Определение № 721 от 06.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 1586/2014 г.

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба, подадена от [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 2126, постановено на 21. 11. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав по т.д. № 580 по описа на съда за 2013 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Досежно нарушенията на материалния закон, касаторът релевира оплаквания, както следва:

По предявения срещу касатора от ищеца [фирма] и уважен иск по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 266 ЗЗД, касаторът намира за неправилен изводът на втората съдебна инстанция, че „забавата, свързана със съгласуването, одобрението на проекта за огнезащита, изработен от изпълнителя (ищец – ответник по касация), се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, поради което той не отговаря за вредите от неизпълнението, на основание чл. 81, ал. 1 ЗЗД, включително и за вредите от забавата по чл. 27, ал. 1 от договор за проектиране и изпълнение на огнезащита на метална конструкция от 30. 10. 2007 г между страните (Договора), във връзка с чл. 92 от ЗЗД, за неизпълнение на всички задължения по договора до 22. 12. 2007 г.”. Според касатора, същият извод на съда е основополагащ за неправилността на решението при обсъждане на всички искове на касатора [фирма], предмет на въззивната жалба. Касаторът твърди, че Договорът инкорпорира в себе си договор за изработка и договор за поръчка, доколкото редакцията на чл. 2, ал. 2 от Договора гласи: „След направата на проекта за огнезащита, изпълнителят започва процедурата по съгласуване и одобрение на проекта от компетентните противопожарни власти.“ Според касатора, изводът на въззивния съд, че задължението на [фирма] е валидно и като такова то се явява обвързващо задълженото лице да изпълни същото точно и в срок, противоречи на друг извод на съда, а именно, че „забавата, свързана със съгласуването и одобрението на проекта за огнезащита, изработен от изпълнителя, се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, поради което той не отговаря за вредите от неизпълнението, на основание чл. 81, ал. 1 ЗЗД”. Според касатора установено е по делото, че е налице поето задължение от страна на [фирма] и е налице неизпълнението му (вместо получаване на съгласуване е постановен отказ от компетентните органи), [фирма] не дължи полагане на усилия, а постигане на резултат, а такъв не е постигнат - в определения срок не е получено съгласуване. В случая неизпълнението на задължението от страна на довереника (който е изпълнител по Договора) е толкова съществено, че е довело, освен до разделянето на проекта на две отделни части, и внасянето му за съгласуване на две части, освен че е наложило закупуването на друга по вид огнезащитна система от друг доставчик, но е довела и до цялостно забавяне на строителството на процесния обект. Касаторът (възложител) излага по-натам, че е следвало да заплати цялото възнаграждение за доставената огнезащитна система, но ако между страните би било налице чисто продажбено отношение. В създадената облигационна връзка по процесния договор обаче на задължението на възложителя да плати цената съответства насрещното задължение на изпълнителя да му престира краен резултат, включващ в хронологичен ред: 1. осигуряването на одобрен инвестиционен проект; 2. доставка на огнезащитна система, позволяваща този проект да бъде одобрен от компетентните органи и 3. осъществяването на технологичен контрол по нанасянето на тази огнезащитна система. Според касатора по-натам, възможността доставената боя да бъде нанесена, вложена в обекта, възниква с одобрението на проекта, в който тя е предвидена за защита на металните елементи. Проектът (вторият по реда си) за огнезащита на Блок 5А е одобрен от компетентните власти едва на 13. 05. 2008 г. и едва тогава е могъл възложителят да извлече полезните свойства от доставката на огнезащитната система. След като договорът за изработка има за предмет предоставяне на комплексен престативен резултат от страна на изпълнителя, трябва да се изследва неговият икономически и правен смисъл в цялост. Касаторът твърди в тази връзка, че съдът не е приложил правилно чл. 20 от ЗЗД, доколкото именно в тази посока са били постигнатите между страните договорености - да бъде престирано от страна на изпълнителя (ответник по касация) в цялост, т е. в съответствие с многокомпонентните му задължения съгласно Договора. Заключвайки, че не изпълнителят, а възложителят е изпаднал в забава, въззивният съд, според касатора неправилно е интерпретирал в цялост процесния Договор. При смесения договор, обективиращ едновременно договор за изработка и поръчка, рискът от несъгласуване на проекта от компетентните служби следва да се носи от изпълнителя – ответник по касация, понеже той е поел отговорност за това, като следва да се посочи и изрично декларираното от [фирма] в чл. 3 (9) от Договора.

По отхвърлените искове, предявени от касатора на основание чл. 92 от ЗЗД, вр. с чл. 27, ал. 1 от Договора и на осн. чл. 79, вр. с чл. 82 от ЗЗД: В контекста на поемането на риска от несвоевременното съгласуване на проекта от изпълнителя (чл. 3, ал. 8 и 9 от Договора), и предвид задължението му (като довереник) да предпази възложителя от вреди, то според касатора [фирма] носи отговорност при забавяне на съгласуването. В този смисъл, според касатора е неправилен изводът на въззивния съд че уговореното в чл. 3, ал. 8 и ал. 9 от Договора не може да се приеме за предварителен отказ от права от изпълнителя с цел гарантиране правата на възложителя, но ако е така, то той е недействителен и не може да породи правни последици за страните. Страните по Договора, като равнопоставени гражданскоправни субекти, имат свободата сами да определят съдържанието му и на базата на поетите взаимни задължения да определят цената на предоставените услуги. Условията и предпоставките за нищожност на клаузите от Договора за прехвърляне на отговорността за несвоевременното съгласуване на проекта, респ. за прехвърляне на риска от започване на полагане на огнезащитното покритие преди съгласуването на този проект, следва да се преценяват от съда не към момента на настъпилото неизпълнение от страна на възложителя, а спрямо момента на сключването на Договора, респ. към датата на постановяване на Мотивирания отказ от С. дирекция „ПБЗН” от 26. 11. 2007 г. След като в процесния договор се съдържат няколко облигационни отношения, а именно на изработка и поръчка, след като няма разделяне на договорната цена по отделни пера, и след като Изпълнителят (в качеството му на довереник) е поел задължение до 05. 12. 2007 г. да осигури съгласуван проект от компетентните противопожарни власти, и предаването му в оригинал на възложителя (чл. 2, ал. 2 от Договора), то той следва да понесе отговорност за забавата така, както е предвидено в чл. 27, ал. 1 от Договора. Още повече, че [фирма] изрично е декларирал в чл. 3 (9) от Договора, че ИЗПЪЛНИТЕЛЯТ е съгласувал предварително и е направил необходимите консултации с компетентните противопожарни власти, както и е сигурен, че предвидената от него противопожарна боя притежава всички необходими разрешения за използване в страната“. Незаконосъобразен е по-натам, според касатора изводът на съда, че „възложителят е бил в забава, тъй като не е изпълнил задължението си да изработи и достави на обекта металните конструкции, предмет на договора, което е извършено през м. април 2008 г.” Според касатора, клаузата за неустойка по чл. 27 е многокомпонентна, тъй като в нея се съдържа препращане към всички задължения на изпълнителя по Договора. След като бъде съобразена с по-особения начин на формирането на цената на договора (включващ изработка и поръчка), то този начин на формиране на задълженията на изпълнителя, следва да активира и задължението му за заплащане на неустойка за всяко едно неизпълнение по договора, за което той се е задължил. Изводът на съда, че „към момента на закупуване на втория вид огнезащитно покритие от възложителя P. ST 100 - 18. 02. 2008 г. и 05. 03. 2008 г. на обща стойност 53 280 лв. с ДДС са били представени всички необходими разрешителни и одобрения за пожарозащитната боя доставена от изпълнителя, поради което не е била налице обективна необходимост от закупуването на друга боя от страна на възложителя” е в противоречие с влязъл в сила административен акт - становище peг. № ОМ 1847/26. 11. 2007 г., с което е отказано съгласуване на проекта представен за съгласуване от [фирма], както и със становище peг. № ОМ-262/14. 02. 2008 г., с което е съгласуван проектът на [фирма], включващ именно огнезащитно покритие P. ST 100. Тези становища (според касатора) са официални документи по смисъла на чл. 179 от ГПК и в този смисъл притежават обвързваща съда доказателствена сила. Касаторът твърди, че видно от приетата по делото комплексна експертиза оразмерителните таблици, представени от [фирма] към проекта, не са били достатъчни, за да се направи безспорен извод от органите за противопожарна защита, че са налице всички изискуеми се предпоставки на приложимия държавен стандарт, който те са приели, че следва да се приложи. Освен това ответникът е положил усилия да отстрани този недостатък по документацията на внесената боя, като е изискал от външния доставчик на боята, намиращ се в Г., предоставяне на допълнителна документация, което в последствие е наложило и да се отнесе искането до лаборатория в А.. След получаване на всички необходими документи проектът за Блок 5А също е бил съгласуван, но вече като внесен от името на [фирма], което е предизвикало обща забава в строителството на обекта. Последиците от тази именно обща забава на строителството следва да се вменят в отговорност на изпълнителя. Проектът за блок 5В е бил съгласуван преди получаването тези документи, това е станало след като за част от конструктивните елементи е била предвидена друга боя, закупена от друг доставчик, за които вреди, настъпили в патримониума на възложителя, също следва да носи отговорност изпълнителят. В изложения смисъл, според касатора изводът на въззивния съд, че „осигуряването на положително становище - протокол от компетентните власти за изпълнената огнезащитна система на металната конструкция на обекта, е изпълнено - изготвеният от изпълнителя проект е изпълнен и одобрен от компетентните власти” е неправилен. Първо: за получаването на това положително становище е способствал възложителят, понеже той е внесъл на две отделни части проекта, без това да е било негово задължение по Договора. И второ: в крайна сметка това положително становище е било получено със забава повече от 6 месеца (вторият по ред проект за огнезащитата на Блок 5А е бил одобрен едва на 13.05.2008 г.). Според касатора, на практика изпълнителят е изпълнил задължението си за представяне на необходимата документация, придружаваща огнезащитната система, едва на 25. 04. 2008 г., след което е станало възможно съгласуването на инвестиционния проект за блок 5А в резултат на предоставянето на Сертификата за одобрение peг. № CF 523 (ревизиран на 19. 03. 2008 г.), издаден от „W. C. L.” - В.. Дотогава, според касатора, изпълнителят е бил в забава и не е бил обективно възпрепятстван от действията или бездействията на възложителя. Напротив: от представената по делото кореспонденция, водена между А. К. Г. (Г.) и [фирма], се доказва безспорно, че възложителят по Договора е подпомогнал изпълнителя (ищец, ответник по касация) за сдобиването му със сертификат за одобрение на доставяната от него система за приложението й върху отворените метални сечения. По делото, според касатора е установено, че Становището за допустимост рег. № ПО-ПСд- 110/21. 09. 2007 г. не обхваща информация за приложение на продукта за защита на конструктивни елементи и сечения от U и L профили - обстоятелство, за което отговорност следва да понесе именно изпълнителят. Следователно и в заключение, според касатора, причинената забава не е по причина на поръчващия, а на изпълнителя и след като именно [фирма] е поел риска от несвоевременното одобрение на проекта (в който се предвижда полагането на доставяната от него огнезащитна система), то следва да бъде ангажирана неговата отговорност за забавата. Съобразявайки се с характера на договора като смесен такъв за изработка и поръчка, въззивният съд, според касатора е следвало да намери, че след като не е установено, нито пък е въведено като твърдение, че забавата при осъществяването на строителството се дължи на поръчващия, то рискът следва да се понесе от [фирма] и последиците от забавата да му бъдат вменени в отговорност.

По уважения иск в полза на [фирма] с правно осн. чл. 86 ЗЗД: Според касатора, след като цената по Договора не е била разделена по пера: доставка на огнезащитна система, изработка на проект и провеждане на технологичен контрол, то се налага обоснованият извод, че не може да бъде определена началната дата на забавата за заплащане на мораторната лихва, която незаконосъобразно е присъдена на ответника. Съдът, присъждайки мораторна лихва върху целия размер на задължението по Договора, е изопачил съдържанието и характера на създадената между страните облигационна връзка - от комплексен договор между изработка и поръчка съдът е интерпретирал същия като чисто продажбено отношение. Възложителят е следвало да заплати възнаграждението, което съответства на насрещното задължение на изпълнителя да му престара комплексния резултат: своевременно съгласуван проект за огнезащита, доставка на материал и провеждане на технологичен контрол. Резултатът от простото предаване на стоката в завода - производител на конструкцията З. К., според касатора в никакъв случай не го обвързва със задължение за заплащане на мораторна лихва, считано от тази дата. Според касатора, надлежно прехвърляне на правото на собственост върху огнезащитната система е било налице след преодоляване на всички нормативно установени пречки за нейното одобряване от компетентните държавни органи и тази възможност за одобрение на огнезащитната система възниква едва след като изпълнителят е представил ревизираното становище от „W. C. L.” - В.. Доколкото субективните възможности и познания на поръчващия не са му позволили да прецени дали предложената огнезащита система е приложима за всички видове метални сечения от конструкцията на сградата за територията на страната, то същият не следва да носи отговорност за несвоевременното съгласуване на проекта от изпълнителя, нито пък да носи риска за това.

Релевирани в касационната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила: Според касатора, при постановяване на решението, съдът е допуснал съществено нарушение на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 236, ал. 2 от ГПК, като се твърди, че не са взети предвид и не са обсъдени всички факти и обстоятелства по делото и събраните доказателства в тяхната цялост, а въззивният съд изобщо не е съобразил и не е извършил самостоятелна преценка на изслушаната под делото комплексна СТЕ, и по-точно т. 4 от нея, постановил е обжалваното решение при съществено противоречие със съдопроизводствените правила, поради несъобразяването на доказателствената сила на Мотивиран отказ от С. дирекция „ПБЗН”, И.. № ОМ 1847/26. 11. 2007 г., който представлява административен акт, издаден от компетентния орган при условията на обвързана компетентност, а по смисъла на ГПК представлява официален документ, притежава обвързваща съда доказателствена сила съобразно чл. 179 от ГПК, и подлежи на инцидентен съдебен контрол съобразно чл. 17, ал. 2 от ГПК, т.е. в конкретния случай само относно неговата валидност. Доколкото липсват такива твърдения ( явно заявени от противната страна – бел. на докладчика в касационната инстанция ), както и доколкото липсва оспорване на установеното в него съобразно чл. 193 от ГПК, то според касатора мотивираният отказ обвързва съда съобразно чл. 179 от ГПК, същият представлява влязъл в сила административен акт, който не е бил обжалван пред съда по реда на АПК и според касатора е недопустимо гражданският съд да пререшава въпрос, по който административният орган се е произнесъл при условията на обвързана компетентност. Твърдят се съществени противоречия в мотивите на обжалваното въззивно решение, подробно описани в жалбата, но отнасящи се всъщност изцяло до противоречие между формираните в решението изводи на съда и изводите, формирани в мотивите на административния акт на [фирма] от 26.11.2007 г., като в крайна сметка се обобщава, че е налице пълно разминаване между мотивите, изложени в решението и отразеното в Мотивирания отказ на органа, както и заключението на СТЕ, т. 4 от нея, неоспорено от ищеца. Оспорва се от касатора изводът на въззивния съд, че ответникът (явно по насрещния иск, доколкото ответник по главния иск е самият касатор – бел. на съдията-докладчик в касационната инстанция ) е бил изправен пред обективна невъзможност да изпълни по Договора, след като е отказано съгласуване (приемане) на неговата работа или част от работата, от компетентния за това административен орган, доколкото от една страна, отказът за съгласуване се дължи само и единствено на действията на [фирма] - непредставяне на всички необходими документи, а от друга страна, [фирма] изрично е декларирал при сключването на Договора, че е провело предварително консултации във връзка със съгласуването на проекта, както и че предлаганата от него боя отговаря на всички изисквания.

Претендира се и неправилност на решението поради необоснованост: Налице били, според касатора, също описани специфични грешки при формиране на вътрешното убеждение на съда, които се състоят в несъответствие на неговите изводи за фактите (че към момента на закупуване на втория вид огнезащитно покритие от възложителя P. ST 100 - 18. 02. 2008 г. и 05. 03. 2008 г. са били представени всички необходими разрешителни и одобрения за пожарозащитната боя, доставена от изпълнителя, поради което не е била налице обективна необходимост от закупуването на друга боя от страна на възложителя), със становище peг. № ОМ 1847/26. 11. 2007 г. и становище peг. № ОМ-262/14. 02. 2008 г., както и с т. 4 от заключението на СТЕ. Касаторът намира за необоснован и друг, според него съществен извод на съда, определящ изхода на правния спор между страните, а именно че уговореното в чл. 3, ал. 8 и ал. 9 от Договора не може да се приеме за предварителен отказ от права от изпълнителя с цел гарантиране правата на възложителя, но ако е така, то той е недействителен и не може да породи правни последици.

По така изложените съображения се иска отмяната на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, а предявените от нещо срещу ответника по касация такива – уважени в цялост, със законните последици, не се претендират разноски за касационната инстанция. Противната страна в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата в цялост, претендира разноски за касационната инстанция, представляващи адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба, като подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. При преценка на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, съобразно изложените в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение намира, че в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице, кумулативно законоустановените такива основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:

За да уважи предявеният срещу касатора главен иск за заплащане на доставено по силата на договора количество термозащитна боя, въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че в изпълнение на задължението си и съобразно изготвения и внесен за съгласуване проект в [фирма] на 09. 11. 2007 г. изпълнителят – ответник по касация [фирма] е доставил и предал на касатора огнезащитна боя по приемо-предавателни протоколи от 31. 10. 2007 г., 06. 11. 2007 г. и 21. 11. 2007 г., тези доставки по количество и вид отговарят на предвиденото във внесения за съгласуване проект на 09. 11. 2007 г. от [фирма], като същата, така доставена боя е била и обективно годна за изпълнението на процесния проект. За да стигне до такъв краен извод, въззивният съд се основава на заключението на комплексната техническа експертиза и отговорите на вещото лице Х. в с.з. на 23. 03. 2011 г., според които, като проектни решения двата проекта на [фирма] и на [фирма] са еднакви по съдържание, оформление и грешки, проектът на [фирма] за блок В изцяло съвпада по съдържание с проекта на [фирма] само за блок В, а проектът на [фирма] за блок А, съвпада по съдържание само за частта на блок А с първия проект, изработен от [фирма] за двата блока. [фирма] е изготвило два проекта, един за блок А и блок В, и втори проект само за блок В, които не са били одобрени като проекти на [фирма]. Основавайки се на така изложеното, въззивният съд извежда извода си, че изработените проекти от [фирма] фактически са одобрени от компетентните органи, но като внесени от [фирма], като това е важно предвид констатациите на вещите лица, че извършените доставки на боя от изпълнителя по количество и вид отговарят на предвиденото във внесения за съгласуване проект на 09. 11. 2007 г. от [фирма], т.е. и на фактически изпълнения проект и за двата блока, а от това пък, според въззивния съд следва, че [фирма] е изпълнил задължението си по договора, като е доставил на [фирма] необходимото количество боя за изпълнение на проекта, който му е възложен от последния с Договора от 30. 10. 2007 г. Съдът приема за неоснователно твърдението, че собствеността върху боята не била прехвърлена на възложителя, а само бил прехвърлен риска, доколкото обратното изрично е вписано в приемателно-предавателните протоколи, които в тази им част, като удостоверяващи неизгодни за възложителя факти, го обвързват с материална доказателствена сила. Възражението, свързано с представителната власт на лицето подписало от името и за сметка на [фирма] приемателно-предавателните протоколи, не е обсъждано от въззивния съд, като несвоевременно релевирано – с отговора но исковата молба, поради което и преклудирано, а основаното на задължението на възложителя да съхранява стоката (като чужда, според касатора - бел. на докладчика в касационната инстанция ), възражение на същия срещу преминаването на собствеността, съдът е намерил за неоснователно, като противоречащо на изрично записаното в протоколите. Неоснователно е според въззивния съд и твърдението, че предвидената от изпълнителя боя не притежава всички необходими разрешения за използване в страната, доколкото според съда вещите лица, изготвили комплексната техническа експертиза в отговора на въпрос № 6 еднозначно отговарят, че „всички използвани в тези проекти системи А. и ППЗ притежават разрешение за ползване в България и са подходящи за полагане върху металната носеща конструкция на Изложбена зала № 5 – Блок А и Блок В на „И. Е. Ц. [населено място]”, по-голяма част от проектите е изпълнена именно с доставената от изпълнителя боя, след като проектите са представени за одобрение от възложителя, но преди издаването на ново становище за допустимост за същата боя от компетентните органи - Становище за допустимост рег. № ПО НД 53/21.08.2008г., както е посочено в заключението на комплексната експертиза, изискване цялото количество огнезащитна боя да бъде вложено в конструкцията на обекта не е уговорено в Договора, но цената по Договора е „твърда” - 211 000.00 лв. без ДДС (чл. 3, ал. 2 от Договора), без посочване размера на отделните задължения, поради което и съдът е приел, че след като изпълнителят е изпълнил задълженията си по договора, то възложителя дължи плащане на тази цена, включваща и спорната сума. Съдът е посочил още, че осигуряването на положително становище – протокол от компетентните власти за изпълнената огнезащитна система на металната конструкция на обекта е изпълнено – изготвеният от изпълнителя проект е изпълнен и одобрен от компетентните власти.

За да уважи предявеният срещу касатора иск за лихва за забава, върху целия размер на договореното възнаграждение по процесния договор, съдът е посочил, че уговореното в чл. 3, ал. 8 и ал. 9 от Договора не може да се приеме за предварителен отказ от права от изпълнителя с цел гарантиране правата на възложителя, но ако е така, то той е недействителен и не може да породи правни последици за страните по договора, претенцията за лихва за забава не е претенция за допълнително плащане по смисъла на чл. 3, ал. 8 от Договора, тъй като това е акцесорно вземане, породено от неизпълнение на задълженията на възложителя да заплати в срок уговореното в договора възнаграждение, а претенцията е основателна и с оглед изричната разпоредба в този смисъл, на чл. 27, ал. 2 от Договора. Съдът е приел за неоснователно възражението на касатора относно това, че началната дата, от която евентуално може да бъде начислена мораторна лихва е 13. 05. 2008 г. (окончателното съгласуване на проекта за Блок А – бел. на докладчика в касационната инстанция ) и то - след като бъде извършена редукция с цената за невложеното количество боя от 2 057,47 кг. в размер на 42 281,00 лв. В тази насока, въззивният съд сочи, че в чл. 5, ал. 3 от Договора точно и ясно е посочено, че 60 % от стойността на договора е дължима като авансово плащане в срок от 4 работни дни след извършване на първата доставка на огнезащитна боя и връхно покритие, първата доставка е извършена на 31. 10. 2007 г., което не се оспорва от страните и се установява от събраните от делото доказателства, или от 07. 11. 2007 г. ответникът е в забава за плащане на сумата от 151 920 лв. с ДДС, но ищецът претендира обезщетение за забава от 25. 11. 2007 г., като началната дата, която и следва да бъде съобразена, като такава, предвид диспозитивното начало в гражданския процес. Поради изложеното и въззивният съд е приел релевираният от касатора, като начална дата на забавата му за заплащане на цената по договора момент, в който са преодолени всички обективни пречки за извличане на полезните свойства на вещта, обуславящ по-късната дата на прехвърляне на собствеността върху вещта (огнезащитно покритие), за ирелевантен.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният на основание чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 27, ал. 1 от Договора, иск на касатора за разликата до пълния предявен размер на претендираната от него неустойка от 297 510 лв., както и да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част относно същата неустойка, и да отхвърли по същество иска на касатора в тази му част, въззивният съд е приел, че за да бъде присъдена неустойка кредиторът следва да докаже виновно неизпълнение на договорно задължение от страна на длъжника, във връзка с което е уговорена претендираната неустойка, в чл. 27, ал. 1 от Договора страните са уговорили, че при забава изпълнението на който и да е етап по Договора изпълнителят дължи на възложителя отделно неустойка за всеки етап в размер на 1% от стойността на договора за всеки ден забава. Въззивният съд е приел за основателно възражението на касатора срещу извода на първоинстанционния съд, че на изпълнителя не може да се вменява задължение да съгласува проекта с противопожарните власти, като е изложил в мотивите си, че разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от Договора, съответно чл. 4.2. от Приложение № 1, не е нищожна и не противоречи на чл. 144, ал. 1 ЗУТ, както и че в нито един момент съответните компетентни органи не са се позовали на липса на представителна власт на изпълнителя в процедурите свързани със съгласуване и одобряване на процесните проекти. Съдът е изложил, че за изпълнителя е било налице задължение на започне процедура по съгласуване и одобрение на проекта от компетентните органи противопожарни власти и той е започнал такава процедура с писмо вх. № 114/09. 11. 2007 г. на С. Дирекция „ПБЗН. Със становище до [фирма], рег. № ОМ 1847/26. 11. 2007г. на С. дирекция „ПБЗН”, Директора на [фирма] е отказал да съгласува предоставения работен проект, като отказът е мотивиран със следното: 1. Становището за допустимост на ГД ПБЗНМВР, рег. № ПО-ПС-110/21. 09. 2007 г. не се отнася за защита на конструктивни елементи със сечения – U., □ 2 U., □2 U, U и L, които са посочени в колоните ”Описание” на работните таблици. 2. За стоманената носеща конструкция на блок С (входно фоайе с коктейлна зала за масово събиране на хора) не е предвидена защита, изискваща се за сграда най-малко ІІ степен пожароустойчивост, съгласно изискванията на Таблица 2 към чл. 5 във връзка с чл. 417. Във връзка със заведено в Г., писмо-възражение по становище от СДПБЗН – изх. № ОМ1847/26. 11. 2007 г., за проект „Огнезащита на метална конструкция на Зала 5, блок 5А и Блок 5Б на [фирма], бул. ”Ц. шосе 147, [населено място], със становище рег. № П. 1009 от 20. 12. 2007 г. на Директора на НС „ПБЗН” – МВР, е прието, че при непредставяне на актуални данни за термонабъбващи огнезащитни покрития „R.” подаденото възражение по издаденото становище е неоснователно. Според въззивния съд обаче, изложеното не установява изпадане на забава от страна на длъжника, тъй като в случая неизпълнението са дължи на причина, която не може да му се вмени във вина (чл. 81, ал.1 ЗЗД). Основавайки се на заключението на комплексната техническа експертиза (СТЕ) съдът е изложил, че компетентните органи са отказали съгласуване на внесения от [фирма] проект под предлог, „че оразмерителните таблици към Становището за допустимост от 21. 09. 2007 г. не включват други сечения освен „I” и „H” и кутиеобразни сечения, въпреки официалните писма от C., с които се пояснява валидността на резултатите от изпитванията. В същото време са приели, че за системата P. ST 100 аналогични оразмерителни таблици се разпространяват за всички отворени сечения и са съгласували проект за ППЗ и А. на структурни елементи от строителна покривна стоманена конструкция за Блок В на И. Е. Ц. [населено място]. От изложеното, въззивният съд е направил извод, че е неоснователно възражението на касатора за липса на оразмерителни таблици към Становището за допустимост от 21. 09. 2007 г., като причина за постановения отказ. Контролните органи са приели, че предвид оразмерителните таблици на продукта доставен от изпълнителя, същият не може да се използва за определен вид сечения, но този извод не се споделя от вещите лица и не се подкрепя от последващите действия на контролните органи и съставените в тази връзка актове от тях. За да стигне до такъв краен извод, съставът на САС е изложил съображения, че е установено по делото, че изготвеният проект за огнезащита от изпълнителя фактически кореспондира и е еднакъв с изготвените и внесени за съгласуване два проекта от възложителя, одобрени впоследствие от контролните органи и изпълнени на обекта, от което следва, че още първоначално внесеният от [фирма] проект обективно е притежавал всички необходими за съгласуването му качества. Съдът се е основал и на заключението на СТЕ, в което ВЛ са приели, че всички системи използвани за различните проекти за А. и ППЗ за блок А и блок В притежават разрешение за ползване в България и са подходящи за полагане върху металната носеща конструкция на процесните обекти, т.е. доставената от изпълнителя огнезащитна боя R. P. 600 притежава всички необходими разрешения за използване в страната, включително и в конкретния случай, и в този смисъл не е налице нарушение на чл. 3, ал. 6 от Договора. Изводите на въззивния съд се основават и на заявеното от вещите лица, изготвили комплексната техническа експертиза, и по конкретно на заявеното от вещото лице Р. при отговорите в с.з. на 23. 03. 2011 г., в което същият е уточнил, че буквата „I” е символ на двойно „Т” сечение. При фактори за масивност, които са от 400 нагоре за „U”, „L”, „T” сечения си изискват допълнителни изследвания, но при този проект няма такива фактори. ВЛ излага, че не би се наел да направи сравнение между таблиците на за двойно „Т” сечение или за сечения – кутия защото са различни продукти, но и в двата случая отгоре на таблицата пише, че това се отнася за двойно „Т” сечение или за сечения – кутия, няма таблица, която да се издава само за „U”, „L”. Новото становище за допустимост на противопожарната служба е издадено през месец август 2008 г., там са дадени допълнителни данни от лабораторията във В., която е извършила изпитванията. Отдолу под таблиците, които са в сертификатите, специално издадени за Република България има пояснителен текст, който изрично казва, че тези таблици трябва да се прилагат за „L” или „U” сечения, очевидно за таблици, които не се използват в България, такъв текст не се прилага, тъй като знаят че не е необходимо. От изложеното за съда следва извод, че отразяванията които са били направени в Становището за допустимост от 21. 09. 2007 г. са били достатъчни за да обосноват одобрение на проекта внесен на 09. 11. 2007г. от [фирма], без да е необходимо ново Становище за допустимост, както в последствие са направили и контролните органи, както и че характеристиките на огнезащитните покрития P. и R. са идентични и се отнасят за двойно „Т” сечение или за сечения – кутия, и тези продукти могат да послужат за изпълнение на проектите. По този начин въззивният съд е признал за правилни твърденията на ищеца - ответник по касация, излагани и поддържани още от самото начало на опитите за съгласуване на първоначалния проект (с писмо вх. № 114/09. 11. 2007 г. на С. Дирекция „ПБЗН) пред противопожарните органи, впоследствие релевирани и поддържани и по делото, и установени с редица писмени доказателства, и със заключенията на ВЛ по СТЕ, а именно - че сеченията, за които е издадено първоначалното Становище за допустимост от 21. 09. 2007 г., на което изцяло се основава първоначалния проект, са „емблематични“ такива и отнасящото се до тях становище за допустимост се отнася автоматично и за всички други, съществуващи в проекта сечения, поради което и основаният на липсата на становище за допустимост за част от сеченията, отказ за съгласуване на първоначалния проект, е необоснован. Все в този смисъл въззивният съд сочи още, че към датите на одобрение на разделените проекти за двата блока на обекта, съответно - 14. 02. 2008 г. за блок „Б“ и 13. 05. 2008 г. за блок „А“, не е издадено ново Становище за допустимост на R. Р. 600, което е с рег. № ПО НД 53/21. 08. 2008 г., вещото лице Р. при отговорите в с.з. на 23. 03. 2011 г. е уточнил, че новото становище за допустимост, ревизирало боята R. е от месец август 2008 г, а внесеният проект за съгласуване за блок А е от месец май 2008 г., към становището от месец септември има приложени допълнително сертификати, които са от 19. 03. 2008 г., но оразмерителните таблици, използвани в същината на проекта, са си по старите таблици, а новите оразмерителни таблици би следвало да са влезли с новото становище за допустимост, а според СТЕ „ревизираните” оразмерителни таблици на огнезащитно покритие R. Р. 600, не са довели до никаква промяна на параметрите на огнезащитното покритие (стр. 11), т.е. това покритие обективно е имало характеристиките, които му позволяват с него да бъде изпълнен проекта внесен още на 09. 11. 2007 г. от [фирма]. В заключение съставът на САС сочи, че според СТЕ с продукта R. Р. 600 е могло да бъдат изпълнени внесените за одобрение проекти за огнезащита, включително и проекта внесен на 09. 11. 2007 г. от [фирма], т.е. същият продукт е бил годен за изпълнение на проекта. Въз основа на така изложеното и въззивният съд е формулирал крайния си извод, обусловил изхода на делото в тази му част, досежно това, че забавата свързана със съгласуването и одобрението на проекта за огнезащита изработен от изпълнителя се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, поради което той не отговаря за вредите от неизпълнението, на основание чл. 81, ал. 1 ЗЗД, включително и за вредите от забавата по чл. 27, ал. 1 от Договора, във връзка с чл.92 от ЗЗД, за неизпълнение на всички задължения по договора до 22. 12. 2007 г., като съдът е намерил за необосновано и твърдението на касатора, че изпълнителя е бил в забава към момента на сключване на Договора, респ. към датата на постановяване на мотивирания отказ, тъй като не е разполагал с необходимото становище за допустимост за част от стоманените сечения на конструкцията.

