Определение № 105 от 05.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1765/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответниика [фирма] /н/ чрез синдика Г. П. против Решение № 1486 от 14.07.2014г. по в.т.д.№ 1335/2014г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по т.д.№ 1206/2011г. на СГС, ТО, 5 състав за уважаване на исковете на Б. ЕД, Л. на Р., Германия с правно основание чл.327 ТЗ. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо, тъй като след изчерпване на процедурата по предявяване на вземанията, изготвянето на списъци и разглеждането на възраженията срещу тях, кредиторът, чиито вземания не са включени в одобрения списък, има процесуална възможност да заведе установителния иск по чл.694 ТЗ, а спрените, на основание чл.637,ал.1 ГПК заварени от несъстоятелността искови производства продължават и постановените по този ред решения, съгласно разпоредбата на чл.637,ал.4 ТЗ, имат установително действие. Становището е, че в настоящия случа е постановено недопустимо осъдително решение. В условията на евентуалност са изложени съображения за неправилност. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК при допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280,ал.1 ГПК /с позоваване на противоречива съдебна практика, обективирана в обжалваното решение и Определение по т.д.№ 777/2013г. на ОС Варна и Определение по т.д.№ 537/2013г. на АС Варна/ се иска допускане на обжалването за произнасяне по въпроса относно допустимостта на иск за установяване на вземането на кредитор, който не то е предявил в преклузивния срок.. От насрещната страна е постъпил писмен отговор с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата. За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: Изводите на въззивната инстанция за допустимост на иска са следствие на съобразяване със задължителните за нея указания, дадени в Определение № 678 от 17.07.2012г. по ч.т.д.№ 247/2012г. на 2 т.о. на ВКС, с което е отменено определението за прекратяване на производството по настоящото дело. Отсъства основание за преценка за вероятна недопустимост на въззивното решение с оглед наведения от касатора довод-произнасяне по осъдителен иск предвид разпоредбата на чл.637,ал. 4 ТЗ. Законът не съдържа изрична норма и задължение за ищеца, при възобновяване, на основание чл.637,ал.3 ТЗ, на спряното на основание ал.1 заварено от несъстоятелността съдебно производство, за изменение на иска в установителен, а посочва и регламентира установителното действие на постановеното в това съдебно производство решение-аналогично на установителното действие на решението по чл.694 ТЗ, искът по което обаче изрично е уреден като установителен. Разноски за производството на насрещната страна не се присъждат, тъй като искане за това не се съдържа в отговора по чл.287,ал.1 ГПК. Поради изложеното, ВКС, ТК, състав на Първо т.о.