Определение № 1206 от 29.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5240/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по искане на [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 253 от 25.04.2014 г. по гр.д.№ 174/ 2014 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Пернишки районен съд по гр.д.№ 2011/ 2013 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на П. Г. П. на основание чл.200 КТ сумата 8 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване. Решението е постановено при участието на трето лице – [фирма] – като помагач на страната на ответника [фирма]. Като основание за допускане на касационното обжалване жалбоподателят повдига материалноправния въпрос за приложението на критерия „справедливост” при определяне на размера на обезщетенията по чл.200 КТ; и процесуалноправния въпрос коя страна в исково производство за присъждане на обезщетение по чл.200 КТ носи доказателствената тежест по отношение на факта на влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК, признаващо заболяването за професионално. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Ответната страна П. Г. П. оспорва жалбата с доводи, че касаторът не е формулирал конкретни въпроси като основание за допускане на обжалването, евентуално – защото въззивното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС. Третото лице – помагач на страната на ответника, [фирма], не взема становище по жалбата. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд е приел за установено, че ищеца е работил по трудов договор в ответното дружество, трудовата му дейност е започнала при праводатели на ответника, като от 19.12.1983 г. до 16.07.2012 г. той е пребивавал в работна среда, характеризираща се с наднормен шум. Като последица е получил двустранно увреждане на слуховите нерви от ІІ-ра степен – „тежко чуване”. Заболяването е с траен характер и е необратимо, то затруднява ищеца в ежедневието му и при осъществяване на социални контакти, причинява му значителен дискомфорт. Признато е за професионално с експертно решение на ТЕЛК, което е обжалвано пред НЕЛК и е потвърдено. Това решение е официален удостоверителен документ и в него е означено, че е влязло в сила и от коя дата, а ответникът не е опровергал официалното удостоверяване. Поради това съдът приел, че отговорността му за обезщетяване на вредите от професионалното заболяване е ангажирана и като обсъдил конкретните обстоятелства по делото относно причинените на ищеца ограничения, необратимостта на заболяването, определеният процент трайна неработоспособност, счел за справедливо да определи парично обезщетение в размер 8 000 лв. С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, поставеният от касатора въпрос коя страна в исково производство за присъждане на обезщетение по чл.200 КТ носи доказателствената тежест по отношение на факта на влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК, не обуславя обжалвания акт. Съдът не е приел, че ищецът не носи тежестта да докаже това обстоятелство, а е приел, че такива доказателства са налице. Фактическите му констатации не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. В това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, доколкото касаторът е формулирал относим към тях правен въпрос. В случая съдът не е извел от правна страна, че ответникът носи тежестта да докаже влизане в сила на решението на ТЕЛК, поради това въпросът за коя от страните е тежестта за доказване е неотносим за правните му изводи. По такъв въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато. Материалноправният въпрос обуславя постановеното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е посочил конкретните установени по делото обстоятелства, които са го мотивирали да определи размера на обезщетението при прилагане на критерия „справедливост”. Той е съобразил установената още с ППВС 4/ 1968 г. практика, според която релевантни са всички обстоятелства, при които е получено увреждането и последиците от него, поради което по поставения въпрос съдебният акт съответства, а не противоречи на задължителната съдебна практика. По изложените съображения съдът намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и