По отношение на предявените от ищеца – ответник по касация искове за неустойка, и за обезщетение за вреди по чл. 79, във връзка с чл. 82 ЗЗД, въззивният съд е приел за основателни възраженията на изпълнителя по договора за това, че е налице забава, но причините за това не се дължат на негови действия или бездействия, по вече изложените съображения. Съдът е приел, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора, като е изработил проект за огнезащита и е предал същия на възложителя на 02. 11. 2007 г., видно от съставения протокол от 07. 12. 2007 г., подписан от страните, съгласно уговореното в чл. 2, ал. 1 от Договора, както и че в изпълнение на задължението си по Договора е доставил и предал на касатора количество огнезащитна боя (в различни компоненти), съгласно приемателно-предавателни протоколи, като тези доставки по количество и вид отговарят на предвиденото във внесения за съгласуване проект на 09. 11. 2007 г. – обстоятелство, установено по делото от СТЕ, и от самите протоколи. Според съда, в изпълнение на задълженията си по чл. 2, ал. 2 от Договора изпълнителят е започнал процедура по съгласуване и одобрение на проекта от компетентните органи противопожарни власти, но по независещи от него причини същата не е приключила с одобряване на проекта, въпреки, че предвиденото в проекта огнезащитно покритие е имало всички необходими разрешения за ползване в страната и проекта изготвен от изпълнителя обективно е притежавал всички необходими за съгласуването му предпоставки. Според състава на САС по-натам, изпълнителят не е изпълнил в срок задълженията си по чл. 2, ал. 3 и ал. 4 от Договора, но причина за забавата не са негови действия и бездействия, по вече изложените съображения, поради което той не отговаря за вредите от забавата, на основание чл. 81, ал. 1 ЗЗД, включително и по чл. 27, ал.1 от Договора, във връзка с чл. 92 от ЗЗД, за неизпълнение на всички задължения по договора до 22. 12. 2007 г. САС е намерил за основателно и възражението на ответника по касация, че възложителят-касатор е бил в забава, тъй като не е изпълнил задължението си да изработи и достави на обекта металните конструкции предмет на договора, което е извършено през м. април 2008 г. За да стигне до такъв извод, съдът се е основал на актовете за приемане на етап от конструкцията, образец № 14, от 11. 01. 2008 г. и от 18. 03.2008 г., като е приел, че преди тези дати изпълнителят е нямало как да изпълни всички задължение по договора, в който крайният срок е бил определен на 22. 12. 2007 г., в подкрепа на който извод е заявеното от вещото лице Х. в с.з. на 23. 03. 2011 г., че полагането на огнезащитното покритие не може да приключи преди да е завършен окончателно монтажа, както и на обстоятелството, че част от съставените актове обр. 12 от възложителя и изпълнителя, са съставени след това. Поради изложеното и съдът е приел, че в случая е налице забава на възложителя по смисъла на чл. 96, ал. 1, предл. 2, което от своя страна освобождава изпълнителя от последиците на забавата, ако се приеме, че такава е била налице след 22. 12. 2007 г., включително и по чл. 27, ал. 1 от Договора, във връзка с чл.92 от ЗЗД за претендираната сума. Съдът е намерил за неоснователни съображенията на възложителя, направени с отговора на въззивната жалба, че забавата с производството и монтажа на металната конструкция е продиктувана и е последица от мотивирания отказ изх. № ОМ 1847/26. 11. 2007 г., в каквато насока не са ангажирани доказателства по делото, а от представените не може да се направи извод в подкрепа на становището на възложителя. За да приеме за неоснователен предявеният срещу касатора иск за вреди, съдът е изложил, че в чл. 28 от Договора страните са уговорили, че при всяко неизпълнение на договора, неизправната страна дължи на изправната страна обезщетение в размер на реално претърпените вреди и щети, независимо от предвидените неустойка, след като изпълнителят не дължи неустойка за забава, на същото основание не дължи и обезщетение за вреди по реда на чл. 82 ЗЗД, а от друга страна, според въззивния съд, са основателни възраженията на изпълнителя, че претендираните вреди не са пряка и непосредствена последица от негово неизпълнение на договорно задължение, към момента на закупуване на втория вид огнезащитно покритие от възложителя в ГД „ПБЗН” и [фирма] са били представени всички необходими разрешителни и одобрения за първия вид пожарозащитна боя, доставена от изпълнителя, поради което не е била налице обективна необходимост от закупуването на друга боя от страна на възложителя, което се установява от заключението на комплексната техническа експертиза и от последващите действия на контролните органи, вече анализирани. Освен това, според съда, претендираните вреди не са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението (чл.82 ЗЗД), тъй като към момента на сключване на Договора доставената от изпълнителя пожарозащитна боя е притежавала необходимите качества, за да може да бъде използвана, при изпълнение на изработения от изпълнителя проект за огнезащита, по също вече изложените съображения.

В депозираните по делото две изложения на основания за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материални и процесуални правни въпроси, които са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и по отношение на които общо се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставените въпроси, по реда на излагането им и становището по тях на настоящия касационен състав, са следните:

1. Когато в комплексен договор, инкорпориращ договор за поръчка и договор за изработка, е предвидено задължение за изпълнителя (и довереник) - търговец да получи положително становище от компетентните административни органи на проект, който сам е изработил, и изпълнителят (и довереник) - търговец е поел изрично риска от несвоевременното съгласуване на проекта, носи ли той отговорност за заплащане на предвидени неустойки и претърпени вреди, поради несвоевременно получаване на положително становище от компетентния административен орган? По отношение на същия въпрос се поддържа наличието на допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излага, че чрез разрешаването му ще се постигне безпротиворечиво прилагане на материалния закон по поставените материалноправни въпроси занапред. Въпросът от една страна не е изцяло правен, както това изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, а до голяма степен фактически, доколкото не се отнася в цялост до приложението на правна норма (или комплекс от правни норми), като адресирано до неограничен кръг от субекти общо правило за поведение, но отговорът му зависи от конкретните, приети за установени по делото, уговорки между страните, като действително съдържание на договорните им отношения. На следващо място, отговорът на такъв въпрос не е обусловил изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд в мотивите си не е приемал, че в хипотеза, като изложената във въпроса, изпълнителят не носи отговорност за заплащане на предвидени неустойки и претърпени вреди, поради несвоевременно получаване на положително становище от компетентния административен орган, включително и при виновно неизпълнение на негови собствени задължения по договора, какъвто смисъл се съдържа във въпроса. Съдът е приел, че в конкретния случай изпълнителят не отговаря, но не по принцип и въобще, (в какъвто смисъл е формулиран въпросът), а поради това че неизпълнението не може да му се вмени във вина (точните мотиви на съда са, че „… забавата, свързана със съгласуването и одобрението на проекта за огнезащита, изработен от изпълнителя се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, поради което той не отговаря за вредите от неизпълнението, на основание чл. 81, ал. 1 ЗЗД, включително и за вредите от забавата по чл. 27, ал. 1 от Договора, във връзка с чл. 92 от ЗЗД, за неизпълнение на всички задължения по договора до 22. 12. 2007 г.“), в какъвто смисъл поставеният въпрос не е формулиран, та отговорът му да се окаже обуславящ решаващите изводи на съда и оттам – изхода на делото. На следващо място, в частта му за поемането на риска въпросът е и фактически необоснован, доколкото включеното във въпроса, като предпоставка изрично поемане на риска от несвоевременното съгласуване на проекта от страна на изпълнителя, си остава по делото само твърдение на самия касатор. Същото се основава изцяло на разпоредбите на чл. 3, алинеи 8 и 9 от Договора, които обаче нямат такова съдържание, сочещо на някакво изрично поемане на риск от несвоевременно съгласуване на проекта, нито пък твърдението на касатора за такова поемане е възприето в решаващите мотиви на въззивния съд. Видно от ясното им съдържание, сочените договорни разпоредби са изцяло и само в смисъл, че изпълнителят е наясно, че започва дейностите по фактическото изпълнение на изготвения от него проект, преди одобряването му и няма да има претенции за допълнително заплащане в случай, че се наложат промени в проекта, но се задължава да ги извърши, както и че изпълнителят е предвидил в стойността на договора всички рискове и случайности, както и е сигурен, че предвидената от него противопожарна боя притежава всички необходими разрешения, т.е. и двете разпоредби са изцяло и само в смисъл, забраняващ на изпълнителя да претендира допълнително заплащане в случай, че се наложат промени в проекта, и освобождаващ възложителя от задължение да заплаща такова. По-натам и все в същия смисъл, неразбираем е опитът за обосноваване на релевантността на същия въпрос с позоваването на правото на страните да определят цената на предоставените услуги, което право въззивният съд не им е отричал, нито пък цената има някаква връзка с претендираното изрично поемане на риска от несъгласуване, а по изложените съображения цитираното във връзка с този въпрос решение на ВКС по т.д. № 563/2009 г., което е постановено по правен въпрос за нищожност, поради противоречие с добрите нрави на клауза за неустойка за забавено плащане цената по приватизационен договор, която била уговорена без краен предел, няма връзка с правния спор.

2. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля или въобще не ги кредитира? По отношение на същия въпрос се поддържа наличието на допълнителни селективни критерии за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК (последният заявен само общо, без да се обосновава с конкретни твърдения досежно налична практика или необходимост от промяната й). Въпросът, с оглед широката си формулировка и принципното задължение на съда да основава решенията си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, би могъл да бъде приет за релевантен за изхода на делото. Въпросът е обаче фактически необоснован, както с оглед на установимите по делото, действителни обстоятелства относно изпълнението на задълженията на въззивния съд да обсъди всички, относими към спора, събрани доказателства по делото, така и с оглед на конкретните твърдения на самия касатор в изложението му на основанията за допускане на касационно обжалване, в частта им досежно обосноваването на претендираното от него противоречие със задължителната практика на ВКС. От една страна и това е установимо от събраните по делото доказателства, и от подробните мотиви на въззивния съд в обжалваното му решение в частта им по обсъждането и оценката на същите доказателства, претендираното противоречие на въззивното решение с цитираната, задължителна съдебна практика, не е налице – както твърдяната да не е обсъждана т. 4 от СТЕ, така и отказът за съгласуване на първоначалния проект, са изрично и буквално възпроизведени и обсъждани, с установимото им по делото съдържание, в мотивите на въззивното решение. Отново противно на твърденията на касатора, въззивният съд е изложил мотиви и защо приема обратното на твърдяното от страна на касатора, както по отношение на конкретното съдържание на становището по допустимост, коментирано в т. 4 от СТЕ, така и по отношение на обосноваността на отказа за съгласуване на първоначалния проект. Освен всичко друго, твърденията на касатора в частта им за невъзприемане от страна на съда на заключението на СТЕ по т. 4 от същото, са и правно необосновани, доколкото приетото, дори и като неоспорено заключение на ВЛ, не съставлява, както това се твърди от касатора, писмено доказателство по см. на р. IV от Глава четиринадесета на ГПК, поради което и по отношение на него са приложими не правилата за оценяване на писмените доказателства, а тези на р. V от същата глава, и в частност – на чл. 202 от ГПК. От друга страна, обосноваващите претендираното противоречие твърдения на касатора в изложението му, се релевират от него само и изцяло в смисъл на неправилност на изводите на съда, до които последният е стигнал, като резултат от дейността му по обсъждане и оценка на доказателствата, и която правилност е извън предмета на настоящото производство по преценка наличието или липсата само на основания за допускане на касационно обжалване. При внимателен прочит на изложението на основания за допускане на касационно обжалване в тази му част е видно, че твърденията на касатора досежно необсъждане от страна на въззивния съд на доказателствата по делото в съвкупност – както по отношение на т. 4 от СТЕ, така и по отношение на мотивирания отказ за съгласуване на проекта от 26. 11. 2007 г., се свеждат всъщност само до оплаквания за невъзприемане от страна на съда в изводите му досежно приетите за установени по делото факти, на изгодните според касатора за него, като потвърждаващи поддържаните от него по делото правни тези, и установими също само според касатора от посочените доказателства в същите им тези им части, обстоятелства. В този смисъл, неоснователни са твърденията за наличие на претендираното основание за допускане на касационно обжалване, базирани на твърденията на касатора, само досежно невъзприемане от страна на въззивния съд на конкретна, изгодна на касатора, като потвърждаваща поддържаните по него по делото правни тези, интерпретация на отделни, събрани по делото доказателства и/или части от такива, която като част от правилността на изводите на решаващия състав по същество, е и извън обхвата на проверката за наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното и доколкото въпросът не покрива критериите за годно общо основание за допускане на касационно обжалване, не се дължи и нарочна преценка на наличието или липсата и на допълнителните такива критерии.

3., 4. Извън хипотезите на чл. 17, ал. 2 от ГПК допустимо ли е съдът в производство по реда на ГПК да коментира законосъобразността на административен акт или е длъжен да съобрази решението си с него? По отношение на същия въпрос се поддържа наличието на допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 4. Обвързан ли е съдът от доказателствената сила на официален документ съобразно чл. 179 от ГПК? По същия се поддържа наличие на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въпроси №№ 3 и 4 са свързани и следва да бъдат разглеждани заедно, доколкото поставянето им се обосновава от касатора с твърдения, че отказът за съгласуване на първоначалния проект, като административен акт, издаден при условията на обвързана компетентност, съобразно чл. 17, ал. 2 от ГПК подлежи на инцидентен съдебен контрол само по отношение на неговата валидност, а доколкото липсвали такива твърдения, както и оспорване на установеното в него, съобразно чл. 193, то същият обвързвал съда с материална доказателствена сила, присъща на официалните документи, според чл. 179 от ГПК. На първо място, не отговаря на установимите обстоятелства по делото твърдението на касатора в обосновката му по този въпрос, че липсва оспорване от страна на ответника по касация, на установеното в мотивирания отказ на [фирма] от 26. 11. 2007 г. – такова оспорване е налице, същото е релевирано пред първоинстанционния съд още с отговора на насрещната искова молба и впоследствие – в открито съдебно заседание, и като такова изрично е оспорвано от касатора в допълнителната му, насрещна искова молба. На следващо място, настоящият състав не намира въобще относимост на тези твърдения – досежно това, дали административният орган действа в условията на обвързана компетентност, или в условията на оперативна самостоятелност, към принципната задължителност на административен акт за гражданския съд. Изцяло правно необосновани са и твърденията за задължителна за съда, материална доказателствена сила на констатациите в административен акт от рода на процесния отказ, съобразно разпоредбата на чл. 179 от ГПК. Последната се отнася и това е абсолютно безспорно, както в цялата съдебна практика (включително в цитираната от касатора в изложението му задължителна такава, която в случая навежда на изводи, обратни на тезата, поддържана от касатора), така и в доктрината, само за официалните свидетелстващи документи, какъвто визираният отказ не е, и само в частта им за изявленията пред съставилото документа длъжностно лице, и за извършените от него и пред него действия. Макар и формално официален документ, отказът не е свидетелстващ такъв, та да се придава на съдържанието му материална доказателствена сила, нито пък същият може да установи каквото и да било друго, извършено пред и/или от издалото го длъжностно лице, освен може би само това, че проект за съгласуване въобще е предаден. В този смисъл, следва да се отграничи въпросът за доказателствената сила на административния акт, като документ, установяващ факти, от въпроса за законосъобразността по същество на властническото волеизявление, закрепено, съдържащо се в същия този документ. Приемането на обратното означава на практика гражданският съд да не може никога да осъществи косвен контрол за законосъобразност на административни актове. На следващо място, претендираният от касатора отговор на поставените въпроси и в частност на третия от тях, предпоставя по категоричен начин наличието в лицето на ищеца по делото – ответник по касация и изпълнител по договора, на качеството на лице, което по см. на чл. 17, ал. 2 от ГПК (именно в гражданскопроцесуален, а не в административнопроцесуален смисъл), е било участник в административното производство по издаването и (кумулативно!) обжалването на административния акт – отказ за съгласуване на процесния проект. Налице са явни терминологични разлики в разпоредбите на чл. 17, ал. 2 от ГПК, визираща „участник“ в административното производство по издаването и обжалването на акта (по делото е безспорно, че същият не е обжалван, поради което и в случая разпоредбите, както на чл. 302 от ГПК, така и на чл. 177, ал. 1 от АПК, са въобще неприложими), и чл. 15, и чл. 27, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), говорещи на свой ред за „страни“ – общо в административния процес, както и конкретно в производството по издаване на индивидуални административни актове, поради което и за настоящия граждански съд, едно такова имплицитно съдържащо се във въпроса, твърдяно от касатора, качество на ответника по касация – именно на участник в административното производство по издаването и обжалването на акта, по см. на чл. 17, ал. 2 от ГПК, съвсем не е безспорно. Както и касаторът сам сочи във второто си изложение на основания за допускане на касационно обжалване (р. I, т. 1), изпълнителят по договора – ответник по касация, само при наличието на общата уговорка в самия договор, съдържаща задължението му да започне процедура по съгласуване на проекта, и без наличието на пълномощно за това (по липсата на каквото също не се спори, но и при наличието на каквото изпълнителят отново не би действал пред административния орган именно за себе си), не би могъл от свое име да подаде искането до съгласуващия орган. Видно и от придружителното писмо, с което първоначалният проект е внесен за съгласуване, изпълнителят изрично се е позовал, за да обоснове правото си да сезира административния орган, на съществуващите между него и възложителя – касатор (Главен изпълнител на обекта), както и между последния, и инвеститора на обекта, договори, именно последните легитимиращи го да внесе проекта за съгласуване. Не би и могло да бъде по друг начин, доколкото се внася за съгласуване част от инвестиционен проект, в производството по съгласуването на който съответният завършващ административен акт, се издава не на проектанта (в случая – изпълнител, ответник по касация), т.е. не негови, а на възложителя права и/или законни интереси, със същия акт се засягат, признават (пораждат) и/или отричат – аргумент от разпоредбите на чл. 15, ал. 1 от АПК, както и на чл. 144, ал. 1 и чл. 146 от ЗУТ, последните цитирани в посочения смисъл и от самия касатор на същото място в изложението му. В случая изпълнителят-проектант, доколкото не е възложител по см на цитираните текстове от ЗУТ, е само фактическият вносител, приносител на проекта, който поради това и само формално, имайки качеството на заявител по см. на чл. 27, ал. 1 от АПК, може да получи и отново формалното такова качество на страна по см. на същия текст. Качеството страна в административното производство обаче има изцяло процесуален смисъл и въпросът страна ли е определен гражданин или организация се решава формално, т.е. се обуславя от самия факт, че определено лице е заявител, респ. – привлечено или встъпило в процеса такова, поради което и се налага прокарването на необходимата, и вече посочена отлика между понятието „страна“ в административния процес, каквато в административното производство формално би бил и заявителят-проектант по см. на чл. 15 и чл. 27, ал. 1 от АПК, и „участник“ в производството по издаването на административния акт, с оглед евентуалната му противопоставимост на страните в гражданския спор, по смисъла на чл. 17, ал. 2 от ГПК. Поради изложеното и доколкото обосноваващите ги фактически и правни твърдения са в несъответствие с установимите по делото обстоятелства, и приложими институти на правото, и двата така формулирани въпроса, не съставляват годен общ селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Пак поради изложеното, по отношение на същите не са налице и заявените, допълнителни селективни критерии, както по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (по четвъртия въпрос - поради съществените различия в предпоставките, а именно – конкретният вид на документите, обусловили задължителните за съдилищата отговори на касационната инстанция, и претендираните такива отговори на формулираните от касатора въпроси), така и само общо, и неконкретно заявеният по отношение на третия въпрос, допълнителен такъв критерий по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 29. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСГК на ВКС, такъв е налице, когато има празнота в закона, поради което се налага да се прилага правото или закона по аналогия, или когато има неясна правна норма, която се налага да бъде тълкувана от ВКС, или когато едно вече дадено от ВКС тълкуване следва да бъде променено (коригирано) с оглед настъпили промени в законодателството или в обществените отношения. По отношение на така поставения трети въпрос е налице задължителна съдебна практика, обективирана пр. в Решение № 88 от 09. 03. 2012 г. по гр.д. № 1131/2011 г., Г.К., ІІ Г.О. на ВКС, Решение № 529 от 09. 07. 2010 г. по гр. д. № 1129/2009 Г., Г.К., І Г.О. на ВКС, както и в приетото преди изричната, потвърждаваща дадените с него разрешения, уредба на чл. 17, ал. 2 от ГПК, но също актуално, Тълкувателно решение № 6 от 2006 г. по гр. д. № 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, и необходимост от промяна на тази задължителна практика не се установява да е налице, тъй като не се са настъпили в посочения смисъл, изменения в обществените отношения и/или в законодателството, които да я налагат.

В заключение и за пълнота на изложението, следва да се посочи, че по отношение на всички, изложени дотук въпроси, формулирани в първото, депозирано по делото изложение на основания за допускане на касационно обжалване, не е налице и само общо заявеният в същото изложение от касатора, без конкретни твърдения и обосновка, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. – опит за обосноваването му с наличието на конкретна съдебна практика и/или необходимостта от промяната й, или с непълнота, неяснота и/или противоречивост на приложимите правни норми, не се съдържа в изложението, а касационният състав нито е длъжен, нито е властен служебно да извършва собствена обосновка на основанията за допускане на касационно обжалване.

5. (Въпрос, формулиран в Раздел I, т. 1 от второто изложение на основания за допускане на касационно обжалване) Въпросът за действителността на договорно поето задължение, което по закон (чл. 144, ал. 1 ЗУТ) е възложено другиму, който въпрос е противоречиво решаван от съдилищата – допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Противоречивото разрешаване на въпроса се доказвало, според касатора от Р. от 17. 10. 2012 г. по гр. д. № 15826/2011 г. на СГС (влязло в сила), в което, обратно на възприетото, според касатора от решаващия състав по поставения въпрос се приема, че задължението за изготвянето и осигуряване одобрението на такъв проект обаче е на възложителя (арг. от чл. 144, ал. 1 ЗУТ и чл. 146 ЗУТ), а не на изпълнителя, освен ако това изрично не му е възложено, от което според касатора се виждало, че възлагането на подобно задължение върху изпълнителя, не е недействително. Обосноваващите въпроса твърдения и оплаквания на касатора, са в пряко и явно противоречие с действително приетото от въззивния съд в мотивите му, пресъздадени и в настоящото определение, в които ясно и категорично съдът е приел, в отлика от изводите на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от Договора, съответно чл. 4.2. от Приложение № 1, не е нищожна и не противоречи на чл. 144, ал. 1 ЗУТ, както и че в нито един момент съответните компетентни органи не са се позовали на липса на представителна власт на изпълнителя в процедурите свързани със съгласуване и одобряване на процесните проекти. Поради изложеното и въпросът, като изцяло несъответен на действителните правни изводи на въззивния съд в мотивите му, и доколкото отговорът му, претендиран от касатора, всъщност е даден от въззивния съд в същия, претендиран от касатора, като правилен смисъл, поради което и не би обусловил други, претендирани от касатора и различни от формираните, правни изводи на въззивния съд, на първо място не е релевантен, като общ критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Все поради посоченото, по отношение на същия въпрос не е налице и претендираният допълнителен селективен критерий по т. 2 от чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото правните изводи на въззивния съд в решението му са в крайна сметка точно противоположни на твърдяните от касатора в изложението му, то и претендираното противоречие не е налице.

6., 7. и 8. (поредица въпроси, формулирани в Раздел I, т.т. 2, 3 и 4 от второто изложение на основания за допускане на касационно обжалване) 6. Допустимо ли е да отпадне неустойка, уговорена за забава с оглед на поетапното изпълнение на договор за изработка с комплексен предмет, поради евентуалната невалидност на едно от множеството задължения — уговорено като части от всеки етап, за което задължение обаче самостоятелно и индивидуално неустойка не е уговаряна. По отношение на този въпрос се релевира противоречие с Решение от 30. 04. 2008 г. по т.д. № 59/2008 г. на ТК, ВКС; Решение № 597/06. 06. 2005 г. по т.д. № 914/2004 г. на ТК, ВКС; Решение № 464/01. 04. 2003 г. по т. д. № 2717/2002 г. на V г.о, ВКС, Определение № 115 от 25.02.2009 г. по т. д. № 714/2008 г., Т. К., II т. о. на ВКС. 7. Въпросът за тълкуването на договора в съответствие с установените в чл. 20 ЗЗД критерии и въпросът дали съдът следва да се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля, по отношение на които се релевира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Р. № 89 от 17. 07. 2009 г. по т. д. № 523/2008 г., Т. К., II т. о. на ВКС, както и с Р. № 81 от 07. 07. 2009 г. по т. д. № 761/2008 г., Т. К., I т. о. на ВКС. 8. Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват, като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните? Твърди се, че въззивният съд по така очертания въпрос е постановил обжалваното решение в противоречие с Р. № 502 от 26. 07. 2010 г. по гр.д. № 222/2009 г., Г.К., IV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 – допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Въпросите са свързани, а опитът за обосноваването им се търси в общи, изложени в мотивите на въззивното решение предпоставки, поради което и следва да бъдат обсъдени заедно. Обосновката на така поставените въпроси, както и връзката й с конкретни правни изводи на въззивния съд в мотивите му, в значителна степен остават неясни. Ако и доколкото обаче същите могат да бъдат изведени от систематичното подреждане на въпросите от касатора, и съдържащото се в първия от групираните три въпроса, позоваване отново (както и в предходния пети въпрос) на твърдяна да е възприета от съда недействителност на едно отделно, от иначе комплекс задължения, налага се изводът, че и трите въпроса се основават на вече посоченото, като фактически необосновано, с оглед действителното съдържание на мотивите на въззивното решение, твърдение за възприета от страна на въззивния съд, недействителност на задължението на изпълнителя да съгласува процесния проект. При така приетото и по съображенията изложени по-горе относно предходния пети въпрос, и трите поставени въпроса са ирелевантни, като общ критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Както се посочи, въззивният съд не само не е приел недействителност на уговорката именно изпълнителят да започне съгласуване на процесния проект, но напротив – изрично и ясно в мотивите си е приел обратното – че същата е действителна. Изцяло фактически необосновано е на свой ред и позоваването в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване в тази му част (свързано евентуално, доколкото пряка връзка не е видна, с оплакването в касационната жалба в съответната й част досежно отхвърляне на иска на касатора с правно основание чл. 79, вр. с чл. 266 от ЗЗД), и служеща като обосновка на поставените от касатора въпроси от тази група, твърдяна от касатора, като задължително уговорена между страните в договора, поредност за изпълнението на задълженията на изпълнителя по същия, претендирана от касатора в хронологичен ред да е: 1. осигуряване на одобрен инвестиционен проект и едва тогава: 2. доставка на огнезащитна система (боя), и: 3. осъществяване на технологичен контрол. Ясно е видно от действителните уговорки между страните (чл. 2, ал. 2 и ал. 3 и чл. 3, ал. 8 от Договора), че както извършването на доставката на огнезащитната боя, така и даването на указания на работниците, и започването на полагането й под контрола на изпълнителя върху металната конструкция, е предвидено да започне веднага след изработването на проекта и предаването му на възложителя (02. 11. 2007 г.), и във всички случаи – преди одобряването му, противно на твърдяното от касатора в обосноваване на въпросите му от настоящата група. Така се е осъществило изпълнението на договора между страните и в действителност, като дейностите по полагането на боята върху конструкцията (в завода на изработването й и на самия обект) по указания и под контрола от изпълнителя, са започнали на 03. 11. 2007 г. - веднага след изработването и предаването на проекта от изпълнителя на възложителя, и са се извършвали през цялото време, през което е продължавало съгласуването на проекта, успоредно с осъществяваните от страните действия по това съгласуване, и независимо от наличието и/или липсата му, и това е както безспорно по делото, така и установено от събраните по същото доказателства, обсъдени подробно от въззивния съд. Поради изложеното и доколкото въпросите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, то преценка за наличието и на поддържаните допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, по отношение на същите въпроси, не се дължи.

9., 10., 11. и 12 (поредица въпроси, формулирани в Раздел I, т.т. 5 и 6 от второто изложение на основания за допускане на касационно обжалване) 9. В кои случаи неизпълнението към длъжника от страна на трето лице (в случая административен орган) обуславя обективна невъзможност за изпълнение на договорните задължения на длъжника, респ. - необходимо ли е длъжникът кумулативно да няма възможности, както за избор на третото лице, така и за въздействие върху поведението му или е достатъчно да е налице само една от тези две предпоставки ? Този въпрос, според касатора е противоречиво решаван от съдилищата - основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, доколкото се твърди, че обжалваното решение влиза в противоречие с Р. № 38/25. 02. 2011 г. по т. д. № 610/2010 г. на АС - [населено място]; Р. № 109/27. 03. 2004 г. по гр. д. № 1425/2003 г. на II г.о, ВКС; Р. № 8239/20. 01. 2006 г. по т. д. № 2121/2003 г. на II г. о., ВКС, и Р. № 500/2000 г. по т. д. № 2600/2000 г. на ВКС. По отношение на същия въпрос се твърди и противоречие с Р. № 168 от 29. 02. 2012 г. по т.д. № 506/2010 Г., Т. К., II т. о. на ВКС, и Р. № 342 от 04. 10. 2011 г. по гр. д. № 11/2011 Г., Г.К., IV г. о. на ВКС, постановени в производства по чл. 290 от ГПК – допълнителен критерий по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. 10. В кои случаи следва да се приеме, че длъжникът има (или няма) възможност да въздейства върху поведението на третото лице, от чиито действия или бездействия зависи и изпълнението на поетото от него задължение? По отношение на същия въпрос се поддържа наличието на допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 11. Дали при обещаване действието на трето лице - компетентен административен орган, върху които действия обаче длъжникът е бил в състояние пряко да повлияе и които действия са в пряка причинна връзка с качеството на изпълнението, длъжникът отговаря? 12. Когато за настъпването на вредите и неизпълнението са действали и допълнително обуславящи фактори, за които длъжникът не отговаря пряко (каквото по съществото си е правото на административния орган да извършва преценка, от която обаче зависи изпълнението на договорно поето задължение), налице ли е пряка последица от неизпълнението, за която длъжникът отговаря? По тези въпроси се твърди противоречие с Р. № 691 от 14. 11. 2008 г. по т.д. № 351/2008 г., Т. К., II т.о. на ВКС (постановено в производство по чл. 290 ГПК – допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и Р. № 172 от 11. 03. 2004 г. по гр. д. № 402/2003 г. ВКС, ГО, Второ г.о.

Въпросите са свързани, а опитът за обосноваването им се търси в общи, изложени в мотивите на въззивното решение предпоставки, поради което и следва да бъдат обсъдени заедно. Както са поставени и доколкото формулировката, и обосноваването им са разбираеми, както при формулирането на четирите въпроса, така и при предпоставените (установими от изложението и цитираната съдебна практика) от касатора да са правилни, техни отговори, е изходено от принципно неточно, като превратно и непълно, възприемане, възпроизвеждане и тълкуване на изложените в мотивите на обжалваното решение, решаващи правни изводи на въззивния съд. Общата изходна точка, предпоставката, при формулирането на въпросите и заявяването на претендираните да са правилни техни отговори, е твърдението на касатора (свързано с произтичащите от това оплаквания, съответни на свой ред на формулировката, и обосноваването на въпросите), че съдът е установил неизпълнение на договорните задължения на ответника по касация в тяхната цялост – да изготви годен проект и да го съгласува в срок, но го е освободил от отговорност, доколкото неизпълнението не може да му се вмени във вина. Видно от действителните мотиви на въззивното решение, последното твърдение (за възприетата от въззивния съд липса на вина у изпълнителя, като обстоятелство, освобождаващо го от отговорност), частично съответства на изложените от въззивния съд в мотивите на решението му, негови правни изводи, досежно само срочността на изпълнението (т.е. наличието на забава), но не и първото такова твърдение - досежно наличието на неизпълнение на договорни задължения на изпълнителя, в предпоставяния от поставените въпроси на касатора, вид и обем на това неизпълнение. В нито един момент и никъде в мотивите си, въззивният съд не е формирал извод за неизпълнение от страна на ответника по касация, на договорните му задължения да изготви, да предаде на касатора, да започне процедура по съгласуване и то – изцяло в уговорения в договора срок, на годен, отговарящ на всички нормативни изисквания, съобразими при съгласуването му, проект. Напротив, всички решаващи изводи на съда в частта им относно тези въпроси – годността на проекта, изготвянето и предаването му на възложителя в срок, и започването на процедура по съгласуването му, са в насока на това, че в тази им част, изпълнителят е изпълнил всички свои договорни задължения изцяло и точно, вкл. в срок. Всички решаващи изводи на съда ясно сочат на категорично възприетото от него, основано на заключенията на ВЛ и на анализ на отношенията между страните, и между тях и съгласуващия орган заключение, че още първоначално внесеният за съгласуване през м. септември 2007 г. проект на изпълнителя, е бил обективно годен да получи такова положително съгласуване, като отговарящ на всички нормативни изисквания – както по отношение на съдържанието и качеството на самото проектиране, така и по отношение на всички, предвидени за влагане материали, които също, според съда са отговаряли на всички, нормативни изисквания, като включително са имали и необходимите разрешения за прилагане в Република България. Видно също от действителните мотиви на въззивното решение, претендираното от касатора да е възприето от съда неизпълнение на задълженията на изпълнителя е налице само в частта му за осигуряване съгласуването на проекта в посочения в договора, краен срок за изпълнение на всички задължения по същия – 22. 12. 2007 г., т.е. само по отношение на това задължение, и само досежно този конкретен вид, темпорално неизпълнение – забавено във времето изпълнение само на това задължение, съдът е освободил от отговорност изпълнителя, като е приел, че неизпълнението не може да му се вмени във вина. При така изложеното, фактически необосновани с оглед установимите по делото обстоятелства и действителните правни изводи на съда, се явяват разглежданите въпроси, основани, както се посочи на предпоставянето, че е налице неизпълнение на договорните задължения на изпълнителя, произтичащо от качествата на изготвения проект и приложимите, съобразно същия проект материали (в какъвто аспект само изпълнителят би могъл да „въздейства“, да „влияе“ в претендирания от касатора във въпросите му смисъл, върху преценката и поведението на съгласуващия орган). В този смисъл, поставените въпроси не съставляват годен общ селективен критерий по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В допълнение, първият (№ 9) от групата въпроси не корелира на установима да е налице по делото хипотеза, доколкото съгласуващият орган не е трето, задължено към изпълнителя лице, за чието поведение, респ. – и изпълнение, същият да отговаря пред възложителя, в какъвто смисъл въпросът е зададен. Вторият (№ 10) от групата въпроси е от една страна не правен, както това изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, а фактически и изцяло хипотетичен (отговори по принцип на каквито въпроси съдът не е призван и/или властен да дава), и от друга страна, по отношение на същия не се обосновава наличието на допълнителния селективен критерий по т. 3 от същия текст, доколкото не се сочи конкретна съдебна практика и/или норма – част от действащия, обективен правов ред, разкриващи съществуването на някоя от възможните хипотези за наличието му, както същите са разяснени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., а самата липса на практика по определен въпрос, също не сочи на такова наличие. Последните два въпроса от групата (№№ 11 и 12) взаимно и пряко си противоречат, доколкото според възможния отговор на първия от тях в полза на тезата на касатора за поведението на съгласуващия орган, състоящо се в извършване именно на собствена преценка на съответствието на проекта с нормативните изисквания, изпълнителят би отговарял, а във втория се предпоставя обратното – че за същата преценка изпълнителят не отговаря. Поради изложеното и доколкото въпросите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, то преценка за наличието и на поддържаните допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, по отношение на тях, не се дължи.

13., 14. (Въпроси, формулирани в Раздел II, т. 1 от второто изложение на основанията за допускане на касационно обжалване) 13. Дали при доказано заплащане на трето лице, заради изпълнено от него задължение, което е тежало върху длъжника по смесен договор с елементи на изработка, не е налице причинна връзка? Твърди се противоречие с Р. № 73 от 27. 07. 2010 г. по т. д. № 897/2009 г., Т.К., I т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. 14. Дали е налице реално претърпяна вреда, изразяваща се в изпълненото задължение от третото лице срещу получена от него насрещна престация, представлява намаляване на имущественото състояние на кредитора, който е заплатил както на неизправния длъжник, така и на третото лице по сделката на покритие? Твърди се, че на този въпрос въззивният съд е отговорил в противоречие с практиката на ВКС и по конкретно с Р. № 192 от 20. 01. 2011 г. по т. д. № 1057/2009 г., Т. К., II т. о. на ВКС. Въпросите са на първо място неясни, а доколкото са разбираеми, същите не биха могли да бъдат квалифицирани, като правни, както това изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, а като фактически, поради което и не съставляват годен основен селективен критерий за допускане на касационно обжалване, както същината му е разяснена с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., и по отношение на тях преценка на наличието на твърдяните допълнителни такива критерии, не се дължи.

15., 16, 17. (Въпроси, формулирани в Раздел II, т. 2, 3 и 4 от второто изложение на основания за допускане на касационно обжалване.) 15. Дължи ли изработващият репариране на вредите, които са произлезли поради отчасти оказалия се негоден материал, използван за изработката, когато този материал е предоставен от изпълнителя, а не от възложителя, и в тежест на изпълнителя е рискът от неговата негодност? – въпрос, според касатора от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - основание за допускане до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. 16. Какъв е кръгът на обстоятелствата, въз основа на които се преценява предвидимостта на вредите при пораждане на задължението: необходимо ли е страните да са очертали този кръг от обстоятелства в договора или кореспонденция помежду си или предвидимостта произтича от тяхната обща преценка за състоянието на търговския оборот, включително нормативната, и регулаторна рамка, в които се осъществява този оборот? – отново въпрос, според касатора, попадащ в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и разрешен в противоречие с практиката на ВКС (т. 1 от същия текст), обективирана в Р. № 73 от 27. 07. 2010 г. по т. д. № 897/2009 г., Т. К., I т. о. на ВКС. 17. Дължи ли се заплащане стойността на материал, който е уговорен отнапред като количество, но впоследствие част от него се е оказал негоден за уговореното предназначение, щом същият е доставен от изпълнителя, а не е станал по силата на договора собственост на възложителя? – въпрос, според касатора от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - основание за допускане до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. И трите въпроса от тази група, на първо място не са релевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е изяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., доколкото не са обусловили правните изводи на съда по делото. И трите въпроса изхождат от предпоставянето съдът от фактическа страна да е приел за установено по делото, че част от доставения от изпълнителя материал (в случая – огнезащитна боя), се е оказал негоден за уговореното в договора предназначение – нещо, което въззивният съд не само, че не възприема и не излага в мотивите си, но напротив – съдът изрично и ясно е приел, че доставената боя е била изцяло годна, като качество, както и - необходима и достатъчна, като количество за предвиденото в договора изпълнение, както и че е имала освен качеството и количеството (вкл. – като необходимост и достатъчност) за точното изпълнение на проекта, съгласно договора, но и всички, необходими разрешения за ползване в България, както това е било уговорено. Освен това, третият въпрос изхожда от също невярната, съобразно изложеното от въззивния съд в мотивите му предпоставка, че доставената боя не е станала собственост на касатора, по отношение на което обстоятелство въззивният съд отново ясно и категорично е приел обратното – тълкувайки съдържанието на договора и на подписаните приемателно-предавателни протоколи за същата боя, съдът е изложил, че по силата на последните, собствеността върху боята е преминала върху касатора с предаването й. Доколкото не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, по отношение на същите въпроси не се дължи нарочна преценка за наличието и на допълнителните такива по т. 1 и т. 3 от същия законов текст, последният от които не е и обоснован от касатора в изложението му, а е само общо посочен.

18. - 25. (Въпроси, формулирани в Раздел III, т.т. 1–6 от второто изложение на основанията за допускане на касационно обжалване). 18. Въпросът за материалната доказателствена сила на констатации, съдържащи се в официален документ - индивидуален административен акт, извършен от компетентен орган в кръга на дискрецията му. (Същият въпрос се съдържа в по-общо зададения в първото изложение на основания за допускане на касационно обжалване, и разгледан по-горе в настоящите мотиви, такъв под № 4) 19. Може ли и без възражение да бъде преразгледана и преоценена обвързващата сила на официалния документ в частта, съдържаща технически констатации? (Същият въпрос се съдържа в по-общо зададените в първото изложение на основания за допускане на касационно обжалване, и разгледани по-горе в настоящите мотиви, такива под №№ 3 и 4) По тези два въпроса (№№ 18 и 19) се твърди противоречие с практиката на ВКС и по конкретно - с Р. № 44 от 03. 08. 2010 г. по т. д. № 678/2009 г., Т. К., I т.о. на ВКС. 20. Въпросът за доказателствената сила в гражданския процес на индивидуален административен акт, съдържаш не само констатации, а и оценъчни волеизявления и заключения на административния орган, които обаче по закон като възможности за преценка са предоставени в неговата изключителна компетентност и се разрешават при условията на обвързана компетентност. 21. Има ли материалната доказателствената сила на официален документ административен акт, касаеш съгласувателните процедури по ЗУТ и в частност - дали констатациите на административния орган, могат да бъдат преоценявани и самостоятелно разглеждани от съда, който по въпроси от компетентността на органа може да формира самостоятелни изводи? (Тези два въпроса, като съдържание са включени в по-общо зададените в първото изложение на основания за допускане на касационно обжалване и обсъдени по-горе в настоящите мотиви, въпроси под №№ 3 и 4, както и в предходно зададените такива №№ 18 и 19.) 22. Може ли извън административното производство въззивният съд, сезиран с искове за реално изпълнение сам да преценява преюдициалния въпрос за това дали противопожарен проект съответства на законовите изисквания или не? (Същият въпрос се съдържа в по-общо зададения в първото изложение на основания за допускане на касационно обжалване, и разгледан по-горе в настоящите мотиви, такъв под № 3, както и в предходно зададените такива №№ 18, 19, 20 и 21.) Въпроси №№ 20-22, според общите твърдения на касатора, покриват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 24. Въпрос за предпоставките за осъществяване на косвен съдебен контрол по смисъла на чл. 17, ал. 2 от ГПК, по който според касатора, въззивният съд е влязъл в противоречие с Р. № 88 от 09. 03. 2012 г. по гр. д. N9 1131/2011 г., Г. К., II г. о. на ВКС и Р. № 529 от 09. 07. 2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г., Г. К., I г. о. на ВКС, както с Т.Р. № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 Г., ОСГК на ВКС. (Същият въпрос е на практика идентичен със зададения в първото изложение на основания за допускане на касационно обжалване, и разгледан по-горе в настоящите мотиви, такъв под № 3 и съставлява обобщение на редица от предходно зададените и описани въпроси.) 25. Въпросът за възможността вещи лица да извършват преценка и да дават оценки и изводи, предоставени в дискрецията на контролен административен орган – общо обоснован с допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. (Същият въпрос предметно се съдържа в поредица въпроси – пр. №№ 3, 20, 21 и 22, доколкото третира частен случай досежно конкретен вид доказателствено средство в гражданския процес, на по-общо поставени преди това, процесуалноправни въпроси).

По отношение на всички въпроси от тази група (№№ 18-25) са изцяло приложими съображенията, изложени по-горе в настоящите мотиви в частта им по въпроси №№ 3 и 4 (настоящите не са обединени в една група с тях, само за да се запази последователността на изложението на касатора, каквото запазване с оглед броя на въпросите, начините на формулирането и на обосноваването им е наложително, за да не се изгуби смисълът и/или част от изложението, и да се осигури произнасяне по всички, иначе поставени въпроси, без да бъде пропуснат някой от тях.) Въпросите №№ 18-25 са групирани и се разглеждат общо, доколкото са свързани и някои от тях съставляват по-детайлизирани или несъществено изменени варианти на други такива, или пък - изцяло или частично, се съдържат в тях. В допълнение към изложеното в мотивите досежно въпроси №№ 3 и 4, следва да се посочи, че поставените въпроси от групата, от една страна не са релевантни, като общ селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото са от фактическа и/или правна гледна точка, несъответни на установимите по делото обстоятелства, обусловили решаващите изводи на въззивния съд в мотивите му, поради което и отговорите им не са от естество да доведат до различни правни изводи, обуславящи този изход. Накратко – визираният документ (отказ за съгласуване) не е официален свидетелстващ такъв, по отношение на каквито само официални документи чл. 179 от ГПК урежда задължителната за съда материална доказателствена сила, поради което и по отношение на същия не стои въпрос за задължението на съда за евентуалното съобразяване с такава (въпроси №№ 18-21), а цитираната от касатора задължителна съдебна практика в тази насока (и в частност - по отношение на въпроси №№ 18 и 19) е неотносима към случая. По отношение на въпроси № 19 и № 21 (последният – с оглед обосноваването му главно с липсата на релевирано в гражданския процес възражение срещу отказа за съгласуване), твърденията на касатора за липса на оспорване (възражение) срещу представения документ, не съответстват на действително установимите по делото обстоятелства, ясно сочещи на противното – че такова оспорване е налице, и това е описано по-горе в настоящите мотиви по въпроси №№ 3 и 4. При изложеното и доколкото останалите, необсъдени изрично в тази част от мотивите въпроси, съставляват подварианти на посочените и обсъдени, и/или се съдържат в тях, настоящите изводи на съда са приложими и към тях. Доколкото по изложените съображения, включително и досежно въпроси №№ 3, 4, към които се препраща, въпросите №№ 18-25 не съставляват годни такива, като общ селективен критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по отношение на тях не се извършва нарочна преценка за наличието и на допълнителните селективни такива критерии по т.т. 1-3 от същия законов текст. За пълнота на изложението следва да се посочи, че и по отношение на въпросите, формулирани във второто изложение на основания за допускане на касационно обжалване, за които (въпроси №№ 20-22 и 25) общо се твърди наличието на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., такова наличие не се установява по делото, с оглед непосочването на конкретни съдебна практика (липсата на такава не съставлява сама по себе си основание за допускане на касационно обжалване) и/или правни норми, обосноваващи необходимостта от произнасяне на касационната инстанция по същите въпроси, на основанието и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Поради изложеното и доколкото не се установява по делото да са налице поддържаните от касатора, както главен, така и допълнителни, селективни критерии за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение