Определение № 1153 от 17.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 11/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260130 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 1634/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 94 от 10.04.2020 г. по гр. д. № 291/2018 г. на Карловския районен съд, е постановен следният резултат:

• Извършена е делба на недвижими имоти чрез разпределение по чл.353 ГПК по вариант II на приетата по делото техническа експертиза, като в дял на Т. И. Г. са поставени: 1. Търговски обект с идентификатор ..... по КККР на [населено място] с площ от 24 кв. м.; 2. Жилище с идентификатор .... с площ от 38,10 кв. м. и 3. Гараж с идентификатор ......с площ от 15 кв. м., а в дял на С. И. Г. са поставени следните имоти: 1. Жилище с идентификатор ..... с площ от 90,35 кв. м. и гараж с идентификатор ....... с площ от 16 кв. м., като С. И. Г. е осъден да заплати на Т. И. Г. сумата от 12 492 лв. за уравнение на дяловете;

• Отхвърлен е искът на С. И. Г. срещу Т. И. Г. за сумата от 5400 лв., представляваща извършени от ищеца подобрения в съсобствен имот, изразяващи се в изграждане на две гаражни клетки, до размера на 4/6 ид. части.

• Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която С. Г. е осъден да заплати на Т. Г. сумата от 959,68 лв. – разноски за СМР в малкия апартамент, както и в частта, с която е отхвърлен искът на С. Г. за сумата от 16 650 лв., представляваща увеличена стойност с 1/2 ид. част вследствие изграждането от него изцяло на голямото жилище, в което квотите на съделителите са равни.

Въззивният съд е приел, че делбата е допусната при следните квоти: за търговския обект, малкия апартамент и двата гаража – по 5/6 ид. части за Т. Г. и по 1/6 ид. част за С. Г., а за големия апартамент – при равни квоти. Делът на ищцата в съсобствеността се равнява на 53 392 лв., а на ответника – 23 758 лв. Прието е, че делбата следва да се извърши чрез разпределение по чл.353 ГПК по вариант II от заключението на вещото лице. Преценката за начина, по който трябва да се извърши разпределението, следва да бъде извършена съобразно делбените права на страните във всеки от имотите, извършените подобрения от тях, наличието на трайно установен по волята на страните начин на ползване, както и с оглед наличието на възможност за такова разпределение, при което стойността на поставените в дял имоти съответства в най-голяма степен на стойностното изражение на квотата на всеки съделител в съсобствеността и възможността на всеки съделител да се разпределят равностойни имоти не само с оглед тяхната цена, но и според вида и предназначението им. Прието е, че съдебната практика не определя поредност, в която да се вземат предвид тези критерии. Като ги е преценил съвкупно, съдът е приел, че в дял на Т. Г. следва да се постави малкият апартамент, който тя ползва и е извършила подобрения в него; търговският обект, с оглед по-голямата й квота, както и един от гаражите. Общата стойност на тези имоти е 40 900 лв., а ищцата притежава 5/6 ид. части от тях. В дял на С. Г. трябва да се постави големият апартамент, в който квотата му е Ѕ и той го ползва от изграждането му през 1973-1974 г., както и един от гаражите. Квотата на С. Г. в гаража е 1/6, но с поставянето на този имот в негов дял ще се осигури възможност всеки от съделителите да получи по един гараж. Разликата в стойността на дяловете следва да се изравни в пари, като С. Г. заплати на Т. Г. сумата от 12492 лв.

