Определение № 189 от 06.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 527/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба на М. Д. А., действаща чрез законния си представител Ф. Д. П., срещу решение №65 от 13.03.2020г. по в.гр.д.№427/2019г. на Смоленски окръжен съд. С него съдът е потвърдил решение №90/09.07.2019г. по гр.д. №252/2013г. на Районен съд Чепеларе, с което по иска на „Райфайзенбанк България“ ЕАД е обявен за недействителен по отношение на ищеца договор за дарение на недвижим имот от 20.01.2014г., обективиран в нот. акт №9, том І, дело №8/2014г. на нотариус Х. Д., с район на действие РС Чепеларе, с който Д. И. А. е дарил на своята дъщеря М. Д. А., действаща чрез законния си представител Ф. Д. П., свой собствен недвижим имот – апартамент с площ от 64,60 кв.м., находящ се в [населено място]. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано. Касационната жалбоподателка поддържа, че ищецът не е доказал наличието на предпоставките по чл.135 от ЗЗД, тъй като от събраните по делото доказателства се установява само, че към 20.01.2014г. има издадени заповеди за изпълнение по две изпълнителни дела, без обаче солидарният длъжник Д. А. да е уведомен, че кредитите, които се е съгласил да обезпечи със собственото си имущество, са обявени за предсрочно изискуеми. Излага доводи, че след като задължението на солидарния длъжник възниква с обявяването на предсрочната изискуемост, което е извършено в момента, в който уведомлението е достигнало до солидарния длъжник, то към 20.01.2014г. „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД не е имала качеството на кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД спрямо Д. А. относно вземанията, описани в исковата молба. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационната жалбоподателка поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за достъп на решението до касация по въпроса: Към кой момент следва да се преценява дали е налице субективният критерий по чл.135 от ЗЗД относно целта да се увреди кредитора от солидарния длъжник в случай, че при сключване на оспорената като увреждаща сделка, главният длъжник е изпълнявал задълженията си редовно и не е обявена предсрочна изискуемост на банковия кредит? Счита, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Д. И. А., в качеството на необходим другар на касационната жалбоподателка, не изразява становище по касационната жалба. Ответникът по касация „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място], оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК. Твърди, че по поставения в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпрос е налице практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Излага също доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Смоленски окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на ответника Д. И. А. по силата на два договора за кредит от 13.08.2010г. и сключени към тях анекси, по силата на които са предоставени кредити на кредитополучателя „Арпа -03“ ООД съответно в размер на 100 000 евро и 350 000 евро, а ответникът А. и К. П. са се задължили като съдлъжници наред с кредитополучателя. Установил е, че вземането на кредитора е възникнало преди датата на извършването на правното действие от длъжника Д. И. А. – сключения на 20.01.2014г. договор за дарение, по силата на който А. се е разпоредил в полза на своята дъщеря М. Д. А. със следния свой недвижим имот – апартамент №10, находящ в [населено място], к.к. П., ет.4, ап.10. Приел е, че с атакуваното дарение е причинено увреждане за ищеца, тъй като с това си действие Д. А. е намалил възможността на кредитора да се удовлетвори от неговото имущество. Изтъкнал е, че предвид безвъзмездния характер на атакувания договор, не е нужно да е налице знание у лицето, с което длъжникът е договарял. Счел е за неоснователно възражението на жалбоподателите, че атакуваното дарение не е увреждаща сделка спрямо банката - кредитор, тъй като кредитополучателят и съдлъжниците по кредитите, включително и А., разполагат и с друго имущество, от което банката да бъде удовлетворена. За неоснователно е прието и възражението на ответниците, че към момента на сключване на договора за дарение банката не е имала качеството на кредитор за посочените в исковата молба суми, тъй като към датата на сделката съдлъжникът А. не е бил уведомяван за предсрочната изискуемост на кредитите. Съдът е изложил доводи, че знание за уреждане е налице, когато разпоредителният акт е извършен след възникването на вземането, като моментът на настъпване на неговата изискуемост и установяването на вземането по съдебен ред са без значение. Като допълнителен аргумент е посочил също, че и по двата договора за кредит са били просрочени от кредитополучателя погасителни вноски още в периода май - декември 2013г., преди сключването на процесния договор за дарение, а съдружниците А. и П. са имали качеството на управители на дружеството – кредитополучател, Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В настоящата хипотеза формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпрос относно момента, към който се преценява наличие у длъжника на знание за увреждане на кредитора, е обсъждан от въззивния съд, който е приел, че знание за уреждане е налице, когато разпоредителният акт е извършен след възникването на вземането, като моментът на настъпване на неговата изискуемост и установяването на вземането по съдебен ред са без значение. Не е налице обаче релевираната от касационната жалбоподателка допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Относно предпоставките за основателността на Павловия иск e налице задължителна практика – Тълкувателно решение №2/2017г. от 09.07.2019г. по тълк.дело №2/2017г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. С т.1 от Тълкувателно решение №2/2017г. от 09.07.2019г. по тълк. д. №2/2017г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че разпоредбата на чл.135 от ЗЗД борави с понятието „длъжник“ като не прави разграничение между отговорността за лично или за чуждо задължение, респективно дали качеството „длъжник“ е придобито по главно или по акцесорно правоотношение, каквото е поръчителството. В т.2 от същото тълкувателно решение е прието, че по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 от ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Предмет на делото по чл.135 от ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането/. С решение №122 от 21.07.2016г. по т.д.№3484/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., е даден отговор на релевантния правен въпрос, че кредиторът трябва да разполага с действително парично или непарично вземане срещу длъжника, което не е удовлетворено и е възможно все още да не е изискуемо. С решение №362 от 16.11.2014г. по гр.д. №2574/2015г. на ВКС, ІV състав, е прието, че по силата на чл.135, ал.1 от ЗЗД кредиторът има право да иска да бъдат обявени за недействителни по отношение на него всички действия, с които длъжникът го уврежда. Целта на отменителния иск е да се възпрепятства недобросъвестният длъжник да намали възможностите за удовлетворяване на кредитора, а такава възможност има не само когато вземането е изискуемо и установено по своя размер, а и преди да настъпи изискуемостта или преди с решение на съд то да бъде признато в определен размер. От значение е вземането да предшествува по време увреждащото действие на длъжника. Това действие може да увреди лицата, който вече са кредитори, т.е. които имат възникнало вече вземане. Законът не съдържа условие вземането да е установено по своя размер и да е вече изискуемо, още по-малко отрича правото на кредитора да иска обявяване на недействителността по отношение на себе си на сделка в случай на обявена предсрочна изискуемост на вземането. Когато след възникване на задължението длъжниците са се лишили безвъзмездно от свое имущество, поради което имуществото, служещо за обезпечение на кредитора, е намалено, това разпоредително действие уврежда кредитора, без значение дали се дължи плащане на погасителни вноски на падеж или се търси погасяване на дълга изцяло при условията на обявена предсрочна изискуемост. С решение №10/09.04.2020г. по т.д.№481/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., е прието, че няма основание да се приеме, че задължението на поръчителя възниква едва когато длъжникът изпадне в забава. Задължението на поръчителя възниква от момента на сключването на договора за поръчителство, като от този момент поръчителят поема задължение с предмет престацията на главния длъжник. Задължението е имуществено и предназначението му е да осигури кредитора срещу неплатежоспособността на длъжника, като за това задължение поръчителят отговаря с цялото си имущество. С оглед на това е прието, че изпадането на длъжника в забава към момента на извършването на разпоредителното действие от страна на поръчителя не съставлява елемент от фактическия състав на отменителния иск по чл.135, ал.1, предл. първо от ЗЗД. Същото разрешение е приложимо на още по – голямо основание и към задълженията на съдлъжник по договор за кредит, който се е задължил солидарно с кредитополучателя при условията на чл.121 и сл. от ЗЗД. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол - „очевидна неправилност”. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационната жалбоподателка се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност. На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева за касационното производство. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд