Определение № 249 от 06.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 600/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. Й. и М. К. Й. срещу решение № 1506 от 08.12.2022 г., постановено по в.гр.д. № 1866/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, с което е потвърдено решение № 261593/11.05.2022 г. по гр.д. № 10479/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, 23 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от А. Й. и М. Й. срещу „SWISS MOBILIAR INSURANCE COMPANY" LTD искове за осъждане на швейцарското дружество по застраховката гражданската отговорност на МПС да им заплати обезщетение в размер от по 75 000 лв. за причинени неимуществени вреди от смъртта на тяхната сестра А. К. Й., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на застрахователното събитие - 24.08.2013 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с швейцарското материално право, нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Оспорва се извода на съда, че претърпените от ищците болки и страдания не са изключителни, а нормално присъщи при загуба на близък родственик. Излагат се доводи за неправилно приложение на постановките в ТР №1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Твърди се, че между ищците и тяхната сестра е съществувала трайно изградена връзка на любов и разбирателство. Подчертава се, че необосновано съдът е приел, че пострадалата не е поддържала никакви контакти със семейството си към датата на смъртта. На последно място се сочи, че в швейцарското право съществува оборима презумпция, че братята и сестрите търпят неимуществени вреди, когато живеят в едно домакинство с пострадалия, като се акцентира, че от свидетелските показания се установява, че А. Й., М. Й. и А. Й. са живеели в едно домакинство, преди последната да замине за чужбина да работи. Иска се отмяна на въззивното решение, уважаване изцяло на предявените искове до размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от по 75 000 лв. за всеки един от ищците, ведно със законната лихва, считано от 24.08.2013 г., и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции, включително на адвокатско възнаграждение на основание чл. 36, ал. 2 ЗА.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е обоснована с твърдението, че е явно необоснован извода на съда, че пострадалата А. Й. не е живяла в едно домакинство с ищците А. Й. и М. Й.. Отделно са формулирани са следните правни въпроси:

1. „ Допустимо ли е в производството по ГПК българският съд да основава изводите си на българска съдебна практика, когато по делото е установено, че по силата на международни договори в конкретният правен спор трябва да се реши съгласно законодателството на друга държава, различна от Република България?". Според касаторите въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото;

2. „ Ако починалият при деликт е оставил наследници по закон по права линия - майка и дете, изключва ли това автоматично правото на роднините по съребрена линия да получат обезщетение или следва да бъде направена преценка за наличието на предпоставките, очертани в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС ?". Поддържа се наличието на основанието за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с постановките в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. „Следва ли братята и сестрите на загиналия при деликт да търпят болки и страдания, които са по-високи от тези, които търпят роднините по права линия, за да бъдат легитимирани да получат обезщетение?". Според касаторите въззивният съд е решил въпроса в противоречие с указанията, дадени в TP №1/21.06.2018 г. по т.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, Постановление № 4/25.05.1961 г. на Пленума на ВС и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от пълномощника на ответника „SWISS MOBILIAR INSURANCE COMPANY" LTD - [населено място], Швейцария, в който се поддържа, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи се, че поставените в изложението въпроси не са обусловили решаващата воля на съда, както и че не са налице допълнителните предпоставки за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора, изключващи поддържаната от касатора очевидната неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Претендират се разноски за касационната инстанция, представляващи адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна (двамата ищци) в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 261593/11.05.2022 г., постановено по гр.д. № 10479/2018 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от А. Й. и М. Й. срещу „SWISS MOBILIAR INSURANCE COMPANY" LTD искове с правно основание чл. 65, вр. чл. 62, ал. 1 и чл. 58 от швейцарския закон за движение по пътищата, чл. 41, ал. 1 и чл. 47 от швейцарския граждански кодекс, за осъждане на ответника по застраховка гражданска отговорност на МПС да им заплати обезщетение в размер от по 75 000 лв. за причинени неимуществени вреди от смъртта на тяхната сестра А. Й., настъпила в резултат от ПТП, осъществено на 24.08.2013 г. в Швейцария, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 24.08.2013 г. до окончателното изплащане.

С касационната жалба не се оспорва приетата от съда за установена фактическа обстановка, при която е настъпило застрахователното събитие, а именно, че: - с влязла в сила присъда по дело № 515-2015-5 на Окръжен съд Претигау/Д., П. Гемперле е признат за виновен в това, че, нарушавайки правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 32, ал. 1 от швейцарския ЗДП и чл. 5 ал. 1 б.„а" ПДП вр.чл. 90 ал.1 ЗДП, по непредпазливост е причинил смъртта на А. К. Й.; - от мотивите на присъдата се установява,че около 5,30 ч., управлявайки прицеп, състоящ се от влекач 5О287003 (Волво В) и ремарке SG408447, водачът се е движил с превишена скорост по националния път А 28 от Ландкварт по посока място за натоварване Слостерст Селфранга; - движението се е осъществявало в тъмната част от денонощието на къси светлини, когато в участъка на влизане на отбивката за Грюш, товарният автомобил е блъснал на пътното платно пешеходката А. Й.; - пешеходката е пресичала на забранено за преминаване на пешеходци място, била е облечена в тъмни дрехи и е била в алкохолно опиянение с 2,67 промила алкохол в кръвта.

Не е спорно между страните, че ищците А. Й. и М. Й. са съответно сестра и брат на починалата при злополуката А. Й., че ответникът е застраховател по застраховката гражданска отговорност на виновния водач на товарния автомобил, както и че ищците са депозирали покана до застрахователя, по която е направен отказ поради липсата на особено близки взаимоотношения на ищците с починалата.

Произнасяйки се по претенциите за обезщетение за неимуществени вреди, въззивният състав е изложил съображения за приложимост по конкретния спор на швейцарското материално право. Този извод е обоснован с позоваване на чл. 4, § 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II"), на постановеното решение на Съда на ЕС от 10.12.2015 г. по дело С-350/14 по приложението на чл. 4 § 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. и на Луганската конвенция от 30.10.2007 г. между Европейската общност от една страна и Кралство Дания, Република Исландия, Кралство Норвегия и Конфедерация Швейцария от друга страна.

Реферирайки към швейцарското материално право, въззивният състав е посочил, че: - съгласно чл. 65 от швейцарския закон за движение по пътищата, пострадалото от ПТП лице има право да предяви пряк иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на водача на МПС; - съгласно чл. 58 от същия закон за причинени смърт или телесни увреждания, притежателят на МПС носи отговорност за репариране на вредите; - общото правило да не се вреди другиму е заложено в разпоредбата на чл. 41 от швейцарския граждански кодекс, като чл. 47 от кодекса предвижда възможност за съда да присъди обезщетение на близките на починалия за претърпените от тях болки и страдания от загубата му.

Въззивният състав е отразил, че в случай на претендирани неимуществени вреди от братя и сестри на починалия са установени два модела в съдебната практика на Швейцария. Ако братята и сестрите са живеели в общо домакинство с починалия има презумпция за наличие на особено интензивна връзка между тях, което е основание да им се присъди обезщетение за нематериални вреди вследствие на смъртта като обезщетението се определя в диапазон между 5 000 и 10 000 швейц. франка. Ако братята и сестрите не са били в едно общо домакинство с починалия, тогава те следва да докажат по делото, че са имали много близки отношения, поради което загубата им е нанесла изключително силна психическа болка, а фактът, че братята и сестрите често се срещат не е достатъчен ( решение на Федералния съд 6S/2001 от 07.11.2002 г., BGE 89II396).

Съобразявайки се с горните материалноправни разпоредби на приложимото в случая Швейцарското право, както и на съдебната практика, въззивният състав е отразил като релевантни за спора следните обстоятелства:

• в присъдата срещу виновния водач е посочено, че починалата е живяла в Швейцария известен период преди настъпване на смъртта й, като е констатирано, че адресът й бил обявен за издирване и не е имала роднини в Швейцария;

• от представения по делото доклад от контролна полиция Граубюнден, Швейцария, е видно, че починалата е имала разрешение за работа в Швейцария от 05.08.2013 г. в рамките на процедура по регистрация на лицето. Това разрешение е било валидно до 06.09.2013 г. Същата никога не е била регистрирана в [община] и не може да се даде информация точно кога тя е влязла на територията на Швейцария;

• от показанията на св. Н. - съсед на ищците се установява, че починалата е най-малката сестра на двамата ищци и е заминала за Швейцария да работи четири години преди да настъпи ПТП, заедно с мъжа си, а децата оставила в България на нейната майка. До заминаването й всички са били в добри отношения, обичали са се, били неразделни до заминаването й. След като А. Й. заминала си е идвала само един-два пъти в България. Ищците са понесли много тежко смъртта на сестра си. На погребението били много зле. Понастоящем детето е гледано от майката на починалата и от ищците, които му давали пари да учи в [населено място].

На базата на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства апелативният състав е приел за установено, че починалата и ищците не са живеели в едно общо домакинство към датата на смъртта. Акцентирал е върху факта, установен от показанията на свидетеля, че сестрата на ищците е била заминала 4-5 години по-рано в чужбина да работи, като се е прибирала в България един-два пъти. При това положение и с оглед съдебната практика в Швейцария, съдът е приел, че в тежест на ищците е да докажат при условията на пълно и главно доказване, че са имали много близки отношения с починалата, поради което загубата им е нанесла изключително силна психическа болка.

В обжалваното решение съдът е изложил виждането си, че приложимото швейцарско материално право е напълно аналогично на българското. Подчертал е, че съобразно практиката на Швейцарския федерален съд, на обезщетяване подлежат болки и страдания само, когато преживяното душевно страдание е паталогично осезаемо и когато надвишават обичайните негативни последици по отношение на здравословното състояние от един трагичен случай, т.е. трябва да е налице увреждане на здравето поради шок, вследствие смъртта на близък. Приемайки аналогията със съдебната практика в България, утвърдена с TP № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съдът е подчертал, че правото на ищците, макар и близки родственици на пострадалата, не е абсолютно. То може да бъде реализирано, само ако те докажат, пълно и главно, че са създали с починалия особено близка житейска връзка, предполагаща оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие и че в резултат на неговата смърт са настъпили сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка.

Апелативният съд е стигнал до извода (идентичен на този на първата инстанция), че от доказателствата по делото не се установява наличието на активна материалноправна легитимация на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната сестра. Според съда посочените в исковата молба морални болки и страдания, не са изключителни, а нормално присъщи при загуба на сестра. Акцентирано е, че по делото не се установяват за ищците извънредни душевни страдания с тежка и съществена, продължителна промяна в личен, битов и професионален план. Посочено е, че липсва житейска и морална логика, щом ищците твърдят, че са били в много добри отношения с пострадалата приживе и много тежко преживяват нейната загуба, те да не са знаели къде точно е пребивавала същата, с какво се е занимавала или как биха могли да се свържат с нея. От горния факт е направен извод, че пострадалата не е поддържала контакти със семейството си към датата на смъртта й.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не би могло „prima facie“ – т.е. без да бъдат обсъдени доказателствата по делото да се приеме, че ищците са активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съобразно приложимото в случая швейцарско право. Изводът на въззивния съд, че през последните години преди злополуката ищците и пострадалата им сестра не са живеели в едно домакинство, не само не е явно необоснован, но се подкрепя от събраните по делото доказателства, включително и от показанията на свидетеля Н..

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по тълк..д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не е значим за конкретния правен спор и не може да обоснове наличието да общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване въпросът на касаторите № 1: „ Допустимо ли е в производството по ГПК българският съд да основава изводите си на българска съдебна практика, когато по делото е установено, че по силата на международни договори в конкретният правен спор трябва да се реши съгласно законодателството на друга държава, различна от Република България?". Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въпросът не е обусловил решаващата воля на съда да приеме, че исковете са неоснователни. Апелативният състав изрично е подчертал, че прилага швейцарското материално право и че за да реши спора се позовава на съдебната практика в Швейцария и в частност на практиката на Федералния съд. В тази връзка съдът е обсъдил доказателствата относно един от релевантните според щвейцарското право въпроси – дали към датата на застрахователното събитие ищците са живели в едно домакинство с пострадалата им сестра. Единствено и доколкото въззивният състав е констатирал близка аналогия в съдебната практика, установена в Швейцария и в България с постановките в TP № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съдът, като допълнителен аргумент, се е позовал на българската съдебна практика.

Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и въпрос № 2 в изложението към касационната жалба, а именно: Ако починалият при деликт е оставил наследници по закон по права линия - майка и дете, изключва ли това автоматично правото на роднините по съребрена линия да получат обезщетение или следва да бъде направена преценка за наличието на предпоставките, очертани в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС ?". Въпросът е неотносим за конкретния правен спор, тъй като липсва извод на въззивния съд, че неоснователността на исковете е предпоставена безусловно от факта, че сестрата на ищците е имала наследници по права линия, в случая - майка и дете. Прилагайки швейцарското материално право и съобразявайки се с практиката на Швейцарския федерален съд, по аналогия и с практиката на ВКС, като решаващ аргумент за отхвърляне на исковете, въззивният съд е посочил, че от доказателствата по делото не се установява ищците да са претърпели извънредни душевни страдания с тежка и съществена, продължителна промяна в личен, битов и професионален план - т.е. душевното страдание да е било паталогично осезаемо, надвишаващо обичайните негативни последици, вследствие смъртта на близък роднина.

Не е значим и не е решен в противоречие с практиката на ВКС и със задължителната практика на ВС, обективирана в TP №1/21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, в ППВС № 4/25.05.1961 г. и в ППВС № 5/24.11.1969 г. въпросът на касаторите № 3: „Следва ли братята и сестрите на загиналия при деликт да търпят болки и страдания, които са по-високи от тези, които търпят роднините по права линия, за да бъдат легитимирани да получат обезщетение?". В обжалваното решение не са изложени съображения и не е формиран извод, че за да получат обезщетение за нпеимуществени вреди, братята и сестрите на загиналия при деликт следва да търпят болки и страдания, които са по-високи от тези, които търпят роднините по права линия. Съдът не е съпоставял болките и страданията на ищците, с тези които са претърпели майката и детето на пострадалата. Както бе посочено по-горе, решаващият довод на въззивния съд да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение, е обусловен от недоказването по делото, че ищците са създали с починалата им сестра особено близка житейска връзка, предполагаща оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие и че в резултат на нейната смърт не са настъпили сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за родствената връзка.

Не следва да се присъждат в полза на ответното дружество разноски за касационната инстанция, претендирани в размер на 10 000 лв. с представен списък за тях по чл. 80 ГПК. С отговора на касационната жалба е представен анекс към договор за правна помощ и съдействие, в който е отразено, че уговореното адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба от пълномощника на „SWISS MOBILIAR INSURANCE COMPANY" LTD - адвокат В. Х., ще бъде платимо по банков път по посочената в анекса банкова сметка в „Банка Пиреус България“ АД или по друга посочена от довереника банкова сметка.

С отговора на касационната жалба е представено заверено копие от писмен документ на немски език с твърдение, че същият удостоверява интернет превод на дължимия хонорар. Съгласно мотивите към т. 1 от ТР №6/06.11.2013 г. по тълк.д. №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС „ само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК“. Подчертано е, че в случаите, в които е договорено заплащането да се извърши по банков път (какъвто безспорно е настоящия случай), „ то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането “. Представената компютърна разпечатка от интернет не представлява банков документ, удостоверяващ, че сумата по уговорения хонорар е постъпила по посочена от адвоката банкова сметка. Доказването на разноските е в тежест на страната, която ги претендира, като в касационното производство по чл. 288 ГПК доказателствата за тях следва да бъдат представени най-късно до датата, на която е насрочено закритото заседание.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение,