Определение № 45 от 09.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2550/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Н. М. Д. е обжалвала въззивното решение на Варненския окръжен съд № 551 от 11.05.2020г. по въззивно гражданско дело № 1941/2019г. с което е отхвърлен иска за делба на движими вещи и на недвижим имот в [населено място], [община] чифлик, област В. – триетажна еднофамилна жилищна сграда, гараж-лятна кухня, стопанска постройка и външен санитарен възел, построени в поземлен имот с идентификатор ..... по КК на селото. В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички факти и доказателствата, събрани по делото, не се е произнесъл мотивирано по възраженията на страните като по този начин е провел формално въззивно производство и е постановил неправилен и явно несправедлив съдебен акт. В изложението за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.3 т.1 ГПК са поставени правни въпроси, свързани с преценката на доказателствата и достоверността на свидетелските показания като се поддържа основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на изводите на съда с практиката на ВКС. Ответникът Н. К. К. е подал писмен отговор, в който изразява становище за недопускане на касационното обжалване, което се мотивира с доводи по същество за правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.3 ГПК с оглед предмета на делото – иск за делба, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Варненският окръжен съд е отменил частично решението на Варненския районен съд по допускане на делбата № 3525/30.07.2019г., постановено по гр. дело № 5154/2018 год. и е допуснал делба на следните движими вещи: спални комплекти в бял цвят от памук – 24 бр. пликове с размери 200/220 см и 180/200 см, 24 бр. долни чаршафи с размери 150/200 см; 24 бр. калъфки за възглавници с размери 40/60 см и 50/70 см; мотофреза в червен цвят; бензинова резачка, марка Husqvarna и електрическа косачка за трева с кош, марка Аlко Raider. В останалата обжалвана пред въззивния съд част, в която е отхвърлен иска за делба на еднофамилна жилищна сграда, намираща се в [населено място], общ. Долни чифлик, обл. В., с идентификатор ..... по КК на селото, лятна кухня, гараж, селскостопанска сграда и външен санитарен възел, построени в имот ....., както и на движими вещи, първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел, че съделителите са бивши съпрузи, сключеният помежду им на 06.06.1987 г. граждански брак е прекратен с влязло в сила на 25.06.2013 г. съдебно решение на Варненския районен съд по гр.д.№ 12168/2012г. и като заварен по смисъла на § 4, ал. 1 ПЗР на СК от 2009 г. за имуществените отношения и придобитото от съпрузите по време на брака имущество, се прилага сега действащия Семеен кодекс от 2009 год. Съдът е приел за установено по отношение на недвижимия имот в [населено място], че парцелът, в който е построена жилищната сграда, е индивидуална собственост на съпруга Н. К. К., придобит преди сключване на брака въз основа на договор за дарение. Прието е също така, че е издадено разрешение за строеж в дворното място на 15.04.1986 год., въз основа на одобрен на 15.04.1986 год. от ОбНС - Г. Т. /сега Долни чифлик/ работен проект, изготвен през месец март 1986 год. По спорния по делото въпрос относно момента на завършването на сградата в груб стоеж, който е от значение за нейния вещноправен режим – дали е индивидуална собственост на съпруга или съпружеска имуществена общност според разяснението в ППВС 5/72 год., въззивният съд е приел, че опровергаването на презумпцията на чл. 92 ЗС е в тежест на съделителката Н. М. Д.. Въз основа на писмените доказателства и показанията на разпитаните свидетели съдът е направил извод, че процесната жилищна сграда в [населено място] е изградена в груб вид преди сключването на брака на страните. Съдът е кредитирал изцяло показанията на свидетелите Д. Д. и П. Й. като последователни, безпротиворечиви и убедителни, изградени на техни преки възприятия и в съответствие с писмените доказателства - работен проект и издаденото въз основа на него разрешение за строеж от 15.04.1986 г. Въз основа на тези доказателства съдът е заключил, че сградата е била построена в груб строеж с поставянето на покрива към месец април 1987 година, преди сключването на брака между страните, поради което за нея не е възникнала съпружеска имуществена общност. Показанията на свидетелите Д. Д. – брат на съделителката Н. Д. и П. Г. – нейна леля не са кредитирани от една страна поради възможната тяхна заинтересованост с оглед родствената им връзка с ответницата, както и поради това, че са непоследователни, противоречиви и нелогични в определени части. По отношение на движимите вещи, за които е отхвърлен иска за делба съдът е посочил, че не е доказано, че са налични и къде се намират, което е необходимо условие за допускане на делбата. По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Правният въпрос: при противоречие между свидетелски показания и писмени доказателства – снимков материал, може ли съдът избирателно да приеме свидетелските показания или следва да съпостави в цялост всички гласни доказателства с представените писмени доказателства и снимковия материал, не е обуславящ за делото, защото съдът е обсъдил последователно и подробно показанията на свидетелите, обсъдил е и снимковия материал и с оглед на изложените мотиви не може да се приеме, че показанията на свидетелите са обсъдени избирателно. Правният въпрос дали е допустимо, след като липсват писмени доказателства – документи, установяващи периода на започване на строителството и поетапното изграждане, да се приеме само въз основа на предположения, че строителството е започнало веднага след издаването на разрешението за строеж т.е. въз основа на предположения да се приеме за установена годината на започване на строителството и завършване на грубия строеж, не може да служи като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК, защото не е изведен от мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е основал извода си за момента на изграждане на сградата в груб строеж на предположение, а на приетите от него за достоверни свидетелски показания, съпоставени с писмените доказателства за строежа на сградата. Съдът е посочил, че свидетелите имат непосредствени и пълни впечатления от строителството на жилищната сграда, участвали са в целия процес на строителството, безпротиворечиво установяват кога е започнал строежът на къщата – м.април 1986 год., като свидетелят П. Й. свързва този факт с обстоятелството, че по това време той също е строил своя къща, подробно описват последователността и продължителността на етапите на строителството на сградата, извършено и с помощта на жители от цялото село под ръководството на бащата на ищеца. Прието е, че кредитираните свидетели са установили, че до началото на зимата на 1986/1987 год. е бил иззидан и третият етаж, през зимния период обектът е бил зазимен, а покривът на сградата е бил завършен към м. април 1987 г., преди сключването на брака между страните като свидетелят Д. Д. лично е участвал при покриването на сградата и свързва времето когато е направен покрива със смъртта на своята майка, починала на 01.05.1987 год., когато ищецът го закарал с колата си до [населено място], откъдето свидетелят е родом. По отношение допустимостта на свидетелските показания решението е съобразено с практиката на ВКС по приложението на чл. 181 ЗУТ - решение № 22 от 04.06.2020 г. по гр. д. № 3048/2019 г. на ВКС, ІІ г.о. според което при спор между бивши съпрузи и строителство в имот, собственост на единия съпруг, моментът на изграждане на сграда в груб строеж, може да се установи с всички доказателствени средства. Правният въпрос дали съдът е нарушил задължението си за събиране на нови доказателства като е отказал да допусне разпит на друг свидетел, при условие, че искането за разпит е обусловено от съдържанието на показанията на разпитан вече свидетел, е разрешен в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.266 ГПК – решение № 136 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г. на ВКС IV г. о. и др. според които във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Следователно в случая съдът не е имал основание да допусне нов свидетел, разпитът на който е обоснован от въззивницата с противоречие в показанията на свидетелите, изслушани в първата инстанция. Правният въпрос как следва да бъдат анализирани показанията на свидетелите, за които има съмнение в обективността им – следва ли съдът задължително да приложи чл. 172 ГПК като преценява показанията им с оглед на всички останали данни по делото, включително и при съпоставяне със снимковия материал, не е обуславящ за делото, защото както се посочи, съдът не е приел, че единствено заинтересоваността на свидетелите е основание да не кредитира показанията им, а ги е анализирал и е установил, че те са непоследователни и противоречиви. Правният въпрос дали може съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и без да изложи съображения защо не ги взема предвид и дали същите са достоверни или недостоверни дублира обсъдените вече въпроси, за които се прие, че не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Правният въпрос съставлява ли нарушение на материалния и процесуалния закон липсата на мотиви по отношение на писмените доказателства – декларации по ЗМДТ също не е обуславящ, защото съдът е изложил мотиви за доказателствената стойност на посочените декларации, които са в съответствие с практиката на ВКС – решение № 54 по гр.д.№ 5016/2008г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 110 по гр.д.№ 614/2002г. на ВКС, ІІ г.о. според които може да се установява, че един имот е лична собственост на единия съпруг и когато той е обявил пред данъчната администрация, че имотът е съпружеска имуществена общност, тъй като това деклариране не представлява извънсъдебно признание на правата на съвместен принос. Решение № 972 по гр.д.№ 4266/2008г. е в същия, а не в противоположен смисъл, както посочва касаторката, защото в него е прието, че данъчната декларация не е предвиден в закона способ за придобиване и за доказване на право на собственост върху недвижим имот. Представеното от касаторката решение № 4 по гр.д.№ 454/2011г. на ВКС, І г.о. се отнася до декларация за предоставяне на парични средства за закупуване на апартамент и не е относимо към случая. Правният въпрос дали съставляват гараж и лятна кухня самостоятелни постройки по смисъла на ЗУТ не обуславя приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, защото не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Решение № 72 по гр. д. № 67/80 г. на ВС, ОСГК разглежда въпросът за семейното жилище от гледна точка на разрешаване на спора по чл. 28 СК 1968г. /отм./ за предоставянето му на съпрузите при развода, а не за собствеността на постройки на допълващо застрояване, построени в имот, лична собственост на единия съпруг. Правният въпрос дали въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, относим към изводите на съда за неоснователността на иска за делба на движимите вещи, не е разрешен в противоречие с цитираната от касаторката съдебна практика. Въззивният съд не е препратил изцяло към мотивите на първата инстанция по отношение на движимите вещи, за които не е допусната делба, а е отговорил на доводите на въззивницата, че за да се допусне делбата, не е достатъчно съществуването на вещите да не се оспорва от другия съделител, а следва да бъде установено от съделителя, който е поискал делбата за тях да докаже съществуването и местоположението им към момента на допускане на делбата. Този извод е в съотвествие с практиката на ВКС по чл. 344 ал.1 изр.2 ГПК – решение по гр.д.№ 6757/2013 г. на ВКС, ІІ г.о По изложените съображения касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество, а на ответника следва да се присъдят на основание чл. 78 ал.2 ГПК направените в касационното производство разноски, поискани с отговора по чл. 287 ГПК в размер на 800 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита от 31.07.2020г. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение