Определение № 1838 от 08.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 680/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от Н. В. К. и Р. В. К., подадена чрез пълномощници адв.Р. Р. и адв.д-р В. Р., двамата от САК, срещу въззивно решение № 260599 от 25.11.2024 г. по в.гр.д. № 16321/2018 г. на СГС. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неточно прилагане на материалния закон, допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и превратна преценка на доказателствата по делото. Отправя се искане да се отмени решението и предявените искове да се отхвърлят изцяло. Насрещните страни - ищци в производството Н. И. Г. и Е. К. Г., оспорват жалбата като неоснователна с писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв.М. Ц. от САК. Третите лица-помагачи на ответниците Л. Л. П., П. Л. Д., В. А. Д., Н. С. Ч. и С. С. А., не са взели становище по жалбата. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, установи следното: Въззивният съд, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 414949/25.05.2018 г. по гр.д. 27981/2013 г. на СРС, 34-ти състав в обжалваните пред въззивния съд части, по предявените от ищците Н. И. Г. и Е. К. Г., срещу ответниците Н. В. К. и Р. В. К., искове, е постановил следното: 1/ признал е за установено, че ищците, на основание договор за покупко-продажба от 19.11.1993 г., при квоти в съсобствеността – по 1/ 2 ид.ч., са собственици на реална част от недвижим имот с площ по графични данни 325 кв.м, находящ се в землището на [населено място]-С., местн. „Д.“, част от ПИ с идентификатор *** - архивен, а на негово място образувани имоти с идентификатори *** и ***, която реална част на комбинирана скица – Приложение № 6 към заключение на тройна съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещите лица Я., Б. и Д., приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението /на л. 327 от въззивното гр.д. № 16321/2018 г./, е обозначена в розов цвят с контур и щрих, между буквите Д-З-Ж-Е-Д, и на основание чл. 108 ЗС, ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху същата тази гореописана реална част; 2/ на основание чл. 109 ЗС, ответниците са осъдени да премахнат поставената от тях ограда между ПИ с идентификатор *** и имот с идентификатор *** - архивен, а на негово място образувани имоти с идентификатори *** и ***, обозначена по линията Е-Ж и да възстановят съществувалата преди това ограда по линия Д-З от комбинираната скица – неразделна част от настоящото решение, и 3/ на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, ответниците са осъдени да заплатят на ищците суми от по 1 097.50 лева, представляващи обезщетения за периода от 22.02.2012 г. до 28.06.2013 г. за ползването на собствената им гореописана реална част от ПИ с идентификатор *** - архивен, ведно със законната лихва от 28.06.2013 г. до окончателното плащане. Решението е постановено с участието на трети лица-помагачи на страната на ответниците Л. Л. П., П. Л. Д., В. А. Д., Н. С. Ч. и С. С. А.. В частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил исковете по чл.59, ал. 1 ЗЗД за горницата над уважените размери до предявените такива 2500 лв., като необжалвано и влязло в законна сила, не е било предмет на въззивна проверка. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба против въззивното решение в частта, с които съдът се е произнесъл по исковете по чл.59, ал.1 ЗЗД в обжалваните части, в които същите е са бил уважени частично, е процесуално недопустима по аргумент от чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК. Тази разпоредба изключва касационния контрол на въззивни решения, постановени по искове с цена до 5 000 лв. Искът по чл.59 ЗЗД е облигационен, а не вещен иск, цената му за всеки ищец е 1250 лв., общо 2500 лв. за двамата ищци, за исковете не са налице изключението по чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Ето защо в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане и производството по нея да се прекрати. Указаната от въззивния съд възможност за касационно обжалване решението и в тази част, не може да игнорира законовото ограничение по чл.280, ал.3, т.1, предл. първо ГПК. В останалата част касационната жалба е допустима. Спорът е породен от твърденията на ищците, че са собственици на спорната реална част, в режим на СИО, по силата на нотариален акт № 14/1993г. за продажба на реална част от 750 кв.м, а за останалата част до 1210 кв.м - по давност, тъй като продавачът Б. К. А. и наследниците му владели тази част и при продажбата предали на ищците владението върху целия имот от 1210 кв.м. По кадастралната основа на регулационния план, одобрен 1966 г. имотът представлявал ПИ № *, идентичен с имот пл. № *, от кадастрален лист Г-12-3-А, по плана от 1985 г. и с част от имот пл.№ *. Уточняват, че правото на собственост на праводателите им по нот.акт № 14/1993 г. не произтича от земеделска реституция, а от предварителен договор и решение на съда по чл.19, ал.3 ЗЗД, съответно и замяна преди това по протокол № 36/08.09.1955 г. на комисията по чл.11 от правилника за земеустрояване на ТКЗС. Ответниците били собственици на съседния имот с пл. № *, с идентификатор ***, нанесен погрешно в кадастралния план – при попълването на плана процесната част от имота на ищците с площ от 340 кв.м, попадаща в закупените 750 кв.м с нот.акт № 14/19.11.1993 г., била включена като част от имота на ответниците с идентификатор ***. За тези спорни 340 кв.м. е водено предходно дело между същите страни гр.д. № 8937/2002 г. на СРС, по ревандикационен иск на сегашните ответници – тогава ищци, като искът бил отхвърлен с влязло в сила решение. Преди влизане в сила на решението по това друго дело, ответниците получили разрешение за строеж № 400/29.11.2011 г. и през 2012 г. разрушили наличната ограда и поставили своя ограда, завземайки частта от имота на ищците от около 340 кв.м. Ответниците оспорват исковете. Възразяват, че са придобили правото на собственост върху УПИ *-*, понастоящем имот с идентификатор *** с площ от 1553 кв.м., с нот.акт от 12.12.2008 г., който имот бил образуван от два ПИ, закупени от тях – имот с пл. № * по кад.план, идентичен с имот № * по картата на землището на [населено място], придобит от наследниците на С. Ил. Г. с договор за покупко-продажба, оформен в н.а. № 193/30.10.2000 г., а вторият – без номер, придобит с договор за прехвърляне на собственост по реда на ЗУТ от 08.09.2008 г., № 272, им.п. *, съгласно влезлия в сила кадастрален и регулационен план (ПУП) за УПИ *-*, кв. 5В, одобрен с решение № 104, протокол № 32/10.12.2001 г. на СОС, влязъл в законна сила на 03.12.2004 г. Ответниците възразяват, че са оградили собствения си имот съобразно имотната граница и въз основа на надлежно издадени строителни книжа, предвид на което и негаторният иск също бил неоснователен. Нещо повече – ответниците не създавали пречки на ищците да упражняват в пълен обем собственическите си права. Третите лица-помагачи на ответниците не са взели становище по исковете. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд е преценил първоинстанционното решение в обжалваните части за валидно и допустимо. Оплакването на въззивниците, че спорната граница между съседните имоти следвало да се установи с иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а не по пътя на ревандикацията и на негаторния иск, е прието за неоснователно, по аргументи от разрешението по т. 4 от ТР № 8/23.02.2016г. по тълк. д. № 8/2014г., ОСГК на ВКС, според което искът за собственост, вкл. и ревандикационен, на реална част от урегулиран поземлен имот - когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, има предмет и е допустим и преди да е проведена процедура по отстраняването на непълнота или грешка по административен или съдебен ред. В производството по иска за собственост съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта, искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР не е обуславящ по отношение на отделно предявения иск за собственост на същия имот, предметът на делата в установителната им част е идентичен, като искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се поглъща от иска за собственост – мотиви по т. 5 от същото ТР. По правилността на обжалваното съдебно решение, въззивния съд е достигнал до същия финален извод за основателност на предявените искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС, като е изложил своите мотиви по спора, въз основа на преценка и на събраните във въззивното производство нови доказателства, и по доводите и възраженията на страните, определили обхвата на въззивна проверка по чл.269 ГПК, които са и посочени в уводната част на въззивното решение. Спорът е концентриран върху вещно-прехвърлителен ефект на сделката, от която ищците черпят права, респ. върху правото на собственост на техните праводатели. Установено е, че със сделка по нот. акт № 14 от 19.11.1993 г., дело № 29368/1993 г. на Първи нотариус при СРС, ищците закупили от Ц. М. К., Е. М. А., С. М. Л. и Н. Л. И., всички - наследници на Б. К. А., дворно място от 750 кв.м.в землището на [населено място] – С., в местн. „Д.“, съставляващо реална част от имот пл. № *, кадастрален лист № Г-12-3-А, съгласно скица-копие от неодобрен кадастрален план на [населено място], Б.. – местн. „Д.“, целият с площ от 1210 кв.м, при съседи на продаваната реална част от запад – М. Д.П., север – Б. Т.Д., от изток и юг – В. С. и С. Д. Г.. Наследодателят на праводателите по посочената сделка- Б. К. А., е бил признат за собственик на закупеното дворно място, описано по-горе, с нот. акт № 65 от 25.01.1973 г. за собственост на недвижим имот по съдебно решение по чл.19, ал.3 ЗЗД, на Хр.О.–Първи нотариус при СРС. От приетото копие от това съдебно решение от 19.12.1972 г. на СРС, IV район, 4-и състав, влязло в законна сила на 06.01.1973 г., е видно, че сключеният между Б. К. А., като купувач, и С. Д. Г. – продавач, предварителен договор от 30.05.1957 г. за покупко-продажба на гореописаната реална част от 750 кв.м. от имот с пл. № * бил обявен за окончателен, като продавачът С. Д. Г. се легтитимирал като собственик с нот. акт № 38, том I, дело № 36/1963 г. Последният е нот. акт за собственост на недвижим имот, даден в замяна срещу имот, включен в блока на ТКЗС, № 38, том I, дело № 36/1963г., с който С. Д. Г. е признат за собственик на нива в в землището на [населено място] – С., местн. „Д.“, от два дка, втора категория, при съседи: блок на ТКЗС, Б. Т.Д., М..П. и Б. И. О., с който нотариусът е посочил, че се уверил от представените от молителя Г. писмени доказателства, че нивата била дадена на Г. от ТПС комисия в замяна срещу включената в блока на ТКЗС, [населено място] – С., негова нива в местн. „Р.“ от два дка, втора категория, при съседи: братя К., Т. П.М. и път, на основание чл. 12 от МП за ЗГЗО на ТКЗС, ДЗС, МТС (в. Известия бр.72/1954г.). Констативният нотариален акт бил съставен въз основа на протокол на комисията по чл.11 от Правилника за земеустрояване на ТКЗС с. Бистрица, с удостоверяване, че протоколът влязъл в сила. Направеното от ответниците оспорване на този констативния нотариален акт № 38/1963 г., е прието от съда за недоказано. Първо, защото ответниците не са успели да оборят по реда на чл.193 ГПК доказателствената стойност на приетия по делото препис-извлечение от протокол № 36/08.09.1955 г. на комисията по ТПС при съвета на с. Бистрица, послужил за съставянето на констативния нот. акт. Второ, защото, като е съпоставил съдържанието на този препис-извлечение с това на протокола № 36/08.09.1955 г. на комисията по ТПС при съвета на с. Бистрица в неговата цялост (при установена идентичност на приетите по делото копия с оригиналите на двата документа), съдът е констатирал, че е налице съвпадане относно отстъпване от С. Д. Г. на нива в м. Р. и получаване неговата си нива в мест. Д., която е изключена от блока на ТКЗС, като в извлечението е посочена по-голяма площ на заменяемите имоти (2 дка спрямо 1,5 дка ), посочена е категорията им и са описани съседи. По аргументи от липсата на смислова разлика между съдържанието на протокола в цялост и преписа-извлечение от същия, а именно удовлетворяването на молбата на С. Д. Г. да получи по замяна имота в местн. „Д.“, и идентичния начин, по който в пълния текст на протокола е обективирана волята на комисията по останалите разгледани точки /молби/, оспорването на съдържанието на представения по делото препис-извлечение е прието от въззивния съд за неоснователно, като разминаването в посочената площ на зем. имот не разколебава този извод. По отношение на протоколите на ТПС-комисиите за замяна на земеделски земи по Постановление на МС от 26.08.1954г. за земеустрояването, групирането на земите, одворяването на ТКЗС, ДЗС, МТС и други обществени стопанства (в. Известия бр.72/1954г.) е посочено, че те имат характер на административни актове с гражданскоправни последици - производен способ за придобиване на собственост, като замяната произвежда вещнопрехвърлителен ефект с влизане в сила на протокола на комисията, а съставеният въз основа на него нотариален акт единствено се констатира придобиването на правото. От представените по делото писмени доказателства, вкл. извадки от кадастрални планове, три заключения на СТЕ, изслушани пред първата инстанция, и заключението на изслушаната пред въззивния съд тройна експертиза, е установена и неоснователността на възражението на ответниците за липса на идентичност между заменения от ТПС имот, с имота, придобит от ищците посредством покупко-продажба. Въззивният съд е описал подробно констатациите и заключенията на изслушаните в първоинстанциноното производство три единични съдебно-технически експертизи: на вещите лица П., Г. и П., онагледени съответно и на скици към заключенията, всяка от тях оспорена. Изводите и на трите вещи лица си кореспондират. По отношение заключението на в.л. Г., поради направеното детайлно и убедително е обосноваване на заключението в писмен вид, а и в процедурата по чл. 200 ГПК, съдът е посочил, че приема за неоснователно оплакването на въззивниците, че изводите й почивали на предположения. Пред въззивната инстнация е допусната и приета тройна СТЕ, изготвена от вещите лица Я., Б. и Д., която не е била оспорена, констатациите и заключениеяа на които са подробно описани в решението, при проследяване нанасянето на имоти по кадастралните и регулационни планове на [населено място] от 1956 г. нататък. Посочено е финално, че процесната реална част от 340 кв.м. била част от имот с пл. № * от кад.план от 1970 г., част от имот с пл.№ * по кад.план от 1985 г. преди нанасянето на имот с пл.№ *. На комбинирана скица № 1а към заключението вещите лица илюстрирали изложеното, а на комбинирана скица № 1б, онагледили ситуацията след нанасянето на имот с пл. № *. Видно е, че понастоящем процесното място, щриховано в розов цвят по букви Е-Ж-З-Д-Е (л. 321 от преписката на делото на СГС), представляващо част от закупената от ищците с нотариален акт № 14/19.11.1993г. реална част от имот с пл.№ *, било „засегнато“ от показания в оранжев цвят по букви Е-Ж-И-Й-Е новонанесен имот пл. № *. Съобразно това неоспорено заключение на тройната СТЕ, границите на имот № * по Картата на възстановената собственост /КВС/ не съвпадат с никой от имотите по кадастралния план (комбинирана скица приложение № 2а на л. 322 от преписката на делото на СГС). Съпоставката на КВС и кад.план от 1956 г., кад.лист 3 показва, че имот с пл. № * по плана заема освен част от имот № * по КВС (С. И. Г.) и части от имоти №№ *, *, * и * по КВС. Съгласно заключението, имот № * по КВС е идентичен с нанесения през 2000 г. имот пл. № * в кад.план от 1985 г., за който имот е отреден УПИ *-*, кв. 5а. Експертите сочат, че новите имоти с идентификатори *** и *** били в границите на имот с пл. № *. При преценката си по реда на чл. 202 ГПК въззивният съд изцяло е кредитирал неоспореното заключение на тройна СТЕ и допълнението към нея, като е посочено, че то напълно кореспондира със събраните по делото писмени доказателства, обсъдени от вещите лица, както и с изслушаните пред първата инстанция заключения на вещи лица. Установява се по несъмнен начин, че придобитото от ищците с нот.акт № 14 от 19.11.1993 г. дворно място от 750 кв.м. в землището на [населено място]., местн. „Д.“, съставляващо реална част от имот с пл.№ *, кад.л. № Г-12-3-А по неодобрения кад.план на селото, съставлява реална част от нивата, която С. Д. Г. получил по замяна от комисията по ТПС при съвета на с. Бистрица съгласно влязлото в сила решение по т. 14 от протокол № 36/08.09.1955 г. на Комисията. По отношение на влязлото в сила решение на ТПС комисията, съдът е реферирал към характера на същото на административен акт с гражданско-правни последици, представляващ производен способ за придобиване на собственост, като при носена от ответниците доказателствена тежест, доказателствената сила на констативния нотариален акт от 11.01.1963 г. не е оборена. Възражението на ответниците за липса на идентичност, основано на посочените съседи в нот. акт № 140/1958 г., отнасящ се до имот с пл.№ *, също е прието за неоснователно. Изводът е обоснован със данните по заключението на тройната СТЕ, че към датата на този нотар. акт, по кадастралния план от 1956 г. процесният и този имот попадали в имот с пл.№ *, съпоставката на съседите на тези два имота, и факта, че вече е бил сключен предварителния договор между Б. К. А. и С. Д. Г. от 30.05.1957 г., прави логично за съсед от север на описания в нот.№ 140/1958 г. да е посочен Б. К. А. относно продаваемата реална част от имот пл.№ *. От неоспореното заключение (а и от изслушаните пред първата инстанция заключения) е прието за установено също, че между двата имота с пл.№ * (собственост на праводателите на ищците) и пл.* (собственост на праводателите на ответниците) няма застъпване след разделянето на имот пл. № * (по плана от 1956г.). Частичното засягане в южната част на имот с пл.№ * със спорните между страните по делото 340 кв.м. се явило през 2000 г., когато в кад.план от 1985 г. бил нанесен имот с пл.№ *, по границите на имот № * от КВС, възстановен на праводателите на ответниците в съществуващи (възстановими) стари граници с решение № 10160.5 от 07.07.1999 г. на ПК – Панчарево и скица № Ф00005/07.07.1999 г. към него. От комбинираната скица към неоспореното заключение на изслушаната пред въззивния съд тройна СТЕ се установява разминаване на имотите по КВС с имотите по кадастралните планове от 1956 г. и 1985 г., респ. несъответствие на възстановения с горепосоченото решение на на ПК – Панчарево от 1999 г. и скица към него на имот № *, с имот пл. № *, принадлежал на праводателите на ответниците. Установено е и несъответствие между съседите на имота, описан в т.5 от декларацията по обр. 2 на С. И. Г. от 15.11.1948г. (л. 258), с възстановения на наследниците й такъв с решението от 1999 г. на ПК – Панчарево и скицата към него, респ. на посочените в решение от 26.06.1998 г. по гр.д. № 3217/1996 г. на СГС, II-б състав, по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. За пълнота на изложението съдът е посочил, предвид позоваването от ищците на извършената замяна с ТПС комисия, че административната процедура по възстановяването на правото на собственост на ответниците била висяща към приемането на разпоредбата на чл. 18з, ал. 3, изр. 2 ППЗСПЗЗ, която норма предвижда, че при застрояване на земята, получена при замяната, замяната остава в сила, т.е. не се възстановява правото на собственост върху имота преди замяната, като законността на застрояването е ирелевантна. От доказателствата по делото е установено, че в имота на ищците била изградена сграда, данни за което има и в плана от 1986 г., поради което дори и ответниците да бяха установили право на собственост върху спорния имот на своя праводател към внасянето на земята в ТКЗС, то налице е пречка за реституция по чл. 18з, ал. 3, изр. 2 ППЗСПЗЗ. С оглед липсата на твърдение от ищците, че правото им на собственост по нот. акт от 1993 г. се основава на решение № 2072/07.10.2005 г. на ОСЗГ Панчарево, с което на наследниците на С. Д. Г. в съществуващи стари реални граници бил възстановен имот № *, с площ от 1.0 дка, и предвид изричното им твърдение, че черпят праводателите им права по замяна с ТПС комисия имот за имот, който бил изключен от блока на ТКЗС и за него не била провеждана административна процедура пред ПК, съдът е обсъдил и възражението на въззивниците, че предварителният договор от 30.05.1957г. между С. Д. Г. и Б. К. А., обявен за окончателен със съдебното решение от 19.11.1972 г., не е произвел действие като сключен в противоречие с чл.137 ЗТПС, която норма, в сила от 11.06.1948 г., предвижда, че с влизането на този закон в сила собствениците, които притежават над 30 декари обработваеми земи, не могат да ги прехвърлят, докато не им бъде определен размера на обработваемата земя съобразно този закон. Соченото нарушение на закона не е установено, доколкото забраната не е абсолютна, а било предвидено условие – първо да бъде определен размера на обработваемата земя, а отделно ограничението касае единствено обработваемата такава, а не която и да е земеделска земя. В случая от описаните в приетото по делото удостоверение (л. 383) за вписванията в емлячния регистр от 1935 г. 31 земеделски имота на С. Д. Г. с обща площ от 43 дка, подробно описани в дневник за внесени такива от 1958г., 16 бр. ниви са с по-малка обща площ от 30 дка, а останалите земеделски земи са ливади. Соченото от въззивниците Постановление № 8/06.03.1980г. на ПВС като постановено за обобщаване на съдебната практика относно някои въпроси на имуществените спорове по чл.13 и 14 СК (отм.), не намира отношение към разглеждания казус. Неоснователни са счетени и доводите в лично подадената от въззивника Р. В. К. въззивна жалба, че след като ищците не поискали отмяна на констативния нотариален акт на ответниците, същият ги легитимирал като собственици на спорната част, предвид на което иск по чл. 108 ЗС не можело да бъде уважен. Аргументи съдът е извел от мотивите на ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК на ВКС, според които отмяната на констативния нотариален акт е последица от постановяването на съдебно решение по чл. 108 ЗС, а не обратното. В заключение съдът е посочил, че съвкупният анализ на събраните по делото доказателства налага извод, че ищците се легитимират като собственици на спорната реална част, а ответниците не установяват основание да владеят същата, като ответниците са признали, че упражняват фактическа власт върху спорната реална част от имот с идентификатор *** (разделен на имоти с идентификатори *** и ***). Тъй като въззивниците-ответници са изложили същите оплаквания и по отношение на обжалваното решение в частта по иска по чл. 109 ЗС, въззивният съд е посочил, че по вече изложените съображения те са неоснователни. От доказателствата е установено, че ответниците са премахнали наличната ограда между съседните имоти и поставили нова, като завзели процесната спорна реална част от имота на ищците, с което им пречат да упражняват собственическите си права, и искът по чл. 109 ЗС е основателен, както правилно е приел първоинстанционният съд. От съображения за прегледност, въззивният съд е приел, че описанието на спорната част следва да бъде извършено съобразно комбинирана скица – Приложение № 6 към неоспореното заключение на изслушаната пред въззивния съд тройна СТЕ, изготвена от вещите лица Я., Б. и Д., която скица на л. 327, става неразделна част от решението, според която спорната реална част от ПИ с идентификатор *** (понастоящем включващ в границите си имоти с идентификатори *** и ***), правото на собственост върху която принадлежи на ищците, е отбелязано в розов цвят с контур и щрих, между буквите Д-З-Ж-Е-Д. Върху същата комбинирана скица – Приложение № 6, подлежащата на премахване от ответниците лека ограда от телена мрежа е обозначена по линията Е-Ж, като ответниците следва да възстановят съществувалата преди това ограда по линия Д-З същата комбинирана скица. Предвид мотивите на въззивния съд, поставените с изложението въпроси не могат да обусловят допускане касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и от обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. Поставени са с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба процесуално правни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Когато въззивният съд е допуснал тройна експертиза по реда на чл.266, ал.3 ГПК, следва ли да отмени първоинстанционното решение поради допуснато от първата инстанция съществено процесуално нарушение?, 2/ За задължението на въззивния съд в мотивите на решението си да обсъди доводите на страните, изложени в представената в срок писмена защита?, 3/ Има ли право съдът да кредитира изцяло и да основе решението си на заключение на вещо лице, което е било отстранено от делото поради наличието на основание за отвод? Тези въпроси не кореспондират нито с мотивите на въззивния съд, нито с фактическата и правна рамка на делото, и с извършените процесуални действия от съда /въззивен и първоинстанционен/ по делото, поради което се явяван неотносими към спора и мотивите на съда, което ги лишава от характеристиката на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Заключението на в.л. П., обсъдено във въззивното решение, е било прието в първоинстанционното производство в открито съдебно заседание на 05.10.2016 г. /л.275-279/ и няма данни вещото лице да е било отведено по реда на чл.196 ГПК преди това, няма данни заключението му в последствие да е било изключено от доказателствения материал по делото. Въззивното решение е основано на заключението на приетата от въззивния съд и неоспорена тройна СТЕ, а констатацията, че то съответства на изводите на приетите преди него три единични експертизи, не лишава тройната СТЕ от доказателствено значение, нито опорочава извода на съда. В проведеното последно открито съдебно заседание на 26.09.2024 г. на въззивния съд е представена от ответниците писмена защита чрез пълномощника им адв.К., а съдът е дал срок по чл.149, ал.3 ГПК за представяне след това на писмена защита, но не на въззивниците-ответници, а на въззиваемите-ищци, представлявани от адв.Ц. /л.345/. Следва да се има предвид, че съдът няма задължение да посочва изрично в решението си, че е представена писмена защита от страна в процеса. Въпрос № 1 не намира опора в процесуалния закон и съдебната практика по приложението му, вкл. и посочената от касаторите по този въпрос, според които въззивният съд - като такъв по същество на спора, е длъжен да обсъди относимите към спора доказателства по делото и да прецени дали с тях се установяват правнорелевантни факти от значение за спора, както и доводите и възраженията на страните, което е сторено в случая. Правилността на изводите на въззивния съд не могат да се преценяват във фазата по чл.288 ГПК. Това изключва както общото, така и специфичното основание за селекция по тези три въпроса. По поставеният въпрос № 4 в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: Когато според актуалните КККР спорната реална част попада в имота на ответника, може ли да бъде уважен предявен иск за собственост по чл.108 ЗС, или този иск следва да бъде отхвърлен, а твърдяната грешка в кадастралната карта- да бъде установена в производство по иск по чл.54, ал.2 ЗКИР?, не е налице специфичното основание за селекция. Отговорът на такъв въпрос е даден с ТР № 8/23.02.2016г. по тълк. д. № 8/2014г., ОСГК на ВКС, на което се е позовал и въззивния съд, и той е в обратен смисъл на тезата на касатора, от която е изведен поставения въпрос. Посочените по този въпрос решения на ВКС по чл.290 ГПК са постановени при различни факти, и се явяват неотносима практика – с решение № 501129 /6.03.2023 г. по гр.д.№ 1652/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., искът за собственост при твърдение за грешка в КК е отхвърлен, като ответникът по делото е и ищец по друго, спряно висящо производство по чл.54, ал.2 ЗКИР, а решение № 105/10.12.2020 г. по гр.д. № 4542/2019 г. на ВКС, ІІ г.о. е по спор, при който са били предявени едновременно иска по чл.54, ал.2 ЗКИР и иска по чл.108 ЗС, и поради отхвърляне на първия с влязло в сила решение, е прието, че ревандикационния иск е недопустим, какъвто не е настоящия случай. Поради недопустимост на касационната жалба в частта по иска по чл.59 ЗЗД, не се разглежда поставеният въпрос по този иск. При извършената служебна проверка не се установяват пороци на въззивното решение по исковете по чл.108 и чл.109 ЗС, в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. С оглед изхода на спора касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, като дължи на насрещните страни разноски в касационното производство за защита от адвокат, в размер на 2000 лв. Сумата се превалутира съгласно ЗВЕРБ на 1022,58 евро. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд - състав на второ отделение на гражданската колегия