Определение № 83 от 22.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 695/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. С. С. /ответник в първоинстанционното производство/ от [населено място] чрез процесуален представител адв. С. М. Р. срещу решение № 115 от 18.12.2019 г. по в. гр. дело № 388/2019 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 48 от 19.07.2019 г. по гр. дело № 488/2018 г. на Сливенски окръжен съд, Гражданско отделение. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е признато за установено по предявения от Т. А. З. срещу К. С. С. иск с правно основание чл. 422 ГПК, че К. С. С. дължи на Т. А. З. сумата 56 000 лв. по запис на заповед от 13.05.2015г., ведно със законната лихва, считано от 18.04.2018г. до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. дело № 186/2018 г. на Районен съд Котел, и ответникът е осъден да заплати на ищеца направените разноски в заповедното производство в размер 1 120 лв. и в исковото производство в размер 3 320 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В допълнително представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /молба вх. № 1709/26.02.2020 г./ релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната /жалбоподател/ доводи, аргументи и възражения и ако ги намери за неоснователни, да обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения? – противоречие с решение № 164/04.06.2014 г. по гр. дело № 196/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 133/23.10.2019 г. по гр. дел № 3565/2018 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. дело № 1060/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 15/30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства по договор за заем за потребление, относими към погасяване на задължението, предвид наличието на писмен документ, съдържащ изявление за окончателно погасяване на парично задължение? – противоречие с решение № 190/23.01.2014 г. по т. дело № 483/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Ответникът Т. А. З. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Х. Х. С. /ищец/ оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 1 ГПК. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск е допустим, тъй като след подаденото от длъжника на 22.06.2018 г. възражение срещу издадената заповед по чл. 417 ГПК заповедният съд не е изпълнил задължението си по чл. 415, ал. 1 ГПК да укаже на заявителя, че може да предяви иск за вземането си, поради което едномесечният срок по чл. 415, ал. 4 ГПК не е започнал да тече.

При наведените от страните твърдения и възражения /ищецът е основал вземането си на запис на заповед; защитното възражение на ответника е, че записът на заповед обезпечава бъдещ договор за заем между страните, какъвто не бил сключен и той не е получил паричната сума; ищецът е оспорил направеното от ответника възражение за наличие на твърдяното каузално правоотношение и от своя страна е посочил, че записът на заповед е свързан с предаване през 2011 г. на парична сума в заем на ответника/ въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е да установи наличието на редовна от външна страна ценна книга относно поето от ответника задължение да заплати определена парична сума на ищеца като поемател, а в тежест на ответника е да докаже твърдението си за наличие на преддоговорни отношения, по повод на които е бил издаден процесният запис на заповед. Посочил е, че при доказване от ответника на горните факти, за да отблъсне неговата защита, в тежест на ищеца е да установи съществуването на въведеното от него каузално правоотношение – в частност съществуващо задължение по твърдения договор за заем от 2011 г.

Съдебният състав е установил, че с представения по делото запис на заповед, издаден на 13.05.2015 г. в [населено място], [улица], ет. 5, издателят К. С. С. с посочен ЕГН неотменно и безусловно се е задължил, без протест и без разноски при предявяване на записа на заповед да заплати на Т. А. З. /поемател/ с посочен ЕГН или на негова заповед сумата в размер на 56 000 лв. с място на плащане [населено място], [улица], ет. 5 и падеж за плащане 30.07.2015 г. Приел е, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна менителничен документ, изпълнен при спазени изисквания на закона за форма и съдържание /чл. 535 ТЗ/. Изложил е съображения, че предвид изричното посочване на падежа за плащане на паричното задължение – 30.07.2015 г., уговореното плащане „при предявяване“ следва да се разбира в смисъл „при представяне“ и не се касае до уговорен падеж „на предявяване“ по чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ, нито до наличие на хипотезата на чл. 486, ал. 2 ТЗ. На датата на уговорения падеж – 30.07.2015 г. записът на заповед е представен на издателя за плащане, което е удостоверено с неговия подпис. Авторството на записа на заповед не е оспорено от ответника по иска – негов издател.

Възражението на ответника /настоящ касатор/, че представеният по делото запис на заповед е документ с невярно съдържание поради издаването му не на отразената в него дата 13.05.2015 г., а на датата, на която е представен за плащане - 30.07.2015 г., е прието за неоснователно. Този извод е аргументиран със заключенията на съдебно-почерковите експертизи, изготвени от вещо лице Ю. П. Г.. Въззивният съд е посочил, че показанията на свидетеля Г. Д. Н. в частта, целяща установяване на различна от отразената дата на съставяне на ценната книга, са недопустими на основание чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК – поради недопустимост на свидетелските показания за опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ при липса на изрично съгласие на другата страна. Изложил е и евентуални съображения, че дори и при обсъждане на показанията на свидетеля Н., твърденията на ответника относно датата на издаване на ценната книга не могат да бъдат приети за доказани, тъй като свидетелят предполага, но не е сигурен колко подписа е положил ответникът върху записа на заповед на 30.07.2015 г.

За установяване на каузалното отношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, съдебният състав е обсъдил събраните доказателства и е приел, че с нотариален акт за договорна ипотека № 131, том І, рег. № 3125, дело № 124/13.07.2011г. на нотариус рег. № 255 е учредена договорна ипотека за обезпечаване на вземането на ищеца по предоставен на С. М. С. - майка на ответника, заем в размер 40 000 лв., при уговорен процент на месечна лихва, платима в деня на срока на погасяване на заема - 31.12.2011г.; предмет на договорната ипотека е имот - собственост на майката на ответника; страните не спорят, че реално сумата е била предоставена от ищеца на ответника срещу задължение на последния да я върне на ищеца при горепосочените условия. Констатирал е, че ипотеката е заличена въз основа на молба-съгласие, изходяща от ищеца, с нотариална заверка на подписа му от 23.10.2013г., в която е посочено, че длъжникът С. М. С. е изплатил изцяло дълга си, поради което молителят дава съгласие за заличаване на договорната ипотека с последици по закон.

Въззивната инстанция е приела, че събраните по делото доказателства не доказват възраженията на ответника /настоящ касатор/ за съществували непосредствено преди подписване на записа на заповед през 2015 г. преддоговорни отношения за предоставянето на заем от ищеца на ответника. Посочила е, че показанията на свидетеля Г. Д. Н. не установяват твърденията и възраженията на ответника по иска, тъй като изложените от този свидетел обстоятелства представляват пресъздаване на факти, които са му били съобщени от ответника; свидетелят към сочения от него момент – месец юли 2015 г. също е бил кредитор на ответника и е очаквал връщане на дадена в заем сума; липсва конкретика в показанията, предвид обстоятелството, че свидетелят не е бил добре запознат с отношенията между страните, бил е разположен на достатъчно разстояние от тях, за да не може да възприеме целия им разговор, а думи от контекста не могат да бъдат приети за достоверни относно целта и смисъла на разговора.

Съдебният състав е изложил съображения, че показанията на свидетеля С. И. М. с по-голяма степен на достоверност сочат вероятна друга причина, различна от тази твърдяна от ответника, за издаване на процесния запис на заповед, тъй като този свидетел е запознат с отношенията между страните - той ги е свързал за предоставения през 2011 г. заем; до 2015 г. е бил в течение на развитието на тези отношения, живял е в една квартира с ответника и го е съветвал за инвестиционните му планове; предвид непогасяването на задълженията на ответника по заема, предоставен от ищеца през 2011 г. и нуждата от отпадане на даденото обезпечение – договорна ипотека, поради необходимостта ответникът да тегли друг заем от банка, през 2015 г. той е дал съвет на страните, че могат да подменят даденото обезпечение – договорна ипотека, с подписване на запис на заповед.

Въз основа на събраните доказателства, обсъдени в съвкупност, съдебният състав е направил извод за недоказаност на възражението на ответника /настоящ касатор/ за наличие на твърдяното от него каузално правоотношение, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на бъдещ договор за заем, който е следвало да бъде сключен през 2015 г., но не е бил сключен. Позовавайки се на разясненията по т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 20/19.06.2018 г. по т. д. № 1151/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. и Решение № 38/07.04.2015 г. по т. д. № 1008/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., въззивният съд е заключил, че при неоснователност на релативното възражение на ответника по иска ищецът не дължи доказване на възникване/съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение на длъжника.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора първи процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора и за обуславяне на правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на този въпрос обаче не е осъществена предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай съдебният състав на Апелативен съд Бургас в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК е обсъдил инвокираните от въззивника /ответник по иска и настоящ касатор/ възражения, доводи и аргументи в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, и е изложил аргументи защо приема част от възраженията и доводите на въззивника за неоснователни.

Вторият процесуалноправен въпрос „допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства по договор за заем за потребление, относими към погасяване на задължението, предвид наличието на писмен документ, съдържащ изявление за окончателно погасяване на парично задължение“ не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно решение № 190/23.01.2014 г. по т. дело № 483/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. свидетелски показания по писмен договор за заем за потребление за установяване на обстоятелства, относими към погасяване на задължението, са допустими при наличието на писмен документ, съдържащ изявление на кредитора за окончателно погасяване на парично задължение, и то само ако със свидетелите се цели доказване на факти, извън удостоверените в документа, като например обстоятелства при съставянето му, времето или мястото на издаването му. Свидетелски показания по писмен договор за заем за потребление за установяване на обстоятелства, относими към погасяване на задължението, са недопустими и при наличието на писмен документ, ако този документ съдържа изявление единствено на длъжника за окончателно погасяване на парично задължение.

В настоящия случай свидетелските показания са допуснати по искане на страните – от ответника /настоящ касатор/ за установяване на преддоговорни правоотношения между страните, във връзка с които е издаден процесният запис на заповед, и от ищеца за установяване на обстоятелствата във връзка със съставянето на молбата-съгласие за заличаване на договорната ипотека. Съдебният състав, като е обсъдил свидетелските показания заедно с останалите събрани доказателства и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, не е процедирал в противоречие на константната практика на ВКС.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Бургас. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба направените от него разноски за касационното производство в размер 500 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение