Определение № 1535 от 01.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 819/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „УниКредит Булбанк“АД срещу решение №1344 от 20.11.2025г. по в.гр.д. №3389/2024г. на АС-София, с което въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение №6015/05.11.2024г. по гр.д. № 1294/24 на СГС в частта, с която е бил отхвърлен искът на банката по чл.430 ТЗ срещу Т. В. Д. за сумите от: - главница: 51 869,74 (петдесет и една хиляди шестстотин осемдесет и девет лева и седемдесет и четири стотинки) лева, неизплатена главница по Договор за кредит № 326/201 от 21.07.2010г.; - сумата от: 830,52 (осемстотин и тридесет лева и петдесет и две стотинки) лева, договорна лихва; - сумата от 5 655,80 (пет хиляди шестстотин петдесет и пет лева и осемдесет) лева- мораторна лихва за периода от 05.05.2021г. до 29.01.2024г. вкл.; - сумата от 4 755,23 (четири хиляди седемстотин петдесет и пет лева и двадесет и три стотинки) лева- неустойка за периода от 05.05.2021г. до 29.01.2024г. Изложени са оплаквания за неправилност-неправилна интерпетация на доказателствата и неправилно приложение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 и т.3 и чл.280 ал.2,предл.3 ГПК. От името на ответника по касационната жалба Т. В. Д. се изпраща писмен отговор със становище за липса на основание за допускане до касационен контрол. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и обжалваният интерес е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови въззивното решение, съдебният състав на АС-София е изложил в мотивите следните съображения: Страните са били обвързани от правоотношение, възникнало на основание на договор за кредит от 21.07.10г., в в изпълнение на което „УниКредит Булбанк“ АД е предоставила на Т. Д. парична сума в размер на 36 000 евро, която е била реално получена от последната. Според събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства и заключение на ССчЕ се обосновава извод, че ответницата е изпаднала в забава при изпълнение на договорното си задължение да погасява кредита в рамките на уговорените срокове. В такава хипотеза следва да се приеме, че обективните предпоставки – факти /по смисъла на т. 18 от ТР № 4 от 14г. на ВКС/ кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, съгласно хипотезата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ са били налице. Банката е упражнила своето право чрез изпращане на нотариална покана, която е била надлежно получена от ответницата-кредитополучател още през 21г. Следователно, според съда, в случая следва да се приеме, че спорната предсрочна изискуемост е била обявена надлежно. Независимо от изложеното съдът се е позовал и на задължителната съдебна практика, според която при предявен осъдителен иск, какъвто е предметът на настоящото дело, предсрочна изискуемост може да бъде обявена и със самата искова молба. Ето защо, възраженията на ответницата в обратната насока са счетени от въззивния съд за неоснователни. Според изложеното от съда, с оглед така приетата за настъпила и надлежно обявена предсрочна изискуемост претендираните акцесорни вземания /договорни лихви, наказателни лихви, неустойки/, съгласно изричната постановка на т. 2 от ТР № 3/19г. на ВКС, за банката единствената възможност е да претендира само непогасената главница и законната лихва върху същата за времето след настъпването последиците на предсрочната изискуемост, но не и договорни лихви, наказателни лихви, неустойки и т.н. На това основание, съдът е преценил, че всички претенциите за акцесорни вземания, които се претендират за периода след 21г. – когато е била обявена предсрочната изискуемост на заема, са неоснователни. По отношение на претендираната главница, съдът е приел следното: Приетата в процеса експертиза е констатирала, че плащания по дълга са били правени и след настъпването на предсрочна изискуемост. При това положение,последните е следвало съгласно т. 2 от ТР № 3/19г. на ОСГТК на ВКС да бъдат отнасяни само за погасяване главницата. Това обаче не е било сторено от банката - съгласно изчисленията на вещото лице постъпилите суми са били ползвани за погасяване предимно на акцесорните вземания по кредита. Вещото лице установява също, че и до датата на процесната предсрочна изискуемост са били правени редица плащания по кредита конкретно посочени от експерта като размер. Тези плащания обаче са погасявали /доколкото са имали т. нар. „анюитетнто“ естество/ не само получената главница, но и съответна част от лихвата върху нея и то за целия срок на договора /т.е. плащанията са погасявали предварително и лихви, които са станали недължими след 21г. до края на договора – предвид изложените по-горе съображения, обосновани с постановката по т. 2 от ТР № 3/19г. на ВКС/. В този смисъл, според съда: При съобразяване на всички платени ответницата /и конкретизирани от експерта в табличен вид – като размери и периоди/ вноски за времето – преди и след настъпването на процесната предсрочна изискуемост, а именно: общо 21 386, 82 евро и 38 047, 43 лева – по основното заключение и 16 510 лева – по допълнителното заключение, тосе налага извод, че направените до момента плащания са погасили цялата получена от банката сума Следва да се отчете и съобрази и размера на вече присъдената от СГС главница, която не е предмет на въззивна проверка – поради липса на жалба от ответницата. Това обстоятелство, според съда дава съставлява основание – искът да бъде отхвърлен и за спорната пред въззивния съд главница. С оглед изложеното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната пред въззивния съд отхвърлителна част изцяло. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на банката-касатор се поставят въпроси, които се свеждат до:1. Допустимо ли е необсъждане на всички релевантни за спора факти и доказателства;2. Допустимо ли е съдът служебно да извършва прихващане на извършени от кредитополучателя плащания като с тях с да приеме,че се погасява само главница, а не и съответните лихви и неустойки, без да зачита уговорената в самия договор поредност за плащане;3.Допустимо ли е кредитор по договор за заем да претендира договорна възнаградителна лихва за периода преди обявената предсрочна изискуемост,чието заплащане е било разсрочено с доп. споразумение; и 4. Допустимо ли е кредитор по договор за заем да претендира неустойка-обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода след обявяване на предсрочната изискуемост. По така формулираните въпроси, настоящият състав на ВКС намира следното: Първият процесуален въпрос е общо зададен и като такъв не е възможно да се определи неговата относимост към изхода на спора. Вторият въпрос касае твърдение за служебно извършено от съда прихващане на извършени от кредитополучателя плащания като с тях с да приеме,че се погасява само главница, а не и съответните лихви и неустойки. Липсва основание от съдържанието на мотивите на съда да се приеме, че същият е извършил такова прихващане, а се установява само съобразяване на извършените от длъжника плащания досежно дължимия размер на главницата; По третия въпрос,съдът не се е произнасял и следователно, неговият отговор не е обусловил правораздавателната му воля; Липсва такова изрично произнасяне и обсъждане в мотивите на обжалваното решение и по последния въпрос. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС, Първо т.о. счита, че поради липса на прецизно формулиран и явяващ се от значение за изхода по конкретния спор конкретен правен въпрос като обща предпоставка, съгласно чл.280 ал.1 ГПК, за допускане на касационен контрол не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на пълномощника на жалбоподателя е налице позоваване и на очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на чл.280 ал.2, предл.3 ГПК, по отношение на: приет от съда ред за погасяване на задълженията на кредитополучателя в несъответствие с този по чл.76 ал.2 ЗЗД; формиране на незаконосъобразен извод за недължимост на договорни лихви до датата на предсрочната изискуемост; несъответствие на приетите размери на плащанията по кредита със съдържанието на експертното заключение прието по делото и нарушено право на защита в процеса; Подобни оплаквания не биха могли да се съотнесат към критериите, трайно възприети от различни съдебни състави на ВКС, при които съдебният акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая за да извърши проверка за основателността на конкретните оплаквания на касатора, изложени по-горе, ВКС следва да разгледа спора по същество и подложи на нова преценка събраните по делото доказателства, включително да тълкува съдържанието на съответните уговорки между страните, което изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт и предполага произнасяне по неговата правилност по реда на чл.281 т.3 ГПК, което е недопустимо във фазата по чл.288 ГПК. В полза на ответната по КЖ страна не следва да се присъждат разноски пред ВКС, доколкото липсват данни за направени такива по делото. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС,Първо т.о.