Определение № 1043 от 01.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1362/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Националната агенция за приходите срещу решение № 115 от 21.02.2024 г. по в.т.д. №735/2023г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение №533 от 21.04.2023г. по т.д. №1930/2022г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен искът на касатора срещу „Хелт Енд Уелнес“ АД /н./ и „Юробанк България“ АД с правно основание чл.694 от ТЗ, с който ищецът иска да се признае за установено, че не съществува привилегия по чл.722, ал.1, т.1 от ТЗ на вземания на „Юробанк България“ АД, включени в списъка на приети вземания в производството по несъстоятелност на „Хелт Енд Уелнес“ АД по т.д. №7058/2016г. на Софийски градски съд, предявени в срока по чл.688, ал.3 от ТЗ в общ размер на 68 770,64 лева, представляващи разноски за подновяване на договорни ипотеки, а същите следва да са с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал. 1, т.7 от ТЗ. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно. Жалбоподателят счита, че ако изтичането на срока на вписване на ипотеката или на особения залог настъпи след приемане на вземането като обезпечено, при липса на подновяване, обезпечението няма действие (арг. чл.172, ал.2 от ЗЗД) и кредиторът не се ползва с право на предпочтително удовлетворяване върху цената на ипотекираната или заложената вещ при изготвяне на сметката за разпределение. Поради гореизложеното счита за неправилни аргументите на въззивната инстанция, че подновяването на действието на вписана ипотека преди изтичането на срока ѝ не е единствената възможност за съхранение на обезпеченото право на кредитора, като твърди, че новото вписване би имало нов ред, който при вече наложен общ запор и възбрана би бил непротивопоставим на кредиторите на несъстоятелността по аргументите в т.7 от Тълкувателно решение №2/2013 г. от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че цитираното от състава на САС ТР № 3/2018 г. по т.д. №3/2018г. на ОСГТК на ВКС е тълкувано избирателно. Също така счита за грешна преценката на съда, че мотивите в цитираната от НАП т.7 от Тълкувателно решение №2/2013г. от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС се отнасят единствено до индивидуалното принудително изпълнение. Поддържа, че доводите на въззивната инстанция, че наложените обезпечителни мерки по реда на ДОПК не създават право на предпочтително удовлетворяване при разпределение на суми, получени от реализация на обезпечените активи, не са относими към конкретното производство. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Указанията по приложението на закона, дадени с тълкувателните мотиви на точка 7 от Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по тълк. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, отнасят ли се единствено до индивидуалното принудително изпълнение или същите могат и следва да бъдат съотнесени и към уредбата на универсалното принудително изпълнение в специалния закон (ТЗ)?; 2. Какъв е завършеният фактически състав на наложена обща възбрана върху недвижими имоти на длъжник, постановена като задължителен реквизит на решението на съда по чл.711 от ТЗ за обявяването му в несъстоятелност?; 3. За противопоставимостта на общата възбрана, постановена с решение на съд по несъстоятелност по чл. 711 от ТЗ, по отношение на последващо вписана договорна ипотека върху възбранени вече активи на длъжника, необходимо ли е вписването ѝ в съответния Имотен регистър към Агенция по вписванията или фактическият състав е завършен с вписването на решението единствено по партидата на дружеството в търговския регистър? Ответникът по касация А. Г. К. – постоянен синдик на „Хелт Енд Уелнес“ АД (н.), [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, също оспорва жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: С предявеният иск по чл.694 от ТЗ кредиторът НАП е оспорил определената поредност по чл.722 ал.1 т.1 от ТЗ на вземания на „Юробанк България“ АД, [населено място], в общ размер от 68 770,64 лв., включени в списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл.688 ал.3 от ТЗ, представляващи разноски за вписване наново на договорни ипотеки, поддържайки, че поредността на вземанията следва да бъде по чл.722 ал.1 т.7 от ТЗ. Въззивният съд е установил, че вземания на кредитора „Юробанк България“ АД, [населено място], са включени в списъка на предявени и приети вземания по чл. 685 от ТЗ в производството по несъстоятелност на „Хелт Енд Уелнес“ АД, одобрени с определение от 24.11.2017г. по т.д. № 7058/2016 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18 състав, като към момента на съставяне и одобряване на списъка вземанията са обезпечени с учредените в полза на банката 4 броя договорни ипотеки върху недвижими имоти на дружеството. Подновяването на ипотеките е осъществено от банката през 2022г., след изтичане на срока по чл.172, ал.1 от ЗЗД, за което са извършени процесните разноски в размер от 68 770,64 лв. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение №60047 от 08.09.2021г. по т. д. №182/2020г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №35 от 27.02.2023г. по т. д. №712/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., в които е прието, че кредиторът, чието вземане е включено в списъка на приетите вземания, одобрен от съда по несъстоятелността, срещу който списък не е постъпило възражение, няма интерес да подновява или отново да вписва залога си, доколкото съществуващото му заложно право не е погасено. Приел е, че даденото с тези актове тълкуване е относимо и към действието и вписването на ипотеката, доколкото изсрочването на ипотеката не рефлектира върху съществуването на самото ипотечно право. Отхвърлил е възражението на ищеца, че подновяването преди изтичането на срока е единственият начин за съхранение на правата на ипотекарния кредитор с прието вземане, тъй като при вече вписан общ запор и възбрана подновяването на ипотеката ще е непротивопоставимо на останалите кредитори. Изложил е съображения, че разрешението в т.7 в ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС касае разпоредбите на ГПК, отнасящи се до индивидуалното принудително изпълнение, които се прилагат към универсалното принудително изпълнение само доколкото в уредбата му липсват правила. Позовал се е на ТР №3 от 17.03.2021г. по тълк.д. №3/2018г. на ОСГТК на ВКС, според което ако след изтичането на десетгодишния срок обезпеченото парично задължение или част от него продължава да съществува, кредиторът не може да бъде лишен от своето обезпечение, защото е пропуснал да поднови ипотеката в срока по чл.172, ал.1 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че в тълкувателното решение са разграничени само два случая, при които подновената ипотека ще бъде непротивопоставима на трети лица, а в настоящото дело нито се твърди, нито се установява да са вписани други ипотеки или да е осъществено прехвърляне на собствеността на имотите на трето лице в периода между изтичането на десетгодишния срок през 2019г. и подновяването на процесните ипотеки през 2022г. Счел е за неоснователно твърдението за непротивопоставимост на подновената след изтичането на срока ипотека предвид постановяването на решение за обявяване на длъжника в несъстоятелност и вписването на това решение в Търговския регистър, от който момент се смятат за възбранени недвижимите имоти на длъжника. Изтъкнал е липсата на твърдения и представени доказателства наложената обща възбрана да е вписана в имотния регистър съгласно изискването на чл.715 ал.2 от ТЗ. Отхвърлил е и възражението на ищеца НАП – настоящ касатор, че вписаните след изтичането на срока ипотеки не са му противопоставими, предвид наложените по реда на ДОПК възбрани върху имотите, собственост на длъжника, като е посочил, че от наложената по реда на чл.205 от ДОПК обезпечителна мярка възбрана не произтича привилегия на кредитора за предпочтително удовлетворяване на вземанията, за чието обезпечаване е наложена възбраната. Аргументирал е, че разпоредбите на чл.193, ал.1 и ал.4 от ДОПК уреждат реда, по който се провежда принудителното изпълнение върху имущество, върху което преди откриването на производството по несъстоятелност са наложени обезпечителни мерки за събирането на публични вземани, но тази процедура по ДОПК няма отношение за привилегиите по чл.722, ал. 1, т.1 от ТЗ. Изложил е доводи, че взискателят, в чиято полза е вписана възбраната, няма предимство при удовлетворяването на неговото вземане спрямо конкуриращи кредитори, а привилегията на вземането следва да е налице към датата на откриване на производството по несъстоятелност, тъй като е недопустимо след тази дата чрез действия на кредитора или на длъжника да се променя редът за удовлетворяване на вземанията в универсалното принудително изпълнение, каквото представлява производството по несъстоятелност. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Първият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е изразил становище, че разрешението в т.7 в ТР №2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, касае разпоредбите на ГПК, отнасящи се до индивидуалното принудително изпълнение, които се прилагат кам универсалното принудително изпълнение по реда на ТЗ, само доколкото в уредбата му липсват правила. Принципното становище на въззивния съд за субсидиарното приложение на установените в ГПК общи правила на принудителното изпълнение е в съответствие с разпоредбата на чл.621 от ТЗ. Обуславящо за извода за неоснователност на предявения иск обаче е позоваването на въззивния съд на разясненията в ТР №3 от 17.03.2021 г. по тълк.д. №3/2018г. на ОСГТК на ВКС, според които ако след изтичането на десетгодишния срок обезпеченото парично задължение или част от него продължава да съществува, кредиторът не може да бъде лишен от своето обезпечение, защото е пропуснал да поднови ипотеката в срока по чл.172, ал.1 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че в тълкувателното решение са разграничени само два случая, при които подновената ипотека ще бъде непротивопоставима - на кредитори, вписали ипотека върху същия имот след изтичането на десетгодишния срок и преди подновяването, както и на новите собственици, придобили имота след изтичането на десетгодишния срок и преди подновяването. Приел е, че в случая не се твърди наличието на ипотекарни кредитори или приобретатели с такива права, поради което извършеното подновяване е противопоставимо на кредиторите на несъстоятелността. Следователно релевантен за изхода на производството би бил въпрос относно дадената от въззивния съд интерпретация на разясненията в ТР №3 от 17.03.2021 г. по тълк.д. №3/2018 г. на ОСГТК на ВКС, и в частност дали в тях са разгледани изчерпателно всички възможни неблагоприятни последици от бездействието на кредитора да поднови ипотеката в десетгодишния срок, включително и последиците от вписана възбрана върху ипотекирания недвижим имот след изтичането на десетгодишния срок и преди подновяването. Такъв въпрос касационният жалбоподател не е поставил. Въпросите по т.2 и т.3 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаят момента, от който се счита наложена общата възбрана с решението по чл.711 от ТЗ за обявяване на търговеца в несъстоятелност и също са свързани с предмета на спора. В конкретния случай обаче съдът не е извел извода си за противопоставимост на извършеното подновяване на договорните ипотеки на кредиторите на несъстоятелността единствено от това, че подновяването е вписано преди вписването в нотариалните регистри на постановената обща възбрана върху недвижимите имоти на длъжника. Като водещ мотив той е изтъкнал, че в производството по несъстоятелност основание за изключването на приетото вземане или на привилегията, с която то се ползва, може да възникне единствено при постъпило възражение или предявен иск по чл.694 от ТЗ, а в случая срещу първоначалното включване на обезпечените с договорните ипотеки вземания в списъка на приетите вземания с поредност чл.722 ал.1 т.1 от ТЗ, не е било подадено възражение и предявен иск по чл.694 от ТЗ. Също така е изтъкнал аргумента, че в ТР №3 от 17.03.2021 г. по тълк.д. №3/2018 г. на ОСГТК на ВКС, се съдържа изчерпателно изброяване на случаите, при които подновената след изтичането на десетгодишния срок ипотека ще бъде непротивопоставима и налагането на възбрана върху ипотекирания имот в периода след изтичането на срока и преди подновяването на ипотеката не е посочено изрично в тълкувателното решение. Поради това без самостоятелно значение за крайното решение е отговорът на въпроса относно момента, от който се счита наложена общата възбрана с решението по чл.711 от ТЗ за обявяване на търговеца в несъстоятелност. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение. На ответниците по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото „Юробанк България“ АД, [населено място], не е направил искане за това, а ответникът А. Г. К., в качеството на постоянен синдик на „Хелт Енд Уелнес“ АД (н.), [населено място], не е представил доказателства за извършването на разноски. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд