Определение № 50391 от 11.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 934/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. Д. и адвокат К. Д. Г., процесуален представител на Е. Д., срещу решение № 440/20.10.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 1863/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в частта, имаща характер на въззивно определение по чл. 248 ГПК, с което е потвърдено определение № 262947/08.06.2021 г. по гр. д. № 504/2020 г. на Районен съд – Пловдив. С последното е изменено първоинстанционното решение № 260940/23.03.2021 г. по гр.д. № 504/2020 г. на РС – Пловдив в частта, с която определеното на основание чл. 38, ал 2 ЗАдв. на адв. К. Г. адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство и защита на Е. Д. е намалено от 2 100 лв. на 1 500 лв. и е осъдено Обединено училище „Пенчо Славейков“ - гр.Пловдив да му го заплати в този размер. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е незаконосъобразно, необосновано и следва да се отмени. В изложението към частната касационна жалба се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) когато адвокатското възнаграждение, което следва да се определи по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., е заявено и поискано от адвоката в размер над минималния и посочен в списъка по чл. 80 ГПК, а насрещната страна не е сторила своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност, следва ли съдът да присъди поисканото възнаграждение в пълния претендиран размер, или е свободен да направи служебно преценка за прекомерност – в границите над минималния до претендирания размер; 2) кога се преклудира възможността на насрещната страна да направи възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на поискано над минимума адвокатско възнаграждение, претендирано от адвоката и дължимо по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.; 3) как следва да бъде направена преценката за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, за да се установи дали адвокатското възнаграждение е прекомерно; следва ли съдът да разгледа подробно и мотивирано релевантните обстоятелства; 4) когато съдът правилно отрази в решението си фактическата обстановка, но изведе грешно заключение, налице ли са неясни, вътрешнопротиворечиви мотиви и липса на мотиви на съдебния акт; 5) адвокатите, защитаващи клиентите си по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв., следва ли да са поставени в равно положение на възмездност с колегите им, за да се изключи възможността за дискриминация и да се изостави порочната практика за вписване на суми в договорите за правна защита и съдействие, които реално не са получени, но са декларирани като получени. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено, че пред първата инстанция ищцата Е. Д. е била представлявана от адв. К. Г. с представено по делото пълномощно и договор за правна защита и съдействие, от които е видно, че адвокатската защита се оказва безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗАдв. Със списъка по чл. 80 ГПК е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 000 лв. С първоинстанционното решение съдът е определил и осъдил ответната страна да заплати на адв. Г. адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 100 лв. Ответникът - ОУ „Пенчо Славейков“ - е направил възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение и е поискал от съда намаляването им. Инкорпорираната във въззивната жалба молба по чл. 248 ГПК е разгледана от първоинстанционния съд и с определение № 262947/08.06.2021 г. е допуснато изменение на решението на РС - Пловдив в частта за разноските, като е намален размера на дължимото (на осн. чл. 38, ал.1, т. 3 ЗАдв.) адвокатско възнаграждение за адв. Г. от 2 100 лв. на 1 500 лв. Въззивният съд е посочил, че размера на възнаграждението за осъществена безплатна адвокатска помощ и съдействие по 38, ал. 1, т. 3, пр. 2, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. се определя единствено от съда, а не от адвоката, който го претендира. При определяне на възнаграждението по чл. 38 ЗАдв. съдът е ограничен дотолкова, че не може да определи размер под посочения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но не е обвързан от размера, посочен от страната в договора за правна помощ, или в списъка по чл. 80 ГПК. При претенция за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. другата страна не е длъжна да прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК в приетия в съдебната практика срок като условие за подаване на молба по чл. 248 ГПК. След като определянето на размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е прерогатив единствено на съда, то другата страна е в невъзможност да направи възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК до даване ход на съдебните прения, тъй като съдът определя размера на адвокатското възнаграждение с решението си. Така, най-ранният момент, в който другата страна може да направи такова възражение, е след като получи препис от решението, като включително може да го направи и с въззивната жалба. В заключение, като е обсъдил всички релевантни факти и обстоятелства, отчитайки действителната фактическа и правна сложност на делото, броя на исковете, големия обем от писмени и гласни доказателства и проведените пред първата инстанция съдебни заседания, включително проявената от пълномощника процесуална активност в производството, както и регламентирания с Наредба №1/2004 г. за МРАВ дължим минимум на възнаграждението, въззивният съд е приел, че първоинстанционното определение, с което е намален размера адвокатското възнаграждение до сумата 1 500 лв., е правилно и следва да се потвърди. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че въпросите в изложението не обуславят селектирането на жалбата. По първите два поставени въпроса е налице установена съдебна практика на Върховния касационен съд (напр. - определение № 129/ 06.04.2022 г. по ч. гр. д. № 4237/2021 г., III г. о.), че при присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредба №1/2004 г. за МРАВ и осъжда другата страна да го заплати. Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. регламентира заплащане на възнаграждение при успешен резултат за адвоката за осъществената от него безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. При оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски (по своята правна същност обезщетение) на спечелилата делото страна по чл. 78 ГПК. Разпоредбата на чл. 78 ГПК регламентира случаите, при които страната е заплатила възнаграждение на упълномощения от нея адвокат, а разпоредбата на чл. 38 ЗАдв. урежда случаите, при които се предоставя безплатна адвокатска помощ. В хипотезата по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар като предпоставка за неговото заплащане (вж. - т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС). В този случай съдът не е обвързан от искането на адвоката за конкретен размер възнаграждение, ако конкретна сума е посочена (в с. см. - определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., IV г.о.). Поради това, след като възнаграждението се определя от съда при постановяване на окончателния съдебен акт, то и насрещната страна има възможност да направи възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение едва в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК (в т. см. е и цитираното от касатора - определение № 140/15.06.2020 г. по гр. д. № 969/2019 г., IV г.о.). В случая, приетото от въззивния съд изцяло съответства на цитираните правни разрешения, поради което поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява. По третия и четвъртия въпроси също не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въпросите са релевантни, но същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС (вж. - т. 3 от ТР № 6/ 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, определение № 323/03.10.2012 г. по гр. д. № 393/2012 г., I г. о., определение № 60318/ 24.09.2021 г. по ч. гр. д. № 2874/2021 г., III г. о.), а във връзка със соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът не е изложил аргументация за необходимост от промяна или изоставянето й. Безпротиворечиво в тази практика се приема, че фактическата и правна сложност на спора се определя във всеки конкретен случай в зависимост от обема на дейността по установяване на фактите и излагане на правните съображения от процесуалния представител на съответната страна. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължението си да съобрази и подложи на преценка всички релевантни факти и обстоятелства, след което е определил размера на дължимото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в границите, регламентирани от закона и значително над установения минимум по чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба №1/2004 г. за МРАВ. Несъгласието на касатора с приетото за установено и с крайния резултат по спора, респ. развитите в тази връзка доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Последният въпрос в изложението също не обуславя селекцията на жалбата. Същият не е зададен в контекста на конкретни правни разрешения и изводи на въззивния съд, а е абстрактно и общо поставен, поради което не отговаря на характеристиките за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК (вж. – мотиви по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на съдебния акт, който да може да се установи пряко от самия него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение