Определение № 50583 от 07.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1567/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Д. П. Я. против решение № 166/25.02.2021 г. по в.гр.д.№ 3486/2020 г. на Софийски апелативен съд /поправено с решение № 649/26.05.2023 г. и решение № 1071/07.08.2023г. по с.в.гр.д. на САС/, с което е потвърдено решение № 4261/15.07.2020 г. по гр.д.№ 10572/2019 г. на СГС в частта, в която е отхвърлен искът на касатора срещу ЗАД“ОЗК-Застраховане“АД за осъждане на последното да заплати на Д. П. Я. разликата над 10 000 лв. до претендираните 25 000 лв., представляваща обезщетение за нанесените му неимуществени вреди - претърпени от него болки и страдания в резултат на фрактура на две от шестте тарзални кости – на кубовидната кост /по външната и част/ и на латералната кунеиформена кост /външната клиновидна/; фрактура на три от петте метатарзални /предноходилни/ кости в областта на техните основи, с незначително разместване на фрагментите; с възможно последващо усложнение остеоартроза, както и повърхностна травма на гръдния кош, получени при ПТП, настъпило на 03.09.2018 г. с л. а. м. "Киа", модел "Маджентис", за което МПС има валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното дружество, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.07.2019 г. до окончателното й изплащане. След подаване на първоначалната касационна жалба вх. № 5441/05.04/2021г. /пощенско клеймо 03.04.2021г./ са подадени касационна жалба вх. № 14691/22.06.2023г. и вх. № 20591/18.09.2023г., които са с идентично съдържание с първоначалната касационна жалба. Касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно и че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията ЗАД “ОЗК-Застраховане“АД е депозирал писмен отговор на касационната жалба, с който я оспорва. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че касаторът е пострадал в резултат на пътно-транспортно произшествие, станало на 03.09.2018 г. и причинено виновно от водача на МПС, застрахован при ответника-застраховател. Съобразно събраните доказателства е приел за установен механизма на произшествието, противоправното поведение на водача на лекия автомобил, телесните увреждания на пострадалия ищец и причинната им връзка с произшествието. За определяне размера на обезщетението въззивният съд е съобразил приетото заключение на СМЕ, че касаторът е получил травма с локализация под дясната глезенна става и дясното стъпало, довела до фрактура на две от шестте тарзални кости – на кубовидната кост /от външната и част/ и на латералната кунеиформена кост /външна клиновидна/, както и до фрактура на три от петте метатарзални /предноходилни/ кости в областта на техните основи, с незначително разместване на фрагментите, както и леки наранявания на гръдния кош и лявото рамо /установени от показанията на съпругата на пострадалия/. Била е извършена закрита репозиция на счупването с използването на повърхностна упойка. Приел е, че получените увреждания са довели до трайно затруднение в опорната и двигателната функция на целия долен десен крайник за период от 4 месеца, вкл. и рехабилитация и не е бил доказан твърденият 10 месечен период на възстановяване. САС е намерил, че не са били установени твърденията за проведена оперативна интервенция и необходимостта от нова операция, след която задължително да се извърши рехабилитация, както и не са доказани останали трайни и невъзстановени увреждания на пострадалия. В тази втъзка е посочил, че при извършения от вещото лице преглед е било констатирано, че липсва оток в областта на стъпалото и глезена в сравнение с левия крак; няма функционален дефицит в активните движения на глезенната става; получените фрактури са зараснали без усложнения; стоежът на десния крак е стабилен, а походката самостоятелна, с леко накуцване. Установеният остеоартрозен процес няма връзка с ПТП, като този процес ще предизвика една скованост на походката, но причината за това ще бъде засягането на подвижни ставички, които са в областта на стъпалото под глезена. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Какво е приложението на въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди и какви са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на дължимото обезщетение? Как следва да се прилага този принцип при установена съдебна практика долна и горна граница на присъждане на парични обезщетения за сходен тип травматични увреждания, възстановителен период, видими белези и причинени физически и психичеки увреждания?; 2/ Следва ли да се приложи чл.51, ал.2 ЗЗД и да се редуцира определеното обезщетение: а/ при констатация на съда, че увеличаване размера на застрахователните лимити не може да бъде водещ критерий при репариране на неимуществените вреди; б/ въпреки обратната тенденция към увеличаване на минималната работна заплата в страната и промяна на икономическата обстановка; в/ при отсъствие на доказателства за причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат? Касаторът въвежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по двата въпроса, като счита, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС № 4/68 г. и практиката на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК: по т.д. № 1556/2013 г. на ВКС, II т.о., по т.д. № 2592/2014 г. на ВКС, II т.о. и т.д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т.о.- по първи въпрос и по втори въпрос – по т.д. № 1140/2011 г. на ВКС, II т.о., по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, II т.о. и др. Позовава се и на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По първия поставен въпрос САС се е произнесъл в съответствие с цитираната практика на ВКС - за да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, който е причинил травматично увреждане, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, интензивността на страданията, вида на вредите, както и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай САС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях /както конкретните увреждания, така и периода на възстановяване/ и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на касатора, като ориентир са взети предвид и социално-икономическите условия в страната към датата на деликта. Несъгласието на касатора с фактическите изводи въз основа на така обсъдените доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано от настоящата инстанция в производството по чл.288 ГПК. Следва да се има предвид, че съдебната практика няма как да създаде граница относно размера на определеното обезщетение по чл.52 ЗЗД. Дадените в отделните случаи разрешения по приложението на посочената норма се основават на констатираните конкретни и специфични за казуса обстоятелства. Те зависят от обхвата на твърдените и доказани вреди, не само по вид, но и по съдържание, и са обусловени от личността на пострадалия, претендиращ обезщетението, от собствената му устойчивост, адаптивност към вредата и възможност за преодоляване. Предвид съществуващата константна съдебна практика по приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Втори въпрос не е включен в предмета на произнасяне на въззивния съд. Не е разглеждано възражение за съпричиняване и не са преценявани поставените във въпросите условия. Не е налице и хипотеза на „очевидна неравилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, която като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. С оглед оплакванията в касационната жалба настоящият състав на ВКС не може да направи извод за констатиране на някой от гореизложените пороци без извършване на проверка по същество на въззивното решение. Не се установяват груби нарушения на правилата на формалната логика при изграждане на изводи въз основа на всички събрани по делото доказателства и нарушаване на основни принципи на гражданския процес. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 882 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, сътав на ТК, Първо т.о.