Определение № 1527 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5008/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Д. П. чрез нейния пълномощник адв. В. В., срещу въззивно решение № 992 от 18.07.2023 г. по гр.д. № 3571/2022 г. на Апелативен съд- София. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд неправилно е интрепретирал установените по делото факти, в резултат на което е достигнал до необоснован извод, че ищцата не е придобила по давност правото на собственост върху спорния имот. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят е поставил следните въпроси, за които поддържа да осъществяват хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК: 1. Към кой момент се зачитат от съда правните последици на придобивната давност. 2. Може ли твърденията на страната в исковата молба по друго съдебно производство и с различен предмет на спора и тълкувани от съда факти в частта на мотивите на друг съдебен акт да бъдат приобщени като доказателство по смисъла на чл. 175 ГПК, а именно - съдебно признание на неизгоден за страната факт. Следва ли да се тълкува намерението на страна по делото от субективна страна с оглед твърдени от същата факти и обстоятелства по друго дело, което е образувано години след като същото субективно намерение следва да е било обективно проявено в действителността, и то без оглед на съвкупния анализ на останалите писмени и устни доказателства по делото. Твърди се и противоречие на въззивното решение с постановките на т.18 от ТР № 1 от 04.01.2021 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно това коя част на съдебното решение се ползва със сила на пресъдено нещо. Жалбоподателката се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба, подаден от ответницата по касация А. М. П. чрез нейния пълномощник адв. В. В. е изразено становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 262 531 от 28.07.2022 г. по гр.д. № 11780/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от М. Д. П. против А. М. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване по отношение на ответницата, че М. П. е собственик на основание давностно владение на апартамент № 53, разположен на ІV етаж във вх. В в [населено място], [улица], а съгласно кадастралната карта - самостоятелен обект, жилище, апартамент № А53 с идентификатор *** с административен адрес [населено място], [улица], вх. В, ет.5, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, в което е построена, и за осъждане на ответницата да й предаде владението върху този имот. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че ищцата М. П. е упражнявала фактическа власт върху процесния имот за период повече от 10 години, считано от 1994 г., но е намерил за недоказан субективният елемент на владението. Приел е, че ищцата се позовава на придобивна давност с начален момент от 1994 г., но през периода от 1994 г. до предявяване на ревандикационния иск между страните са били водени други дела по повод същото жилище, по които ищцата в качеството си на ищец е поддържала в исковата молба, че собственик на имота е ответницата и тези нейни твърдения са несъвместими с твърдението й по настоящото дело, че е владяла имота за себе си. Изводът е обоснован с това, че през 2013 г. ищцата е предявила против ответницата А. П. иск с правно основание чл. 61, ал.2 ЗЗД за обезщетение за извършена работа в свой и чужд интерес за заплащане на извършени от ищцата разходи по отношение на апартамент № 53 /и на магазин № 17/, който е бил уважен с влязло в сила на 11.07. 2017 г. решение. Посочил е, че това решение не се ползва със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните относно принадлежността на правото на собственост, но обстоятелството, че ответницата А. П. е собственик на имота е било прието за безспорно между тях. В подкрепа на извода, че ответницата не е владяла имота за себе си и не се считала за собственик съдът е посочил, че след като А. П. заплатила на ищцата присъдената сума, последната й предала ключа за жилището. Първият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК /към кой момент се зачитат от съда правните последици на придобивната давност/, не е обуславящ изхода на делото и не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В съдебната практика и в правната теория е утвърдено разбирането, че фактическият състав на придобивната давност като оригинерен способ за придобиване на вещни права включва владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС и изтичане на определен в закона срок / чл. 79 ЗС/. От своя страна, според легалната дефиниция на чл. 68, ал.1 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ /обективен елемент/, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя /субективен елемент/. В случая предявеният от М. П. иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен, тъй като съдът въз основа на събраните по делото доказателства е приел за недоказан субективният елемент на владението - намерението на жалбоподателката да владее жилището за себе си. След като упражняваната от жалбоподателката фактическа власт не е окачествена от въззивния съд като владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС, т.е. прието е, че не е налице един от елементите на фактическия състав на придобивната давност, визирани в чл. 79 ЗС, въпросът към кой момент се зачитат от съда правните последници на придобивната давност изобщо не се поставя. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса коя част от съдебното решение се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като не се установява въпросът да е разрешен в противоречие с приетото в т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2021 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд не е приел, че мотивите на решението по гр.д. № 5104/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е уважен предявеният от М. П. против А. П. иск с правно основание чл.61, ал.2 ЗЗД, формират сила на пресъдено нещо по въпроса за принадлежността на правото на собственост върху процесния имот. Напротив - изрично е посочил, че това решение не разрешава със сила на пресъдено нещо спор между страните за собствеността на жилището /в противен случай искът за собственост би бил недопустим/. Цитираното дело и постановеното по него влязло в сила решение, с което на основание чл. 61, ал.2 ЗЗД А. П. е осъдена да заплати на М. П. обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие, са преценявани от въззивния съд като индиция за намерението, с което жалбоподателката е упражнявала фактическа власт върху имота през релевирания от нея период от 1994 г. до предявяване на иска за собственост. Изхождайки от предмета на предходното дело - иск за заплащане на обезщетение за извършени разходи за довършване на апартамент № 53 и магазин № 17, предявен от М. П. против А. П., обоснован с твърдения за водене на работата в чужд и в собствен интерес, въззивният съд е приел, че жалбоподателката не е осъществявала фактическа власт върху жилището с намерение за своене. Тезата й по настоящото дело, че е владяла имота за себе си, считано от 1994 г. и към 2004 г. е придобила правото на собственост на основание придобивна давност, е преценено като несъвместимо с обстоятелствата, на които е основала претенцията си за заплащане на разходите, които е направила за довършване на жилището на ответницата, защото тази облигационна претенция почива на твърдението, че собственик на имота е ответницата и затова тя трябва да я възмезди за направените разходи. В своята практика ВКС приема, че исковата молба, с която подобрителят на чужд имот предявява против собственика иск за обезщетение за подобренията, съдържа имплицитно признание на правото на собственост на ответника върху имота и изключва собственическото отношение на ищеца към този имот /в този смисъл решение № 50082 от 19.01.2024 г. по гр.д. № 3502/2022 г. на ІІ г.о./. В случая исковата молба, по която е образувано гр.д. № 2409/2013 г. по описа на СГС /гр.д. № 5401/2015 г. на Софийски апелативен съд, приложена като доказателство по настоящото дело, обективира изрично признание на ищцата по него, че собственик на имота, за запазването и довършването на който тя е предприела извършване на фактически и правни действия със свои средства, е собственост на ответницата А. П.. Това е приел и въззивният съд. Няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2, изр. посл. ГПК като очевидно неправилно. В практиката на ВКС е разяснено, че решението е очевидно неправилно, ако е постановено в явно нарушение на закона, извън закона или е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не е засегнато от такива пороци, пряко установими от съдържанието на мотивите и диспозитива на същото. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателката М. Д. П. следва да бъде осъдена да заплати на А. М. П. на основание чл. 78, ал.3 ГПК разноски по делото за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 2 684 лв., съобразно направеното искане за присъждането им с отговора на касационната жалба и приложените към него договор за правна защита и банкови извлечения, доказващи реалното заплащане на договореното възнаграждение. Водим от гореизложеното съдът