Приети са за неоснователни претенциите на С. Г. за заплащане на следните суми: 5400 лв., представляваща 4/6 от извършени от него подобрения през 1976 г., изразяващи се в изграждането на двата гаража, както и 16 650 лв., представляваща Ѕ ид. част от стойността на изграденото изцяло от него голямо жилище. Тези подобрения са извършени още приживе на родителите на страните с тяхно съгласие. То следва да се квалифицира като съгласие за ползване на новоизградения жилищен етаж и двата гаража, доколкото не е установено от ангажираните доказателства между родителите и ответника да е имало уговорка за предаване на владението върху тези обекти. Затова не може да се приеме, че след изграждането на обектите е започнала да тече придобивна давност по чл.79 ЗС за ответника. Напротив, с нотариален акт № 18/1975 г. родителите са дарили втория етаж на двете си деца при равни права, а с нотариален акт № 3/2000 г. майката, след смъртта на съпруга си, се е разпоредила с притежаваните от нея идеални части от останалите имоти в полза на дъщеря си Т. Г.. Отделно от това С. Г. не е правил възражение за придобиване на имотите по давност в производството по допускане на делбата, поради което въпросите за съсобствеността, основанието на което е възникнала, между кои лица, за кои имоти и при какви квоти, са разрешени със сила на пресъдено нещо и не могат да бъдат пререшавани. Прието е също, че не е доказано С. Г. да е демонстрирал на съделителката Т. Г. като съсобственик намерението си да владее нейната идеална част от голямото жилище, т.е. няма данни владението й да е било отблъснато. По изложените съображения съдът е приел, че е основателно направеното от Т. Г. възражение за изтекла погасителна давност за паричната претенция за подобренията, доколкото давността е започнала да тече от извършване на подобренията още приживе на родителите на страните и е изтекла в рамките на 5-годишния срок по чл.110 ЗЗД.

Касационни жалби срещу посоченото решение на въззивния съд са подадени и от двете страни.

Т. Г. обжалва решението в частта за начина на извършване на делбата. Счита, че най-икономичен е вариант I от заключението на вещото лице, като тя получи дял I-ви - голямото жилище, търговския обект и един гараж, а ответникът – дял II-ри, който включва малкото жилище и един гараж. По този начин всеки от съделителите получава равностойни дялове, максимално близки до квотите в съсобствеността и при минимална сума за уравнение на дяловете – 708,34 лв. По този начин двамата с ответника нямало да живеят повече под един покрив, нямало да ползват един общ вход за жилищата си и едни и същи общи части – изби и тавански етаж, защото малкото жилище е със самостоятелен вход, различен от този на търговския обект. Това се налагало заради трайно влошените отношения на страните, свързани с ползването на общите части на двуетажната сграда, в която се намира голямото жилище, обитавано от ответника. Извършените от жалбоподателката ремонти в малкото жилище не били на голяма стойност и не следвало те да определят начина на извършване на делбата. Счита, че въззивният съд не се е съобразил с практиката на ВКС по чл.353 ГПК, според която съдът е длъжен да прецени в съвкупност всички обстоятелства, от които зависи разпределението на конкретните имоти, като са от значение всякакъв вид неудобства – както в имуществената, така и в личната сфера на съделителите. Съдът не обсъдил наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение по извършване на делбата. Според жалбоподателката практиката на ВКС е в смисъл, че обитаването на някой от имотите трябва да е кумулативно свързано с извършени от съделителя значителни подобрения в него, за да бъде разпределен този имот в дял на ползващия съделител. Следвало да бъде отчетено обстоятелството, че съдът отхвърлел като недоказана претенцията на ответника, че той е построил втория жилищен етаж от масивната жилищна сграда /голямото жилище/, а това според жалбоподателката означава, че липсва основание за разпределението в негов дял на този етаж. Жалбоподателката счита, че с начина, по който е извършена делбата, съдът осъдил страните да живеят в постоянна вражда и конфликти.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. За задължението на въззивния съд да мотивира решението си, като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните;

2. Може ли декларативното изявление на въззивния съд, че е „преценил съвкупно и при отчитане на всеки един от тях“ критериите за възлагане на делбените имоти, да бъде квалифицирано като мотиви; Следва ли фактите по делото, установяващи наличието на различни критерии за възлагане, както и самите тези критерии, да бъдат анализирани и съпоставени по тежест с оглед на конкретните обстоятелства, за да може да се каже, че съдът е изложил мотиви относно начина, по който е извършил разпределение по чл.353 ГПК;

3. Дали при разпределение на делбените имоти между съделителите по реда на чл.353 ГПК съдът следва да се съобрази с всякакви неудобства, или само с такива от правно естество и следва ли при извършване на разпределение на делбените имоти съдът да отчете и личните отношения между съделителите, особено в случаите, когато по делото има данни за трайно влошени отношения.

По въпроси № 1 и № 3 се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както се сочи практика на ВКС по чл.290 ГПК, а по въпрос № 2 – основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като неправилно жалбоподателката счита, че в него са уредени две самостоятелни основания – за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Отделно от това въззивното решение влизало в противоречие с т.5б на ППВС № 7/1973 г. по въпроса за стойността на подобренията – постановлението визирало значителни подобрения, като отделно от това в противоречие със същото постановление съдът не съобразил стойността на дяловете и с изискването всеки от съделителите да получи дял, възможно най-близък до стойностното изражение на квотата му.

С. И. Г. е обжалвал въззивното решение в частта, с която са отхвърлени претенциите му за сметки за сумите 5400 лв. и 16 650 лв.

Жалбоподателят счита, че съдът е решил спора в противоречие с практиката на ВКС, че предаване на владението може да стане и с конклудентни действия. Не било зачетено определението на районния съд, в което се приемали за безспорни фактите, че всяка от страните владее имота, на който само държи ключа от момента на неговото построяване. Това означавало, че С. Г. владее големия апартамент, а Т. Г. – малкия. Съдът неправилно квалифицирал отношенията между жалбоподателя и родителите му по повод големия апартамент и гаражите като съгласие за ползване, без да посочи на кои данни по делото се позовава. Неправилно съдът обвързал твърдението му във втората фаза на делбата, че владее имотите, поради което търси обезщетение за тях като подобрения, с началото или изтичането на придобивна давност. Когато Т. придобила собствеността върху 1/2 ид. част от големия апартамент, родителите не й предали владението, тъй като то изцяло било предадено още от построяването на етажа на жалбоподателя. Т. живеела в къщата, но на първия етаж, и е доказано, че жалбоподателят е отказал да й даде ключ за втория, като по този начин обективирал пред нея владението си по ясен и недвусмислен начин. Владението на Г. върху втория етаж и гаражите било с изричното съгласие на сестра му и това било от построяването на тези обекти.

В изложението към касационната жалба, означено като „уточнение“, постъпило в срок на 02.04.2021 г., се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Трябва ли да има изрично изразена воля за предаване на владение, или то може да бъде предадено и чрез конклудентни действия;

2. Когато едно лице извършва действия, които надхвърлят обикновеното ползване на имота, например надстроява етаж, живее в него и той е единственото му жилище, единствен държи ключа и единствено само той извършва довършителни работи със знанието на друг съсобственик, който не се противопоставя в период на 10 години, представляват ли тези действия обективиране на анимус за своене на вещта, която подобрява;

3. Когато съдът в доклада си по делото е приел нещо за ненуждаещо се от доказване, може ли да мотивира решението си, че същото обстоятелство е недоказано;

4. Следва ли владеещият повече от 10 години един имот да доказва, че владението му е предадено, след като той чрез всички свои действия доказва на собственика намерението си да свои имота;

5. Придобиването на собствеността на един имот означава ли и получаване на фактическа власт върху него, ако има данни по делото, че към момента на сделката имотът се владее от другиго.

Отделно от това се поддържа и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, мотивирано с оплакването за вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд.

Т. И. Г. оспорва жалбата на С. И. Г.. Счита, че в нея няма формулирани въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Позовава се на обстоятелството, че въпросът за собствеността на втория етаж от жилищната сграда е решен с влязлото в сила решение по допускане на делбата.

Т. И. Г. е подала касационна жалба и срещу решение № 260242/16.06.2022 г. по гр. д. № 1634/2020 г. на Пловдивския окръжен съд по чл.251 ГПК. С него по молба на С. Г. е допуснато тълкуване на основното решение на въззивния съд по извършване на делбата, като е прието, че до делба е допуснат самостоятелен обект в сграда с идентификатор ......./голямото жилище/, ведно с изба – изложение юг, с размери 3/5 м. и изба с изложение запад с размери 2,20/2,00 м.

Жалбоподателката счита, че съдът е допълнил основното решение, а не го е тълкувал. Счита, че е недопустимо по този начин да се определят принадлежащите към втория етаж на сградата обслужващи помещения. Собственик на първия етаж от сградата е жалбоподателката Т. Г., а вторият етаж е съсобствен между нея и брат й. Ако собственик на първия етаж беше друго лице, а не жалбоподателката, съдебното решение би засегнало правото на собственост на това трето лице, неучастващо в делбата. По делото няма проект, който да определя кое избено помещение кое жилище е предназначено да обслужва.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. В случаите, когато във втора фаза на делбеното производство след постановяване на въззивното решение е направено искане за конкретно определяне на прилежащите общи части към самостоятелен обект на собственост – конкретно избени помещения, който обект е в режим на етажна собственост, какво решение следва да постанови въззивният съд – решение за допълване по чл.250 ГПК или решение за неговото тълкуване по чл.251 ГПК;

2. Как следва да процедира въззивният съд в случаите, по които няма постановено решение по допускане на делбата, с което да са индивидуализирани избените помещения, принадлежащи към допуснатото до делба жилище в режим на етажна собственост, а в документа за собственост е посочен само процентът принадлежащи идеални части от общите части на сградата, когато съделител е поискал конкретно определяне на принадлежащите на възложеното му в дял жилище изби.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд по иск за делба и парични претенции с цена на иска над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

По касационната жалба на Т. И. Г. срещу решението за извършване на делбата:

Поставените от жалбоподателката правни въпроси отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са свързани с решаващи изводи на въззивния съд за начина, по който следва да се разпределят допуснатите до делба имоти. Не са налице обаче поддържаните от нея основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Целта на жалбоподателката е да постигне разпределение по чл.353 ГПК, при което в неин дял да бъде поставено голямото жилище, търговският обект и един от гаражите, а в дял на другия съделител С. Г. да се постави малкото жилище и другия гараж. Действително, такова разпределение би отговаряло в най-голяма степен на дяловете на страните общо в съсобствеността и би се стигнало до присъждане на възможно най-малка сума за уравнение на дяловете. Точно защото това е само един от критериите, които преценява съдът, но той не е решаващ, въззивният съд не му е отдал превес. Съдът е отчел друго важно обстоятелство – че още от построяването на голямото жилище през 1973-1974 г. в него живее ответникът С. Г., а в малкото жилище живее ищцата Т. Г.. Освен това в голямото жилище квотите на съделителите са равни, т.е. квотата на Т. Г. не е 5/6 ид. части, каквато е в останалите обекти. Тези две обстоятелства в случая са определили поставянето на голямото жилище в дял на С. Г., както и един от гаражите, за което спор между съделителите няма. Другите три обекта, за които квотата на Т. Г. е 5/6, са поставени в неин дял. Това разпределение е в съответствие практиката на ВКС, включително и с посочените от жалбоподателката решение № 78 от 10.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1580/2018 г., I г. о., решение № 147 от 23.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 681/2008 г., I г. о., решение № 583 от 5.07.2004 г. на ВКС по гр. д. № 222/2004 г., I г. о., решение № 300 от 27.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1040/2010 г., I г. о., решение № 166 от 3.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 28/2018 г., I г. о. Така в решение № 78 от 10.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1580/2018 г., I г. о. се подчертава, че съдебната практика не определя поредност, в която следва да се преценяват отделните критерии, определящи начина на разпределение по чл.353 ГПК. Това разрешение е съобразено от въззивния съд. Следва да се има предвид и това, че фактическото ползване на делбените имоти и извършените в тях подобрения са отделни критерии по чл.353 ГПК, макар най-често практически да вървят заедно. В т.5б на ППВС 7/1973 г. изброяването на критериите, от които следва да се изхожда при извършване на разпределение на делбените имоти, е примерно. Там е посочено, че тегленето на жребий е неудобно в случаите, когато преди делбата съделителите са били във владение на отделни имоти и всеки е направил във владения имот значителни подобрения. Използваният съюз „и“ обаче не означава, че при разпределението съдът няма да съобрази фактическото ползване на имотите /особено ако то е продължително/, ако в тях няма извършени значителни подобрения. Този въпрос е изяснен в практиката на ВКС, която отчита като самостоятелен критерий начина на ползване на имотите. Така в решение № 66 от 24.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2109/2017 г., II г. о., е прието, че фактическото ползване на делбените обекти между съделителите е от значение при разпределянето по чл.353 ГПК, който способ се прилага, когато броят на имотите е равен или по-голям от броя на съделителите и същевременно жребият е невъзможен или много неудобен по критериите, посочени в ППВС № 7/1973 г., т. 5. По същия начин в решение № 131 от 4.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4015/2017 г., I г. о., е прието, че за да приложи съдът някой от критериите за разпределение по чл.353 ГПК следва по делото да има доказателства за установен начин на трайно ползване на някой от имотите и/или за извършени подобрения от някой от съделителите в делбен имот. Също така в решение № 211 от 11.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 991/2011 г., I г. о., делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд само за да се изясни фактическото ползване на делбените имоти от съделителите. В решение № 171 от 27.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 661/2017 г., I г. о., извършените подобрения и трайно установеният по волята на страните начин на ползване също са изброени като отделни критерии за разпределение по чл.353 ГПК. Въззивният съд по настоящото дело е съобразил трайно установения по волята на страните начин на ползване на делбените имоти. В случай, че това ползване не беше съобразено, би се достигнало до много по-големи неудобства, засягащи личната сфера на съделителите по смисъла на решение № 166 от 3.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 28/2018 г., I г. о., отколкото ако се запази съществуващото положение, при което двамата съделители живеят в една сграда с общи идеални части.

Не е налице противоречие между въззивното решение и посочената от жалбоподателката практика на ВКС по първия и по третия въпрос. Макар и пестеливо, въззивният съд е мотивирал решението си по чл.353 ГПК, в съответствие с посочената практика на ВКС. Обстоятелството, че съдът не е възприел поддържания от жалбоподателката вариант на разпределение на делбените имоти, не означава, че е действал в противоречие с тази практика. Както беше посочено по-горе, съобразени са и неудобствата от личен характер, до които би се достигнало, ако не се отчете трайно установеният начин на ползване на двете жилища. Влошените лични отношения между страните няма да се подобрят, а ще се влошат допълнително, ако съдът промени този начин на ползване.

По въпрос № 2 не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Налице е богата практика на ВКС по прилагането на чл.353 ГПК и аналогичния чл.292 ГПК /отм./, като мотивите на въззивния съд за конкретното разпределение зависят от фактите по конкретното дело и не може да се дава рецепта колко подробни да бъдат тези мотиви.

По касационната жалба на С. И. Г.:

Въпросите по чл.280, ал.1 ГПК са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са свързани с решаващи изводи на въззивния съд за това дали жалбоподателят е бил владелец на голямото жилище и гаражите, съответно – дали погасителната давност за паричните претенции, произтичащи от твърденията му че е изградил тези обекти, започва да тече от предявяване на иска за делба или от по-ранния момент на извършване на тези подобрения.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси.

По въпрос № 1: по настоящото дело няма данни за извършени конклудентни действия по предаване владението на тези обекти от родителите на техния син С. Г.. Само от факта, че той ги е ползвал след построяването им, не може да се направи извод, че му е било предадено владението с конклудентни действия. Най-често самостоятелното ползване, което децата упражняват върху имоти на техните родители, представлява търпими действия, които нямат характеристиките на владение според практиката на ВКС - решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., съответно нямат значение за изместване на началния момент на погасителната давност за подобренията. От факта, че през 1975 г. родителите са дарили на двете си деца голямото жилище следва, че не е имало предхождащо предаване на владението върху него само на С. Г., т.е. до този момент той е осъществявал търпими действия. Затова решение № 32 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4591/2015 г., I г. о., което жалбоподателят свързва с първия въпрос, не е относимо към спора по настоящото дело и не обуславя противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпроси № 2 и № 4 са обусловени от обстоятелството, че след прехвърлителната сделка от 1976 г. страните по делото са станали съсобственици на голямото жилище, което означава, че С. Г. е бил владелец на своята 1/2 ид. част и държател на идеалната част на сестра си Т. Г.. За да претендира, че е станал владелец на цялото жилище, той трябва да докаже в процеса, че е отблъснал владението на сестра си. По този въпрос въззивното решение не противоречи на посочените от жалбоподателя решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I-во г. о. и решение № 484 от 4.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 740/2011 г., I г. о., тъй като фактите по делата са различни и по-конкретно – по настоящото дело не е доказано по несъмнен начин, че голямото жилище, представляващо втори етаж жилищна сграда, е строено единствено от С. Г.. Това твърдение на жалбоподателя противоречи както на писмените доказателства, изходящи от неговата починала майка, така и от показанията на свидетеля Х. С., бивш съпруг на ищцата. Тези показания не са опровергани от свидетеля Т.. По-конкретно не може да се приеме, че етажът е построен само с парите от продадената „Варшава“, която според свидетелят Т. е била продадена за 2000 лв., тъй като според претенцията на самия ищец, уточнена с молбата на стр.86 от първоинстанционното производство, строителството на втория етаж е струвало близо 7000 лв., а според вещото лице – 5000 лв. Същото се отнася и за довършителните работи. Колкото до осъществяваната фактическа власт върху имота, макар и през един продължителен период от време, само от това обстоятелство не може да се изведе заключение за отблъскване на владението на другия съсобственик, тъй като завладяването на идеалните му части трябва да е демонстрирано по един недвусмислен начин, а и в случая съсобствениците фактически са си разпределили ползването на общите имоти.

Въпрос № 3 също не обуславя основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като приетите от съда като безспорни и неподлежащи на доказване факти - че ищцата ползва малкото жилище, ответникът – голямото, като всеки от тях няма достъп до жилището, ползвано от другия съделител, не са равнозначни на отблъскване на владението и завладяване на частите на другия съсобственик по смисъла на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Както бе посочено по-горе, в настоящия случай е налице фактическо разпределение на ползването на съсобствените имоти, от което не може да се направи извод за завладяването им от ползващия съсобственик. Разликата във фактите по делата изключва възможност за противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение № 74 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2999/2018 г., IV г. о.

Въпрос № 5 е породен от неправилното виждане на жалбоподателя, че с прехвърлителната сделка от 1975 г. неговата сестра не е получила владението на голямото жилище, тъй като преди това то е било предадено на него с конклудентни действия. Както беше посочено при разискването на въпрос № 1, в случая жалбоподателят не е получавал владение от родителите си върху голямото жилище преди сделката от 1975 г., а въз основа на тази сделка той е установил само владение върху 1/2 ид. част от имота и държане за другата 1/2 ид. част. Съответно при сделката от 1075 г. Т. Г. е получила владението на 1/2 ид. част от това жилище, макар че владението й е упражнявано чрез нейния брат, който е бил държател на нейната идеална част. Тъй като въпросът не съответства на фактите по делото, той не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно. Жалбоподателят мотивира това основание, изхождайки от неправилното си виждане, че има вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд по въпроса дали той е осъществявал владение върху голямото жилище или не. При прочита на решението обаче не се констатират груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика. Въпрос на преценка на съда е дали в случая е имало отблъскване на владението на Т. Г. от страна на С. Г.. Обстоятелството, че С. Г. е ползвал голямото жилище още преди 1975 г. съвсем не означава, че при извършеното от родителите дарение не е била предадено владение и на Т. Г.. Владението може да се упражнява и чрез другиго, особено в отношенията между съсобственици, какъвто е настоящият случай.

По касационната жалба на Т. И. Г. срещу решение № 260242 от 16.06.2022 г. по гр. д. № 1634/2020 г. на Пловдивския окръжен съд:

По тази жалба съществено е обстоятелството, че избените помещения в жилищната сграда, притежавана в режим на етажна собственост /първият етаж е собственост на Т. Г., а вторият етаж понастоящем е съсобствен между нея и С. Г./, не са били предмет на делба. Те не фигурират нито в исковата молба, нито в решението по допускане на делбата. Това обуславя и поставените в жалбата въпроси по чл.280, ал.1 ГПК.

Другото съществено обстоятелство обаче е това, че избените помещения са включени в оценката на голямото жилище в експертизата на вещото лице Й. Й. от 05.12.2018 г., по която е определена стойността на дяловете и паричното уравнение между съделителите. Това обстоятелство е обсъждано в обжалваното решение № 260242 от 16.06.2022 г. по гр. д. № 1634/2020 г. на Пловдивския окръжен съд. Вещото лице е изяснило, че двете изби с южно и западно изложение са принадлежност към втория етаж на сградата, а към първия етаж, собственост на Т. Г., има други изби, които не фигурират в експертизата. Страните не са оспорили това заключение.

Доколкото липсва касационна жалба срещу въззивното решение в частта за оценката на делбените имоти и на сумата за уравнение на дяловете, не може да се допусне касационно обжалване и на решението по чл.251 ГПК, тъй като ако избите бъдат изключени от делбата това ще се отрази и на оценката на голямото жилище, а оттам и на сумите за уравнение на дяловете, които ВКС не би могъл да промени при липса на касационна жалба в тази част.

При този изход на делото на страните не следва да се присъждат разноски за касационното производство.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,