Определение № 3030 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3859/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. М. К. чрез пълномощника й адвокат С. Н. против решение № 468 от 26.04.2024 г., постановено по гр. д. № 2245 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1595 от 11.05.2023 г. по гр. д. № 10891/2021 г. на Районен съд - Варна за отхвърляне на предявения от Е. М. К. против М. П. П.-Г. иск за делба на дворно място [населено място], общ. А., област Варна, [улица] 10а, съставляващо УПИ № * от кв. 33 по плана на [населено място], одобрен със заповед №358/20.12.2001 г., на кмета на [община], с площ от 694 кв. м., без изградените върху него постройки. М. П. П.-Г. чрез пълномощника си адвокат В. П. е подала отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищцата Е. К. е собственик на източната жилищна сграда-близнак и на 1/2 ид. част от земята, върху която е построена сградата, по силата на договор за дарение, а ответницата М. Г. е собственик на западната жилищна сграда-близнак и на другата 1/2 ид. част от земята, върху която е построена сградата, по договор за продажба и договор за замяна. Сградата е формирана от две отделни жилища с отделни входове, които са обособени в самостоятелни имоти - лична собственост съответната от страните по делото. Посочил е, че основният спорен въпрос е допустима ли е делбата на съсобствения урегулиран имот, върху който е реализирано строителство на сгради, индивидуална собственост на всеки от съсобствениците на земята. Окръжният съд не е кредитирал приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, тъй като противоречи на заключението на служебно допуснатата във въззивното производство експертиза; поради необоснованост на изводите на вещото лице; противоречието с чл. 19 ЗУТ (при изчислените лица от 8.95 кв. м. и от 10.35 кв. м. за новообразуваните имоти при разделение по вертикала очевидно няма как да бъде достигнат минимумът по чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗУТ); и противоречието на заключението по т. 2 дори с обясненията на вещото лице в о. с. з. (л. 198, абз. 1 от делото на ВРС). Съдът е възприел заключението на изслушаната във въззивното производство експертиза според която от процесния УПИ не могат да се обособят два урегулирани поземлени имота, тъй като е невъзможно да се спазят минималните изисквания за лице на УПИ, изискванията на чл. 82, ал. 1 и ал. 2 от Наредба №7/2003 г. при свързано застрояване между съседни УПИ сградите да се опират една до друга с калканни стени, които следва да се покриват напълно във вертикално и в хоризонтално отношение, но в случая очертанията на къщите близнаци са приплъзнати (разминати) с около 1 метър; както и с оглед неяснотата в собствеността на сградите на допълващото застрояване (гараж и навес-барбекю). Счел е за неоснователно направеното от ищцата оспорване на тази експертиза, основано на несъответствие с решението на ЕСУТ, прието по делото на ВРС; невъзможност на ищцата да ползва частта си от имота поради недопустимите действия на ответницата в него и очакване в близко бъдеще да бъде издадена от заповед за изменение на ПУП за процесния имот. Посочил е, че решението на ОбЕСУТ е само елемент от процедурата по чл. 201 ЗУТ и то ако бъде инициирана от съда, след като бъде приета експертиза за допустима поделяемост, а в случая актът на експертния съвет е по заявление на страна, а не по указания на съда, а и по арг. от чл. 201, ал. 5 ЗУТ дори крайното становище на главния архитект не е задължително за съда; начина на ползване на съсобственото УПИ е неотносим към предмета на делото, а очакването ПУП да бъде изменен е бъдещо несигурно събитие, което е изключено да бъде съобразявано от съда, след като не е настъпили към приключване на съдебното дирене (експертизата установява, че към момента на делото няма издадени нито заповед за одобряване изменението на ПУП с обособяване на два парцела в рамките на делбения, нито дори заповед за разрешаване изготвянето на такава). При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е формирал извод, че между страните съществува съсобственост върху процесния имот, който обаче с оглед градоустройствения му статут и съществуващото фактическо състояние е неподеляем и с оглед предназначението му да обслужва построените в него сгради искът за делба е неоснователен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Е. М. К. счита, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други; 2) при съдебна делба на недвижим имот, попадащ в урбанизирана територия, какви следва да бъдат основните критерии за обособяване на самостоятелни дялове при дадено позитивно становище на общинската администрация за поделяемост; 3) следва ли да се допусне до делба поземлен имот, в който има постройки индивидуална собственост на съделителите, при наличие на доказателства – становище на общинската администрация за реална поделяемост при спазване изискванията на чл. 19 ЗУТ и възможност в рамките на делбеното производство да бъде проведена процедура по чл. 201 ЗУТ. Първият въпрос е обоснован с тезата, че въззивният съд не е подложил на преценка доказателствата относно поделяемостта на процесния имот и не е формулирал въз основа на тях собствени правни изводи – не е изложил мотиви защо основава изводите си единствено на заключението на една от техническите експертизи, при положение, че пред първата инстанция е изслушана още една експертиза; не е подложил на преценка и представеното по делото решение на общинската администрация, според което предложените новообразувани имоти отговарят на изискванията на ЗУТ; не са изложени мотиви и относно даденото положително становище от главния архитект на [община] относно поделяемостта на процесния имот. С оглед тази обосновка не се констатира противоречие на въззивното решение с посочената практика на ВКС, даваща тълкуване по този въпрос. Въззивният съд изрично е посочил защо възприема изслушаното от него експертно заключение и защо счита за необосновано приетото в първоинстанционното производство експертно заключение. Посочил е и изискванията на нормативната уредба за устройство на територията и е изложил мотиви защо счита, че становището на общинската администрация и главния архитект за възможността от процесния УПИ да се обособят два нови УПИ са в противоречие със законовите нормативи. По втория и третия въпрос касаторката счита, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по решение № 60116 от 21.01.2022 г. по гр. д. № 611/2021 г., ІІ г. о. и решение № 115 от 2.07.2019 г. по гр. д. № 3411/2018 г., І г. о., тъй като съдът не е проявил необходимата активност да изследва възможността от дворното място да се обособят два самостоятелни УПИ при спазване изискванията на чл. 19 ЗУТ и не е проявил активност да обследва варианта, предложен с представената по делото скица-предложение за изменение на плана, във връзка с която е дадено положително становище на общинската администрация. В посочената практика на ВКС е дадено тълкуване, че допустимостта на делбата на застроено съсобствено дворно място, в което има постройки-индивидуална собственост, се преценява с оглед състоянието на имота към разглеждането на делото за делба в първата фаза на производството, градоустройствения му статут и зависи от възможността от дворното място да могат да се обособят два или повече самостоятелни УПИ при спазване изискванията на чл.19 ЗУТ, като за изясняване на този въпрос съдът е длъжен да предприеме действията, необходими за изпълнение на процедурата по чл.201 ЗУТ във фазата по допускане на делбата и изводът за недопустимост на делбата на съсобствен парцел, застроен със сгради, които са собственост на някои от съделителите, е обоснован само тогава, когато съдът е проявил необходимата активност да изследва възможността от дворното място да се обособят два или повече самостоятелни урегулирани поземлени имота /УПИ/ при спазване на изискванията на чл.19 ЗУТ. Въззивното решение не противоречи на това тълкуване. Именно с оглед изискванията на чл. 19 ЗУТ към които препраща чл. 201, ал. 2 ЗУТ съдът е преценил обосноваността на становището на общинската администрация и на главния архитект. При извода на съда, че лицето на процесния УПИ е 19.52 кв. м., като същият е разположен на съществуваща улица, неясно е защо касаторката счита, че е възможно обособяване от него на два УПИ с лице към [улица] кв. м. (намалено с 1/5 при делба от общо изискуемото от 14 кв. м.). При наличие на практика на ВКС, на която въззивното решение съответства, не е налице поддържаното от касаторката основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втория и третия въпрос. Касационният съдебен състав не констатира и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. При прочита на мотивите към въззивното решение не се констатира нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства и направените въз основа на тях фактически изводи, нито пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт или отсъствие на анализ на посочено доказателство или на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства. С оглед изхода на настоящото производство Е. М. К. следва да възстанови на М. П. П.-Г. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1240 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат В. П.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение