Определение № 534 от 30.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 934/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. М. Г. и Т. Т. Г. срещу въззивно решение № 324 от 29.06.2012 г. (неправилно посочено в жалбата 2011 г.) по гр.д. № 81 /2012 г. на Софийски окръжен съд, г.о., с което е оставено в сила решение № 32 от 16.03.2009 г. по гр.д. № 194 /2006 г. на Районен съд Сливница, с което на основание чл.109 ЗС Т. Т. Г. е осъдена да отвори заградена от нея улица – тупик (с площ 94 кв.м. от имот № 73) и по този начин да осигури достъп на ищеца Ц. С. А. до неговия имот с пл.н. № 70, с площ от 401 кв.м., в махала „Скала” по плана на [населено място], [община] и с което въззивният съд на основание чл.109 ЗС е осъдил Р. М. Г. да отвори заградената от Т. Т. Г. и него улица – тупик (с площ 94 кв.м. от имот № 73) и по този начин да осигури достъп на ищеца Ц. С. А. до неговия имот с пл.н. № 70, с площ от 401 кв.м., в махала „Скала” по плана на [населено място], [община]. Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това. Насрещната страна Ц. С. А. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Въпросът за допустимостта на касационната жалба е решен с определение № 284 /15.07.2013 г. по ч.гр.д. № 4037 /2013 г. на ВКС, ІІ г.о.. В. съд е приел, че наличната ограда пречи на ищеца, поставена е от ответниците без основание т.к. не е поставена по имотна граница и представлява неоснователно действие, което пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост, защото не може да стигне по този път до имота си; този път е част от общия сънаследствен имот, запазен за общо ползване именно, за да стига всеки до своя имот, включително и ищецът до своя; преграждането на достъпа на ищеца надхвърля пределите на ползването и пречи на ищеца за упражняване на правото му на собственост в пълен обем. Жалбоподателят извежда следните процесуалноправни въпроси: Дали въззивният съд не се е произнесъл недопустимо, защото е сезиран с искане да осъди ответниците да преустановят действията си, а е постановил първият ответник да отвори заградена улица - тупик, а вторият ответник – да отвори заградена от него [улица] кв.м. и дали въззивният съд не се е произнесъл по обстоятелства, които не са въведени с обстоятелствената част и петитума на исковата молба относно начина на описание на улицата – тупик. Настоящият състав намира, че не възниква съмнение за недопустимо произнасяне от въззивния съд: той се е произнесъл по искането на ищеца ответникът да прекрати всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право – да влиза в двора си и да излиза от него. Уточненият петитум (молба от 05.10.2006 г., на л.20 от делото на Сл.РС) е ответникът да бъде осъден да преустанови действията си по преграждане и възпрепятстване на достъпа на ищеца до неговия имот, с което му пречи да упражнява право на собственост чрез законен достъп до имота му през [улица] с посочени граници. Или искането е ответникът да бъде осъдена да премахне преградите, поставени в улицата – тупик и пречките за преминаването на ищеца. Впоследствие искането е насочено и срещу съпруга на ответника – неин задължителен другар. Различната формулировка не създава съмнение за недопустимо произнасяне, като е осъдил ответниците да отворят заградена от тях улица – тупик (с площ 94 кв.м. от имот № 73) и по този начин да осигурят достъп на ищеца до собствения му имот, въззивният съд се е произнесъл по предявения иск. По твърдения на жалбоподателите за нередовност на исковата молба въззивният съд е приел в първото съдебно заседание (л.16), че е неоснователен доводът на жалбоподателите, че исковата молба е нередовна поради противоречиви твърдения на ищеца за собствеността на улицата – тупик, въззивният съд е приел, че улицата – тупик е достатъчно уточнена, а по отношение на собствеността върху нея не съществува спор. С решението преграденият от ответниците имот (улица – тупик или задънена улица, с изход само от едната страна) е индивидуализиран така, както в исковата молба – улица – тупик (с площ 94 кв.м. от имот № 73), поради което и въпросът дали въззивният съд не е допуснал изменение на иска, не е обуславящ. Жалбоподателите извеждат материалноправен въпрос, за който твърдят, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК): дали ограничаване на преминаването през чужд имот, без да е учредено сервитутно право на преминаване, когато преди това (ищецът) фактически е имал такъв достъп, създава пречки за упражняване на право на собственост (на ищеца), и може ли да се брани с иск по чл.109 ЗС. Жалбоподателите твърдят и че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с различни решения, които са посочени в жалбата. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с посочените от жалбоподателя решения: С решение № 320 /19.09.2009 г. по гр.д. № 3843 /2008 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е уважена касационна жалба срещу въззивно решение, с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен иск по чл.109 ЗС, поради това, че решението е основано единствено на извода, че с изградената от ответника дървена ограда той ограничава достъпа за транспортното обслужване на процесния имот (сочен като имот на ищеца), но по делото отсъстват данни за правото на собственост на ищеца (това е решаващият извод на касационния съд), както и поради необсъждането от въззивния съд на налични данни (необсъждане на доказателства за релевантни факти), че улицата не е реализирана, поради големия наклон на терена – профилът на терена не позволява преминаването на транспортни средства. Няма сходство с разглеждания случай, в обжалваното решение съдът се е произнесъл по предпоставките на иска по чл.109 ЗС и е обосновал защо ги намира за осъществени по отношение на всяка от тях и по-конкретно – прието е, че ищецът е доказал собствеността си върху имота, за който търси защита и за който е преминавал през преградената от ответниците улица – тупик. С решение № 942 /07.11.2008 г. по гр.д. № 3426 /2007 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.218а ГПК (отм.), е прието, че не всяко въздействие върху имот може да бъде предмет на предвидената петиторна защита (по чл.109 ЗС), а само такова, което е неоснователно – противоречи на установения правен режим на ползване на имотите и по този начин накърнява чуждите права, предмет на защита, както и че искът е относим към фактическото действие, надхвърлящо ограниченията на собствеността. За такова действие е прието извършено преустройство на приземен етаж – пристройка през 1977 г., за която с административен акт е установено, че е търпим строеж и не подлежи на премахване и забрана за ползване и за която съдът приема, че е придобита от ответниците по иска по давност и че с ползването и не пречат неоснователно на ищците да ползват своята част от съсобствения имот и че такова въздействие не се ползва със защитата по чл.109 ЗС. Разглежданата хипотеза няма сходство с разглеждания в обжалваното решение случай, нито има противоречиво разрешение. С решение № 293 /17.04.2009 г. по гр.д. № 916 /2008 г. на ВКС, ІV г.о. постановено по реда на чл.218а ГПК (отм.), е прието, че основателността на негаторния иск предполага кумулативното наличие на предпоставките: ищецът да е собственик на имота, а ответникът с неоснователни, противоправни действия да пречи на ищеца да упражнява правата си на собственик в пълния им обем, а по делото не е установено нито едно от тези обстоятелства, доколкото е налице съсобственост върху дворното място и върху гаража (чл.92 ЗС), без да е извършено разпределение на ползването на съсобствения имот, а ищецът иска от съда да осъди ответниците да премахнат бордюри, ограждащи алеи с цветя и асми, поставени на пътя към гаража. Искът е приет за неоснователен по аргумент от чл.32,ал.2 ЗС - т.к. при липса на доказателства, че е извършено разпределение на ползването на дворното място, така, че ищецът да разполага с правото да ползва самостоятелно пространството пред гаража или че това пространство е определено като участък за общо ползване и преминаване, извършените от ответниците действия не могат да бъдат определени като неоснователни. Разглежданата хипотеза няма сходство с разглеждания в обжалваното решение случай, в който ищецът търси защита на имот, на който е индивидуален собственик. Поради липса на противоречиви разрешения с посочените решения на ВКС не са осъществени основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК, а самото твърдение за наличие на противоречива практика, в които изведеният въпрос да е разрешен по различен и правилен начин, изключва наличието на основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, така, както е уточнено в т.4 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС: не се твърди нито, че определени правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито липса на практика по прилагането им (а обратното – наличие), нито необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика (а обратното – правилност на посочената такава), нито необходимост от осъвременяването на създадена практика, поради настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поради изложеното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл.280,ал.1 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на насрещната страна за разноски е основателно и следва да бъде уважена за сумата 2 000 лева, чието уговаряне и заплащане е отразено в представения договор за процесуално представителство. Воден от изложеното настоящият състав