Определение № 50028 от 24.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2349/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. М. И., представляван от адв. Е. Г. Е., срещу решение № 260084 от 18.06.2021г. по в.гр.д. № 8/2021г. на Апелативен съд – Варна, ГО, I състав в частта, с която, след отмяна на решение № 260274 от 08.10.2020г. по т.д. № 210/2020г. на Варненски окръжен съд, ТО, 1 състав, касаторът е осъден да заплати на Гаранционен фонд на основание чл.558, ал.7 КЗ сумата 26 986,67 лева, изплатено от фонда по щета № 210042 от 24.02.2014г. на А. С. А. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от ПТП от 28.08.2013г., законна лихва върху него и разноски, присъдени по влязло в сила решение по гр.д. № 1312/2015г. на СГС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2305,22 лева – разноски по делото.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е допуснал събирането на доказателства пред въззивната инстанция, въпреки липсата на предпоставките за това. Касаторът намира за неправилен извода на въззивния съд, че е доказано негово виновно противоправно поведение и причинната връзка с настъпилите вреди. Оспорва и приетия от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди, че въззивният съд е уважил без основание претенциите на Гаранционния фонд за възстановяване на заплатени по посоченото дело разноски и присъдени лихви, считано от датата на отказа на фонда да заплати поисканото от пострадалия обезщетение, въпреки че вината за забавеното плащане и натрупаните в резултат на това лихви е на фонда, който неоснователно е отказал да изплати обезщетение.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и да изложи мотиви по тях? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 212 по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 202 по т.д. № 866/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 76 по т.д. № 377/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 194 от 11.01.2021г. по гр.д. № 4488/2019г. на ВКС, IV г.о.

2. Задължен ли е съдът при определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, които са съществени за размера и включени в предмета на делото? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. и решение № 267 от 21.04.2020г. по гр.д. № 4587/2018г. на ВКС, IV г.о.

3. В случай, че Гаранционният фонд изрично откаже да изплати на пострадало лице обезщетение и вследствие на проведено дело за установяване на вземането този отказ се окаже неправомерен, представляват ли „разходи за определяне и изплащане” на обезщетението по смисъла на чл.288, ал.8 КЗ /отм./, сега чл.558, ал.8 КЗ разноските по воденето на това дело /адвокатски хонорари, държавни такси, възнаграждения на вещи лица и пр./?

4. Дължат ли се лихви за забава и от кой момент от ответника по регресния иск на Гаранционния фонд с правно основание чл.288, ал.8 КЗ /отм./, сега чл.558, ал.8 КЗ, когато е налице изричен отказ на ГФ да признае правото и да изплати обезщетение на пострадалото лице, признат по-късно със съдебно решение за неправомерен?

5. Когато делинквентът изобщо не е бил поканен от пострадалия да му заплати обезщетение и когато поради тази причина делинквентът е бил лишен от възможност да оспорва и/или признае претенцията по основание и размер, следва ли същият да отговаря по регресния иск на ГФ в частта за лихвите за забава и в какъв размер следва да бъдат те, респ. от кой момент се начисляват?

6. Кой отговаря пред ГФ по регресния иск в хипотезата на незаплатена задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, когато задължението за плащането ѝ е било на собственика на МПС и родител на непълнолетното лице – пряк извършител на деянието?

Касаторът поддържа, че последните четири въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касация Гаранционен фонд оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като твърди, че въззивният съд е извършил задълбочен анализ на събраните пред двете инстанции доказателства и е формирал самостоятелни правни изводи по основателността на предявения иск, както и е съобразил всички обстоятелства от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Сочи, че регресната отговорност на прекия причинител не е обвързана с произнасянето на фонда по чл.288, ал.11 КЗ /отм/, като съгласно трайната съдебна практика се касае за единно регресно вземане на Гаранционен фонд, което включва както размера на платеното обезщетение по чл.288, ал.1 КЗ /отм./, така и на основание чл.288, ал.8 КЗ /отм./ разходите за определяне и изплащане на обезщетението.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че на 28.08.2013г., около 14.00 часа, в [населено място], [улица], е настъпило ПТП с участник мотопед „Д.“ модел 50, рама VТBC0800000021651, без свидетелство за регистрация и без застраховка „Гражданска отговорност“, собственост на М. Г. И., управляван от неправоспособен водач И. М. И., при което пострадалият А. С. А. е получил фрактура на дясна подбедрица. Посочил е, че пострадалият е предявил претенция за заплащане на обезщетение пред Гаранционен фонд, който с мотиви за липсата на доказателства за щетата е отказал да плати обезщетение, като впоследствие с влязло в сила на 17.04.2017г. решение по гр.д. №1312/2015г. на СГС Гаранционният фонд е осъден да заплати на А. С. А., действащ чрез законния си представител, сумата от 20 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от травматичните увреждания: счупване на долна част на костите на дясна подбедрица, причинени в резултат на процесното ПТП от 28.08.2013г. по вина на неправоспобния и непълнолетен водач, ведно със законната лихва, считано от 15.05.2014г. до окончателното изплащане на сумата. Посочил е още, че с решението Гаранционен фонд е осъден да заплати и разноски (на осн. чл.38, ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ в размер на 732.50 лева, а по бюджета на съда – сумата от 800 лева, държавна такса по предявените искове и сумата от 550 лева - възнаграждения за вещи лица от бюджета на съда), като решението не е обжалвано от Гаранционния фонд, а само от пострадалия в отхвърлителната му част и е потвърдено с решението на въззивната инстанция. Въззивният съд е приел, че непълнолетният към този момент делинквент не е бил конституиран като помагач на ответника Гаранционен фонд по това дело и не е обвързан от мотивите му, а обвързан от тях е лично неговият баща, участвал в качество трето лице помагач.

Въззивният съд е приел за установено още, че на 28.09.2016г. пострадалият се е снабдил с изпълнителен лист за обезщетението с лихвите по решението по гр.д. №1312/2015г. на СГС и въз основа на него е образувано изпълнително дело №20168500402942 по описа на ЧСИ Б. с район на действие СГС, към което е присъединено и вземането по изпълнителен лист от 18.05.2017г. за сумата от 732.50 лева - адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА. Гаранционният фонд е заплатил всички задължения: на 13.10.2016г. е извършил доброволно плащане по изпълнителното дело в размер на 29 059.03 лева (по първата покана - 20000 лева главница и 4904.17 лева лихва, ведно с разноските по изпълнителното дело - 4154.86 лева); на 20.10.2017г. плащания по наложен от ЧСИ Б. запор по изпълнителното дело в общ размер на 1662.82 лева (по втората покана – 732,50 лв., представляващи адвокатско възнаграждение по делото и разноски по изпълнителното дело – 500 лв. адв. възнаграждение, 288 лева такси към ЧСИ и 142.32 лева – такси по т.26 от Тарифата). На 22.05.2017г. Гаранционният фонд е заплатил по сметка на СГС и разноските към бюджета от 800 лв. и 500 лв. Приел е, че от общо 32 071,85 лв., платени по съдебното решение за обезщетение с лихвите и съдебните разноски са 26 986,67 лв., а за таксите и разноските по изпълнителното дело - 5 085,18 лв.

Въз основа на заключението на САТЕ въззивният съд е приел за установен следният механизъм на настъпване на произшествието: Пешеходецът А. А. на 8 години е предприел пресичане на платното за движение на [улица]в посока от запад към изток и е навлязъл в платното за движение между паркирани успоредно на оста на пътя превозни средства, когато мотопедът е бил на разстояние 19,06 м. от мястото на удара. Пешеходецът е излязъл измежду паркираните превозни средства, когато мотопедът е бил на 7.85 м. от мястото на удара. Водачът на мотопеда е предприел аварийно спиране, като на 29 м. преди ориентир 1 и на 2,60 м. от източния бордюр на платното за движение е настъпил удар между мотопеда и пешеходеца. В момента на удара мотопедът се е движел със скорост 22,54 км./ч. След удара мотопедът е оставил следа от просукване по пътната настилка с дължина 3,30 м. вследствие на ефективно спиране. Като последица от удара са настъпили телесни увреждания на пешеходеца. Скоростта на движение на мотопеда преди произшествието е била 24,59 км.ч., а в момента на удара – 22,54 км./ч., като скоростта на движение на мотопеда, която би му позволила да спре при навлизане на пешеходеца измежду паркираните превозни средства на разстояние 7,85 м. от него, е в размер на 15,62 км.ч. Въззивният съд е взел предвид, че според вещото лице водачът на мотопеда е имал възможност да спре безопасно до мястото на удара, ако е възприел и реагирал своевременно при навлизането на пешеходеца на платното за движение. Водачът на мотопеда не е имал възможност да спре безопасно и да предотврати удара при навлизането на пешеходеца измежду паркираните превозни средства. Посочил е, че според поясненията на експерта в съдебно заседание, детето се е движило при спокоен ход. Посочил е още, че според вещото лице д-р М. в резултат на ПТП пострадалият е получил счупване на дясна подбедрица в дистална трета, обусловило трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за около 60 дни.

При така установените обстоятелства въззивният съд е приел за установено извършеното от ответника (непълнолетен към датата на деликта и неправоспособен водач) деяние, противоправността му, предвид увреждането на детето - пешеходец и причинната връзка с вредите. Изложил е съображения, че съгласно чл. 150 ЗДвП всяко ППС, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач, освен когато превозното средство е учебно и се управлява от кандидат за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство по време на обучението му, а в нарушение на същата разпоредба ответникът е управлявал мотопеда, без да е имал правоспособност за това, като липсата на правоспособност означава липса на познания и опитност за управление на МПС, които в случая са от значение за адекватна и своевременна реакция при възприемане на детето на платното за движение. Намерил е, че поради това и при управлението на превозното средство водачът е бил в нарушение и на чл. 20, ал.2 от ЗДвП, тъй като се е движил с несъобразена с пътната обстановка скорост, даваща му възможност да предотврати произшествието чрез аварийно спиране при наличието на пресичащото дете.

Въззивният съд е приел, че след инцидента на пострадалото дете са направени рентгеново изследване, наместване и гипсова имобилизация (с препоръка за 28 дни), като според вещото лице в случая функцията на крайника е напълно възстановена и няма никакви последици. Въззивният съд не е кредитирал показанията на самия увреден, разпитан като свидетел, за тежестта на травмата, наложилите се манипулации, времето за лечение, като е приел, че казаното от него се опровергава от медицинската документация и от заключението на вещото лице. Посочил е, че показанията на неговата майка А. А. са общи и недостатъчно конкретни, но относно соченото счупване, гипсирането, ползване на патерици, обслужването му и невъзможността да посещава училище, докато е бил обездвижен, както и да спортува след това, ги е кредитирал като кореспондиращи с медицинската документация и заключението на експерта.

Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД въззивният съд е съобразил установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също обичайните размери на обезщетенията, платими в подобни случаи, и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, което се влияе от минималната работна заплата, инфлационните процеси, нарастването на цените и др.). Поради това е намерил, че обезщетението от 20 000 лв. съответства на необходимия за репарирането на вредите размер.

Въззивният съд е приел, че възражения за изключителен принос и за съпричинаване на вредите от пострадалия, като преклудирани, не следва да се разглеждат.

Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.), сега чл. 558, ал. 7 КЗ, Гаранционния фонд, след изплащане на обезщетението по ал.1 и 2 от същия текст, има право да встъпи в правата на увреденото лице до размера на платеното обезщетение и лихви, както и разходите за определянето и изплащането му, и да предяви регресен иск срещу причинителя на вредите, чиято деликтна отговорност не е била обезпечена със сключването на договор за застраховка "Гражданска отговорност". Приел е, че делинквентът не е платил обезщетение на пострадалия и е оспорил същото, с оглед на което възражението му срещу претенцията за лихви поради забава на ищеца е неоснователно. Преценил е като неоснователно и възражението срещу присъждане на разноските по воденото дело по прекия иск срещу Гаранционния фонд, тъй като същите са такива по определяне размера на обезщетението с оглед наличието на спор с пострадалия относно тяхната установеност и размер. Отрекъл е такъв характер обаче на платените такси и разноски в изпълнителното производство, доколкото е било възможно доброволното плащане на обезщетението преди образуването му с оглед на това, че Гаранционният фонд не е обжалвал решението на съда за обезщетението от 20 000 лв. с лихвите и разноските.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените от касатора първи и втори въпроси са свързани с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По тези въпроси е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и оплакванията и доводите на страните. Противно на твърдението на касатора, във връзка с което е поставен първият въпрос, въззивния съд е обсъдил довода за недължимост на лихва с оглед забавата на ищеца да заплати обезщетение поради неоснователния му отказ. Съобразявайки разпоредбата на чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.), сега чл. 558, ал. 7 КЗ, предвиждаща обхвата на регресното право на ГФ, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника – касатор в настоящото производство, за недължимост на лихвата поради забава на ищеца. Несъгласието на касатора с този извод на въззивния съд представлява оплакване за незаконосъобразност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Вторият въпрос е поставен във връзка с твърденията за необсъждане на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента. В случая въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също с обичайните размери на обезщетенията, платими в подобни случаи и с икономическото състояние в страната към момента на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

Формулираните трети, четвърти и пети въпроси се отнасят да правото на ГФ да претендира от делинквента лихвата за забава по чл.288, ал.7 КЗ /отм./ и разходите по чл.288, ал.8 КЗ /отм./, когато поради отказ на фонда да заплати обезщетение такова е било определено по съдебен ред. Тези въпроси са обсъждани от въззивния съд, но по отношение на тях не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От една страна, разпоредбата на чл.288, ал.12 КЗ /отм./, която предвижда, че след изплащане на обезщетението фондът встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите по ал.8, е пълна и ясна. От друга страна, по въпросите е формирана и практика на ВКС, обективирана в решение № 127 от 18.10.2019г. по т.д. № 2835/2018г. на ВКС, I т.о. и решение № 8 от 22.06.2022г. по т.д. № 2144/2020г. на ВКС, I т.о., според които ГФ има право на регрес срещу причинителя на вредата за платените на увредените лица суми по чл.288 КЗ /отм./ - обезщетение за вредите, лихвите за забава по чл.288, ал.7 КЗ /отм./, начислени за период, по-кратък от периода, за който самият делинквент носи отговорност, както и за разходите по чл.288, ал.8 КЗ /отм./. Регресното право на фонда обхваща платените разходи по чл.288, ал.8 КЗ /отм./, т.е. разходите за определяне и изплащане на обезщетението – това са обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди, както и причинно-следствената връзка между ПТП и вредите, но не и разноските в изпълнителното производство, направени след влизане в сила на съдебните решения по исковете на увредените лица. При наличие на формирана по въпросите практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неоснователно.

Поставеният от касатора шести въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява обуславящ изхода делото. Въззивният съд не се е произнасял по така поставения въпрос, който се явява неотносим с оглед ясните разпоредби на чл.288, ал.12 вр. чл.288, ал.1, т.2, б. „а” КЗ /отм./, респ. чл.558, ал.7 вр. чл.588, ал.1, т.2, б.”а” КЗ, според които след изплащане на обезщетението фондът встъпва в правата на увреденото лице по отношение на виновния водач, управлявал МПС без сключена застраховка „ГО”.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение