й или да я увеличава без потребителят да има право да се откаже от договора (чл.143, т.12 З.), се прилагат изключенията по чл.144, ал.2, т.1 и чл.144, ал.3, т.1 и чл.144, ал.4 З., но при определени предпоставки. Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съставите на Върховния касационен съд са посочили, че промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата. Уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145, ал.2 З.. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. При конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, е прието, че е спазено изискването за яснота и разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл.430, ал.1 във връзка с ал.2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. В Решение № 92/09.09.19г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о. е направено разграничение, че при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 З. и нищожна съгласно чл.146 З., но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер. С Решение № 170 от 16.03.2021 г. на BKC по т. д. № 1901/2019 г., IІ т.о., решение № 136 от 20.01.2021г. по т.д. № 1467/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 168 от 29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., също е разяснено, че в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/. Този отговор е съобразен със задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/, постановена по транспонирани в З. разпоредби на правото на ЕС /определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17, EU:C:2018:103 и решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703/, както и на практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 295/22.02.2019г. по т. д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., образувано по описа на I т. о., решение № 384/29.03.2019г. по т. д. № 2520/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 294/27.03.2019г. по т. д. № 1599/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 314/29.07.2019г. по т. д. № 1766/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 67/12.09.2019г. по т. д. № 1392/2018г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 155/24.01.2020г. по т. д. № 2561/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. Съдебната практика еднозначно приема и това, че изключенията на чл.144, ал.3 З. не намират приложение, тъй като са относими единствено към основанията чл.143, т.7, т.10, т.12 З., в които не попада клауза, регулираща валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна валута (щвейцарски франкове) и погасителни вноски, дължими в същата валута. Следва да се има предвид, че договорът за кредит не е ценна книга, нито е сделка с финансови инструменти (решение № 95 / 13.09.3016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, II т.о.), а цената на кредит в чуждестранна валута по см. на чл.144, ал.3, т.1 вр. чл.143, т.12 З. е единствено възнаградителната лихва, но не и допълнителните разходи, които прави кредитополучателят вследствие поемането на валутния риск. Банков кредит в чуждестранна валута не представлява и договор за покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни парични преводи в чужда валута. При извършването на преценката за неравноправност на процесните клаузи от договора за кредит, въззивният съд изцяло е съобразил даденото от СЕС задължително тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13/Е. на Съвета от 5 април 1993 г., както и разясненията относно правомощията на националната юрисдикция при разглеждане на спор относно неравноправни клаузи в потребителски договори за кредит. Съдът е съобразил, че договорна клауза, по силата на която кредитът следва да се погасява в същата чуждестранна валута, в който е бил договорен, определя основна, характеризираща договора престация и не може да се счита за неравноправна, при условие, че е изразена на ясен и разбираем език. При преценката дали клаузата е изразена по ясен и разбираем начин, съдът е извършил проверка дали банката е предоставила на конкретния потребител цялата относима информация, която да му позволи да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения. Счел е за неустановено от анализа на събраните доказателства при сключването на процесния договор банковият инспектор да е обсъдил с ищеца възможността от настъпване на промени в курса при сътресения и инфлации, както и последиците от това. В резултат ищецът е поел съществен икономически риск, без банката да му е предоставила достатъчно информация за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на неговото задължение. Банката не е пояснила на кредитополучателя, че избраният кредитен продукт е изгоден не по принцип, а само докато курсът на швейцарския франк не се променя, с оглед на което кредитиране в тази валута е високо рисково за лице, което получава доходите си в друга валута. При тези констатации, съдът е достигнал до извода, че банката не е изпълнила задължението си да уведоми по - слабата страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута. Поради това е заключил, че клаузите на чл. 1, ал. 1; чл. 1, ал. 2; чл. 2, ал. 1; чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 3; чл. 3, ал. 5; чл. 6, ал. 2; чл. 8, ал. 2; чл. 12, ал. 1; чл. 21, ал. 1; чл. 23, ал. 1 и чл. 23, ал. 2 от договора за кредит не са съставени по прозрачен и достъпен начин, така че кредитополучателят да може да прецени, на основание ясни и разбираеми критерии, икономическите последици от договора, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, във вреда на потребителя, поради което са неравноправни и съгласно чл. 146, ал. 1 от З. – нищожни. Този извод не се променя и при предоставена в договора възможност потребителят да набави необходимото количество чуждестранна валута за погасяване на вноските както от доставчика на кредитната услуга – банката, така и от трето лице – друга банка или обменно бюро. Неравноправността на клаузите от договора за кредит в случая не произтича от обвързаност на кредитополучателя да закупува швейцарски франкове само от банката – касатор. Неравноправният характер на клаузите е изведен от това, че с тях във вреда на потребителя върху него се прехвърля изцяло валутният риск, с което се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитния договор по смисъла на чл. 143, т. 19 от З.. Поради това и не се явява значимо за спора обстоятелството дали кредитополучателят е погасявал кредита с чуждестранна валута, осигурена от него или е било извършвано служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове от средствата на кредотополучателя в сметките му в лева по реда, предвиден в договора. Съответствието на въззивното решение с практиката на СЕС и практиката на ВКС, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК. Наличието на многобройна съдебна практика по тълкуването и прилагането на относимите правни норми, уеднаквена и последователна, съобразена и с европейската такава, изключва и основанието по чл.280 т.3 ГПК. Следва да се посочи, че въпросите на касатора са привързани към твърденията му за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на процесуалния закон, и по естеството си изразяват несъгласието му с обстойните мотиви на САС, изложени при тълкуването на оспорените от ищеца като неравноправни договорни клаузи, спорът по отношение на които е пренесен във въззивната инстанция. Последните не могат да обусловят допускане на касационното обжалване. Касационно обжалване не може да се допусне и на основание по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените от касатора твърдения за очевидно погрешни констатации на съда за съществените за спора факти, са доводи за необоснованост на въззивното решение. Те обаче съставляват основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на насрещната страна своевременно поисканите, сторени в настоящото производство и надлежно удостоверени разноски за адвокатско възнаграждение в размер 4000лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,