Определение № 129 от 30.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2756/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, срещу определение №543/24.08.2021г. по в.ч.гр.д. №783/2021г. на Софийски апелативен съд, поправено с определение №98 от 15.02.2022г. по същото дело. С него е потвърдено определение № 263396/22.06.2021г. за прекратяване на т.д. №701/2020г. на Софийски градски съд, Търговско отделение. Със същото определение е отменено постановеното по реда на чл.77 от ГПК определение №263488/28.06.2021г. по т.д. №701/2020г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, в частта, с която частният жалбоподател е осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса за производството по т.д. № 701/2020г. за разликата над 296 124 лв. до сумата от 9 378 352,40 лева, както и е потвърдено същото определение относно присъдената държавна такса в размер на 296 124 лв., която да се събере от масата на несъстоятелността. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че не е налице основание за прекратяване на делото, тъй като не е установено кой е приложимият по делото закон, с оглед липсата на изготвен доклад по чл.146 от ГПК и определяне на правната квалификация от съда. Счита, че обявяването на противоконституционността на разпоредбата на чл.60а от ЗБН няма за последица недопустимост на производството, а има отношение към основателността на иска. Твърди, че неправилно въззивният съд е осъдил банката да заплати държавна такса по предявения иск, като излага съображения, че събирането на държавната такса от масата на несъстоятелността е свързано с отхвърлянето на иска като последица от неоснователна претенция. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси: 1/ Доколкото спорът все още не е квалифициран от съда като такъв по чл.60а от ЗБН, предвид липсата на доклад по делото, допустимо ли е прекратяване на същото и връщане на исковата молба заради отменен закон?; 2/ Намира ли правното основание в чл.124, ал.1 от ГПК предявеният иск?; 3/Обявяването на противоконституционността на чл.60а, ал.1 от ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае до осъдителен иск, какъвто може да води всеки срещу всеки?; 4/ Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищецът, т.е. не е причина за неоснователно завеждане на делото? Сочи, че са налице основанията за допустимост на касационното производство, установени в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа също наличие на предпоставката по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответниците „П. консулт пропърти“ ЕООД и „П. консулт индъстри“ ЕООД оспорват жалбата, като считат същата за неоснователна. Излагат съображения, че не са налице посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че за синдика не съществува правен интерес, нито призната от действащия материален закон надлежна активна процесуална легитимация да предяви иск с правно основание чл.60а, ал.1 от ЗБН. В тази връзка е изтъкнал обявената с решение №8/27.05.2021г. по к.д. №9/2020г. на Конституционния съд на Република България противоконституционност на разпоредбата на чл.60а, ал.1 от ЗБН. С оглед на това решаващият съд е споделил извода на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Приел е за частично неоснователна и частната жалба срещу определението, с което по реда на чл.77 от ГПК първоинстанционният съд е определил и постановил събирането на дължимата по прекратеното производство държавна такса. При позоваване на съдебна практика на ВКС, е споделил разбирането, че държавната такса се дължи на общо основание, по аргумент на чл.71 и чл.73, ал.3 от ГПК, тъй като процесуалният закон не съдържа изрична норма, сочеща, че при прекратяване на производството по вече образувано дело поради недопустимост на предявения иск държавна такса не се дължи. Изтъкнал е, че това правило е приложимо и за иска по чл.60а, ал.1 от ЗБН, тъй като ГПК и ЗБН не предвиждат друго, вкл. преди и/или след обявяването на нормата за противоконституционна. Изтъкнал е още, че разпоредбата на чл.60а, ал.2 от ЗБН не изключва изобщо дължимостта на държавна такса по иск с посоченото правно основание, а въвежда изключение от общите правила само относно момента на внасянето й от лицата по чл.62, ал.1 от ЗБН. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че поради последващото прекратяване на делото, образувано при действието на чл.60а, ал.1 от ЗБН, държавната такса следва да се събере от масата на несъстоятелността. В тази връзка е приел още, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на дължимата държавна такса, предвид извършеното от ищеца с допълнителната искова молба изменение на цената на предявения иск. Приемайки процесуалното действие като допустимо и редовно извършено, апелативният съд е заключил, че размерът на дължимата държавна такса следва да бъде определен с оглед на посочената от ищеца като последна цена на иска - 7 403 100 лв, като таксата е в размер на 296 124 лв. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Предвид съдържанието на мотивите на обжалвания акт първите два въпроса не са от значение за изхода на правния спор. Първият въпрос, по начина, по който е формулиран, предпоставя извършването на проверка на фактите по делото, каквото произнасяне касационната инстанция дължи едва при разглеждането по същество на частната касационна жалба, но не и в производството по допускане на касационния контрол. Вторият въпрос, касаещ вида на иска и търсената с него защита, е изцяло хипотетичен и не обуславя решаващия извод на въззивния съд за недопустимост на претенцията. По изложените съображения формулираните въпроси не обосновават общата предпоставка за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1 от ГПК. Третият въпрос е обуславящ за изхода на производството, но по отношение на него не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Относно правните последици на решение № 8/27.05.2021г. по к.д. №9/2020г. на Конституционния съд на Република България, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл.60а от ЗБН, по отношение на заверените искови производства, е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл.274, ал.3 от ГПК определение №60239/14.06.2021г. по ч.т.д. №902/2021г. на ВКС, I т.о., както и постановените по реда на чл.290 от ГПК решение № 60167/22.12.2021г. по т.д. №1284/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 158/03.12.2021г. по т.д. № 763/2020г. на ВКС, I т.о. и решение № 60142/25.11.2021г. по т.д. № 2675/2019г. на ВКС, I т.о. Съгласно така формираната практика, предвид обявяването на разпоредбата на чл.60а ЗБН за противоконституционна, исковите производства по чл.60а, ал.1, т.1 ЗБН са недопустими. Този извод е обоснован с правилото на чл.151, ал.2, изр. трето от Конституцията, както и с приетото в Решение № 22/1995г. по конституционно дело №25/1995г., че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. Съобразено е и решение № 3/28.04.2020г. по конституционно дело № 5/2019г. на КС, според което по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Взето е предвид, че според мотивите на КС в последното решение „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила. Поради това е формиран извод, че неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица недопустимост на постановените решения поради липса на право на иск на синдиците на „КТБ“ АД /н/ да претендират връщане в масата на несъстоятелността на банката придобити със средства с произход от банката имущества, като е налице не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищците твърдят, че произтича процесното вземане по отношение на ответника, но и на възможността им да претендират това вземане по съдебен ред поради липса на разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици. Настоящият състав споделя така формираната практика, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Изводът на въззивния съд за недопустимост на предявения иск по чл.60а от ЗБН е в съответствие с формираната практика на ВКС по значимия за делото правен въпрос, което изключва допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Четвъртият въпрос е релевантен за изхода на производството, но не може да се счете за доказано поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Нормата на чл.60а, ал.2 от ЗБН е достатъчно ясна в указанието, че банката в несъстоятелност е освободена само от предварително заплащане на дължимата държавна такса за исковете по чл.60а, ал.1 от ЗБН, а не изобщо от заплащане на държавна такса по тези искове. Поради това, предвиденото в посочената норма, че таксата се събира съответно при уважаване на иска – от осъдената страна и при отхвърляне на иска – от масата на несъстоятелността, дава отговор на въпроса за дължимостта на държавната такса, когато ищецът е освободен от предварителното й внасяне, не само при нормалното развитие на съдебното производство /при решаване на спора по същество/, но и при приключване на делото без произнасяне по същество /при връщане на исковата молба и прекратяване на производството/. Обстоятелството дали страната е дала повод за завеждането на делото, респ. дали към момента на завеждането му е било налице основание за това, е относимо към отговорността по чл.78 от ГПК за направените от страните разноски. С оглед на изложеното не може да се счете, че произнасянето от касационната инстанция по приложението на разпоредбата на чл.60а, ал.2 от ЗБН ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за достъп до касация. При постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд