Определение № 1332 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 473/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Прокуратурата на Република България касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от САС, ГО, 14 състав решение № 1232/17.10.2022 г. по гр.д. № 967/2022 г., с което е изменено частично решение от 11.11.2021 г. по гр.д. № 12141/2020 г. на СГС, ГО, 10 състав, с което е уважен частично иск за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България в частта, с която въззивният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди над размера от 10 000 лв. до 20 000 лв., както и в частта, с която е потвърдил първоинстанционното решение за сумата от 10 000 лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Върховният касационен съд счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да постанови решението си САС, ГО, 14 състав е приел, че основанието за ангажиране отговорността на държавата чрез органите на прокуратурата по реда на ЗОДОВ е обективен факт и ако спрямо лицето е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по НК, което впоследствие е било прекратено, поради това, че деянието не е извършено от това лице, респ. ако лицето е оправдано, а наложената мярка за неотклонение е отменена поради липса на законно основание - несъставомерност, изразяваща се в липса на авторство, именно тези обстоятелства дават основание обвинението да бъде квалифицирано като незаконно, независимо от това, че отделните процесуално-следствени действия са били извършени в съответствие със закона и в рамките на правомощията на разследващия орган. Държавата се освобождава от отговорност за вреди само ако единствената причина за увреждането е поведението на гражданите- т. 3 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е установил, че е налице повдигнато и поддържано обвинение от органите на прокуратурата спрямо ищеца, като наказателното производство е продължило повече от 6 години, за престъпление, което е тежко умишлено, при мярка за неотклонение- парична гаранция, както и че от тези действия на прокуратурата на ищеца са причинени неимуществени вреди - силно изживян стрес и притеснения - обстоятелства, които обуславят кумулативното съществуване на елементите на фактическия състав на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Изложил е, че отговорността по ЗОДОВ на държавата и общините е деликтна и доколкото няма специални правила, размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди се определя от общата норма - чл. 52 ЗЗД, която определя справедливостта като единствен критерий. Констатирал е, че предприетото наказателно преследване е за тежко умишлено престъпление, което е продължило 6 години, което се е отразило крайно неблагоприятно върху личността му и неговото емоционално и най-вече психическо състояние - бил притеснен, подтиснат, изплашен, депресиран, започнал да страни от хората, криел се с шапки, когато излизал. При определяне на размера на обезщетението съдът е посочил, че няма как да не бъде отчетен факта, че след започване на наказателното производство В. С. почти непрестанно поддържал високо кръвно налягане, не могъл да спи и оставал буден по цели нощи. Воденото продължително производство допълнително усложнило неговото физическо и психическо състояние, като се наложили продължителни химиотерапии. След всяко едно продължителното и болезнено лечение на химиотерапията, съчетано с непрестанния страх, че ще бъде осъден за престъпление, което не е извършил, се чувствал съсипан и изтощен, но продължил да се явява на заседанията. Преди наказателното производство същият е живял съвсем нормален живот като е общувал с близки и приятели, а след като започнало наказателното производство обективно се отключило заболяването, което от своя страна твърде бързо се усложнило. Преди всяко от съдебните заседания С. бил много притеснен, сутрин повръщал, а след тях се чувствал грохнал и повече не искал да става и да излиза навън. Още при диагностициране на заболяването лекарите го питали какъв стрес е преживял, констатирали, че трябва този стрес да е бил сериозен и спешно трябва да бъде ограничен, защото влияел на развитието на болестта и наложеното му постоперативно лечение. Съдът посочил, че към момента на привличането му обвиняем, В. С. е бил неосъждан и без криминалистически регистрации, ползвал се е с добро име, уважение и авторитет сред роднини, близки и приятели. В този смисъл предявяването на обвинението се е отразило крайно неблагоприятно в емоционалната сфера. Действията на правораздавателните органите са довели до сериозен стрес и уплаха у С., тъй като той към момента на привличането му нямал предишен досег до правораздавателните органи в Република България. Към този момент бил на 31-години, а починал на 38 години. През целия период на наказателното преследване С. е живял в постоянен страх и безпокойство от евентуално осъждане и изтърпяване на предвиденото наказание, което за него било непоносима мисъл, затова се сринал психически. Приел е, че първоинстанционният съд не е отчел и характера на повдигнатото обвинение, което е тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и се явява изключително укоримо от широката общественост и съвсем естествено обвинението е изиграло изключително негативна роля в цялостното му поведение. Въззивният съд посочил, че неспазването на разумен срок в наказателно производство с привлечен обвиняем увеличава вредните последици за последния в степен, която е предмет на конкретна преценка, като случая продължителността не се намира в пряка причинно-следствена връзка с вредите, тъй като е 6 години. В обобщение – Софийски апелативен съд е констатирал, че е налице съвпадение на крайния резултат от изводите на първата и втората инстанции по отношение основателността на иска, а по отношение на размера на обезщетението намерил, че той следва да бъде увеличен до 20 000 лв., т. е. решението следва да бъде частично отменено в неговата отхвърлителна част за разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв. и потвърдено в останалата. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК Прокуратурата на Република България е въвела като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителна практика на ВКС в тълкувателни решения и противоречие с практика на ВКС. Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд., намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора правен въпрос относно определянето по размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Така поставеният въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК. Налице е и допълнителното основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - практика на ВКС и ВС, посочена от касатора, с която даденото от въззивният съд правно разрешение следва да бъде проверено. Съгласно ППВС С № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - тежестта на обвинението, продължителността на разследването, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. С въззивното решение не е извършена прецизна преценка как установените по делото правнорелевантни факти влияят на размера на определеното обезщетение, поради което в случая е налице противоречие с цитираното ППВС № 4/68 г., както и с представените от касатора съдебни актове. Ето защо по поставения в изложението правен въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Воден от изложеното, съдът