Определение № 1232 от 13.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1611/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. А. Д. против решение № 375/13.12.2022 г. по в.т.д. № 694/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, 1 състав, с което е потвърдено решение № 260131/02.07.2021 г. по т.д. № 786/2019 г. на Окръжен съд - Варна в отхвърлителната част по предявените от оспорващия кредитор Д. А. Д. искове с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ за несъществуване на предявено вземане от кредитора “АГРОСТАНДАРТ - 2004” ЕООД, ЕИК[ЕИК], прието в одобрен списък на кредитори на длъжника “АГРОБУЛС” ООД (н.), ЕИК[ЕИК], в общ размер на 184 111,44 лева, формирани от сумата от 98 585,78 лева - главница по договор за покупко-продажба от 02.03.2015 г., 18 792,38 лева - главница по договор за покупко-продажба от 02.03.2016 г., и 66 733,28 лева - общ размер на лихви върху главниците за периода 26.08.2016 г. – 17.09.2018 г., както и за отричане на приета привилегия по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ на вземане в размер на 18 792,38 лева по договора от 02.03.2016 г. (при допусната фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение), обезпечено с особен залог върху вземане от ДФ “Земеделие” за кампания 2015 г. и 2016 г., и за определените в тежест на ищеца разноски.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява се несъгласие с извода на апелативния съд, че от събраните писмени доказателства се установява доставянето на продадените стоки. Поддържа се, че такива не са представени своевременно - с писмения отговор на исковата молба, а допълнителен отговор по делото от страна на ответника кредитор с оспорено вземане не е подаван. Сочи се, че не е следвало да бъдат обсъждани и ценени от съда документите, депозирани от процесуалния представител на “АГРОСТАНДАРТ - 2004” ЕООД в проведеното на 04.08.2020 г. съдебно заседание, тъй като към този момент е преклудирана възможността за представянето им. Допълва се, те не са свързани и с твърдения в отговора на исковата молба и са недопустими, в какъвто смисъл било направено възражение от процесуалния представител на касатора ищец. Оспорват се като неправилни мотивите на въззивната инстанция, че въз основа на двете приети съдебно-счетоводни експертизи се установяват реални доставки по процесните договори от 02.03.2015 г. и от 02.03.2016 г., както и че липсата на писмени доказателства не ограничава доказването на фактите по договорените сделки. Излагат се доводи, че вещите лица по единичната и по тройната експертиза не са установили доставките, извършени директно на “АГРОБУЛС” ООД от предходни доставчици на “АГРОСТАНДАРТ - 2004” ЕООД, които са най-големи по количество и цена. Релевира се, че при изслушването на тройната експертиза вещото лице Т. дава информация за начина на работа на съответните предходни доставчици, доколкото им е звъняла по телефона, като, според касатора, по този начин недопустимо са събрани чрез вещото лице свидетелски показания на трети лица, без това да е свързано с конкретни документи, въведени в процеса. За неправилен се счита изводът на втората инстанция, че съгласно действащата редакция на ЗОЗ към датата на вписване на особения залог на 29.06.2016 г., т.е. преди изменението с ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г., не е била необходима писмена форма на договора за особен залог, поради което залогът е валидно учреден само с регистрирането му в ЦРОЗ. Акцентира се, че въпреки разпределената му доказателствена тежест и дадените от съда указания в този смисъл, ответникът “АГРОСТАНДАРТ - 2004” ЕООД не е представил писмен договор за залог до края на първото по делото заседание, а едва във второто съдебно заседание, без да са посочени обективни причини за това. Впоследствие на 04.01.2021 г. от длъжника “АГРОБУЛС” ООД, който не носи доказателствената тежест за това, е депозиран оригинал на договора за особен залог, който, според касатора, е новосъздаден за целите на процеса, след като от първата съдебно-почеркова експертиза от 02.12.2020 г. се установява, че по делото е представено копие от неистински документ. Добавя се, че от изготвената втора СПЕ се установява, че оригиналът на договора за особен залог от 29.06.2016 г. не е идентичен с представеното от “АГРОСТАНДАРТ - 2004” ЕООД копие. Обобщава се, че с оглед на горното извършеното вписване в ЦРОЗ на договора за особен залог е без основание, тъй като такъв не съществува.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Процесуално допустимо ли е решението да се основава на доказателства, които не са представени в преклузивните срокове по чл. 370 ТЗ, а в същото време дори и не са представени от страната, на която е възложена доказателствената тежест да установи твърденията си, въпреки че не са нови и са били известни на страната?”.

По така формулирания въпрос се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение № 57/27.05.2022 г. по т.д. № 432/2021 г. на ВКС, II т.о., решение № 60107/22.12.2021 г. по т.д. № 523/2020 г. на ВКС, I т.о.

2. “Може ли да се приеме, че даден факт е осъществен, ако за него няма събрани доказателства по делото?”.

Твърди се, че по този въпрос въззивното решение не съответства на практиката на касационната инстанция, обективирана в решение № 50076/20.12.2022 г. по гр.д. № 3950/2021 г. на ВКС, II г.о. (основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК).

3. Въпрос “във връзка с необходимостта за възникване на заложеното право по ЗОЗ от валиден договор в писмена форма”.

Сочи се, че същият е разрешен в противоречие с формираната практика на ВКС, намерила израз в решение № 60047/08.09.2021 г. по т.д. № 182/2020 г. на ВКС, I т.о. (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), както и че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на въззивното решение. Поддържа се, че съдебният акт е постановен въз основа на недопустими изводи на съда, че за ищеца още преди да се присъедини по делото по реда на чл. 694, ал. 5 ТЗ в законоустановения срок, е настъпила преклузия да навежда доводи и твърдения за оспорване на приетото вземане на друг кредитор. Сочи се, че решението е недопустимо и поради обстоятелството, че длъжникът ищец бил конституиран впоследствие като ответник по делото, след като е оттеглил претенцията си, а Д. бил третиран като непълноправно лице, което само можело да поддържа доводите на първоначалния ищец.

Ответникът по касация “АГРОСТАНДАРТ - 2004” ЕООД възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба от ответника “АГРОБУЛС” ООД (н.) и от синдика на несъстоятелното дружество.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, е приел, че същото е валидно и съответства в обжалваната част на предявената от останалия неудовлетворен в производство по чл. 690 ТЗ възразил кредитор установителна претенция за отричане на съществуване на дълг в полза на друг конкуриращ кредитор на несъстоятелния длъжник, приет за удовлетворяване в производството по несъстоятелност като сбор от вземания, произтичащи от два договора за доставки от 02.03.2015 г. и от 02.03.2016 г., едното от които и обезпечено с привилегия, основана на особен залог. Посочил е, че съдът е бил сезиран първоначално с отрицателен иск от самия несъстоятелен длъжник, чието възражение срещу същите вземания и привилегия е било разгледано заедно с възражението на оспорващия кредитор, като искът по чл. 694, ал.1, т. 1 ТЗ е бил основан на оспорване на реалното извършване на доставки, които да пораждат и вземанията за цена на конкретно получени от купувача стоки и възражения за абсолютна симулативност на сделките от 2015 г. и 2016 г., документирани за създаване на привидна легитимация на продавача като кредитор, както и за сключване на втората сделка от лице без представителна власт. Евентуалното оспорване и на привилегията е основано на липсата на идентичност на вписаното като обезпечено задължение при регистрацията на особения залог върху вземания и тези на кредитора “АГРОСТАНДАРТ - 2004” ЕООД, които са приети. Констатирано е, че към така очертаното оспорване се е присъединил въззивника Д., като всички изложени в молбата му доводи кореспондират на вече посочената липса на реално прехвърляне на индивидуализирани стоки, транспортирани до склада на купувача и липса на складови възможности за приемане на такива доставки, като допълнително са изложени аргументи относно издадени фактури и протокол за данъчни цели, от които са видни насрещни задължения, т.е. представляват възражение (за погасяване или прихващане), а не оспорване на начално пораждане на задълженията, каквото е било обосновано от първоначалния ищец. От въззивната инстанция е преценено, че тези допълнителни доводи не могат да се приемат за част от първоначално предявения иск, тъй като молбата на съищеца е подадена на 11.06.2019 г., към която дата вече е бил изтекъл 14-дневния срок за искова защита по чл. 694, ал. 6 ТЗ, чието начало е поставено с оповестяване на 07.05.2019 г. по партидата на длъжника в Търговски регистър на поправеното определение № 1635/25.04.2019 г. по т.д. № 1742/2017 г. на ВОС. Добавено е, че правото за поддържане на вече очертания спор от длъжника не може да преодолее преклудирането на правото на самостоятелна искова защита на оспорващия кредитор с нови възражения, а съищецът може да поддържа само оспорването, ползващо всички кредитори на масата във вида, в който е било първоначално предявено. Решаващият състав е отбелязал също, че с оттеглянето на първоначалния ищец от спора (съгласно изявление от 10.09.2019 г.) и стабилизиране на прекратителното определение се поражда интересът на оспорващия кредитор да продължи вече очертания спор с конкурента си, като упражнява процесуалното право на иск в защита на колективния интерес на кредиторите на масата, но при отчитане на правилата по чл.694, ал. 3, т. 1 ТЗ, което налага конституирането както на синдика (чл. 694, ал. 4 ТЗ), така и на вече неоспорващия дълга несъстоятелен длъжник - насрещна страна и задължителен необходим другар на кредитора-ответник (чл. 694, ал. 8 вр. чл. 692, ал. 3 ТЗ). С оглед на това е прието за неоснователно оплакването на въззивника за допуснато процесуално нарушение при конституиране по делото на легитимираните страни. По отношение на позоваването в първата инстанция от ответника като обезпечен с особен залог кредитор на съдебни решения, с които процесните права са били установени и признати по повод обжалване на разпределения на суми от реализиран предмет на обезпечението, въззивният съд е преценил, че предметът на тези дела е ограничен до упражняване на процесуалните права на взискатели и присъединени по силата на закона кредитори, участващи в разпределението (ТРОСГТК 2/2021 г. на ВКС), но не формира противопоставимо на кредиторите по несъстоятелността установяване на материални права, поради което не е налице съвпадане на обективните или на субективните граници на сила на присъдено нещо, за да е налице пречка за упражняване на право на иск по настоящия спор. Направил е извод, че обжалваното решение е допустимо.

След обсъждане на събраните по делото писмени доказателства, заключения на вещи лица и свидетелски показания, апелативният съд е счел за неоснователни оплакванията на жалбоподателя за недоказано основание на вземания на кредитора “АГРОСТАНДАРТ - 2004” ЕООД. Акцентирал е, че в производството по разрешаване на спора между кредитори няма ограничение за вида на ползваните доказателствени средства и затова не може да се ограничава доказването на фактите по сделките само до писмени доказателства. Отбелязал е, че писмен характер е имало само рамковото съглашение, с което ежегодно страните са фиксирали повтарящите се параметри за очаквани множество еднотипни сделки помежду им, а самите доставки са договаряни неформално със заявки по смисъла на чл. 9 от договорите, приемани конклудентно с транспортиране до клиента на удостоверени в експедиционните бележки стоки. Доколкото оспорващият ищец е поискал проверка на счетоводните книжа, а ответникът още в отговора си се е позовал на вече известни му данни от счетоводството на своя длъжник, решаващият състав е изтъкнал, че нужда от представяне на цялата документация, която е предмет на експертна преценка, не е възникнала. Кредитирал е заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, че счетоводството на доставчика е редовно водено и надлежно е заприходяването на получените от купувача стоки, използвани в основното му производство до м. май 2016 г. Споделил е извода на първата инстанция и по-специално подробната съпоставителна справка на в.л. Банков за установяване на фактите по реално извършените доставки на стоки съгласно рамковите спецификации към двата договора на стойност, както следва: 333 260,77 лева без ДДС по договора от 2015 г. - фактури №№ 338/28.04.2015 г., 340/29.04.2015 г., 341/29.04.2015 г., 343/30.04.2015 г., 344/30.04.2015 г., 351/23.06.2015 г., 352/24.06.2015 г., 354/09.07.2015 г., както и 301 024,45 лева без ДДС по договора от 2016 г. - фактури №№ 1034/04.05.2016 г., 1035/04.05.2016 г., 1036/05.05.2016 г., 1037/09.05.2016 г. и 1038/09.05.2016 г. Акцентирано е, че оплаквания по отношение на правните изводи за дължимост на остатъци от така установените задължения за цена на получените от купувача стоки не са изложени от въззивника. Отчетено е, че с оглед правилото на чл. 76 ЗЗД задълженията са били намалени от първата инстанция с установените от експертизите плащания и двустранно договорени прихващания, отнесени за погасяване на конкретно фактурирани задължения до остатък от 98 585,78 лева с ДДС по договора от 02.03.2015 г. (сбор от части от фактура № 343/30.04.2015 г. и фактура № 354/09.07.2015 г.), както и сбор от 221 635,14 лева по договора от 02.03.2016 г. (части от фактури №№ 1034/04.05.2016 г., 1035/ 04.05.2016 г., 1036/05.05.2016 г., 1037/09.05.2016 г. и 1038/09.05.2016 г.).

Апелативният съд е преценил като неоснователно оплакването на ищеца по отношение на установените заложни права на кредитора ответник. Посочил е, че макар специалният закон да урежда учредяването на обезпечението като формална сделка към 29.06.2016 г., когато е било изрично регистрирано съгласието на залогодателя за противопоставяне на това обезпечение (чл. 27, ал. 2 вр. 2 ЗОЗ - ред. преди ДВ бр. 105 от 2016 г.), самата регистрация не е била уредена като конститутивен елемент на фактическия състав, пораждащ заложното право, а само на неговата противопоставимост на третите лица, каквито са и кредиторите на несъстоятелния залогодател. Посочено е, че законът към този момент не изисква прилагане на писмения договор между залогодателя и кредитора, а само автентичното съгласие на учредителя на обезпечението, каквото безспорно е дадено от управителя Т. - законен представител на залогодателя, а след регистрацията на обезпечението породените заложни права са противопоставими на всички кредитори, включително и в производство по несъстоятелност, започнало след вписване на обезпечението (чл. 618 ТЗ вр. чл. 43, ал. 1 ЗОЗ). Изтъкнато е, че договорът за учредяване на особен залог е сключен между търговци и обслужва непосредствено изпълнение на типична търговска сделка, поради което покрива обективните и субективни критерии по чл. 286, ал. 2 и 3 ТЗ, включително и облекченото сключване, дори когато законът предвижда форма за действителност. Както залогодателят, който е регистрирал сам учреденото обезпечение, така и заложният кредитор, който е заявил за извънсъдебна реализация договореното заложно право, с поведението си са демонстрирали пълното си съгласие с последиците на договора. Въззивният съд е изтъкнал, че на основание чл. 293, ал. 3 ТЗ във вътрешните отношения между страните по такъв договор липсата на писмена форма не може да обоснове недействителност, а по отношение на третите лица (кредитори) публичната регистрация е достатъчна (чл. 12, ал.1 ЗОЗ), поради което дори и да не бил изобщо представен писмен документ, това не би имало значение за правата, черпени от оповестеното вписване на договора за особен залог в ЦРОЗ. Отчел е също, че не е нарушено правилото за своевременно окомплектоване на делото с доказателства, тъй като спорът относно автентичността на писмения договор се е очертал, едва след като заложният кредитор е представил копие от него в изпълнение на указание за възложена в първо заседание доказателствена тежест, а преди доклада тази страна се е позовала на регистрираното обезпечение, което според гореизложеното е било достатъчно за обосноваване на правата на кредитора. Счетено е, че нуждата от оригинал на оспорения като неавтентичен екземпляр е възникнала, след като назначено за проверката му вещото лице е извело фактически изводи за неавтентичност при преценка на копие, а вторият представен от необходимия другар на ответника екземпляр е и категорично потвърден като автентично писмено изявление на законния представител на залогодателя, посочен като автор както на съгласие за учредяване на залога, така и на заявлението за вписването му. Решаващият състав е препратил към мотивите на първата инстанция относно отчитане на настъпилите в хода на процеса две плащания по стабилизираните разпределения по изпълнителните дела, изразили се в намаляване на размера на обезпечения дълг по втория процесен рамков договор от 02.03.2016 г., по който остатъчната привилегия обслужва непогасената главница от 18 792,38 лева.

Настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Оплакването на касатора, че решението е недопустимо поради конституирането на длъжника, който е бил първоначално ищец, като ответник по делото след оттеглянето на иска, не може да бъде споделено. Както е прието от въззивния съд, в случая след прекратяване на производството по предявения от длъжника иск по чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ, производството се развива при съобразяване на изискванията на чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ по претенцията на съищеца Д.. С оглед на това необходими другари в процеса са страните по материалното правоотношение – кредитора с оспорено вземане “АГРОСТАНДАРТ - 2004” ЕООД и длъжника “АГРОБУЛС” ООД (н.). На основание чл. 694, ал.4, изр. първо ТЗ производството е проведено при участието на синдика на несъстоятелното дружество. Не може да се обоснове достъп до касация на основание вероятна недопустимост и поради доводите за ненадлежно “третиране” на касатора ищец. В случая въззивният съд се е позовал на настъпила преклузия по чл. 694, ал. 6 ТЗ за въвеждането на допълнителни доводи от съищеца Д.. Изложеното на него несъгласие с мотивите на въззивната инстанция в тази насока представлява по същество оплакване за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, ал. 3, предл. 2 ГПК, а не за недопустимост на съдебния акт. С оглед на горното и предвид извършената служебна проверка, настоящият състав намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и е относим към преценката на съда за своевременно ангажиране на писмени доказателства. Същият отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС са неоснователни. В решение № 163/17.01.2012 г. по т.д. № 965/2010 г. на ВКС, ТК, I т.о., и в решение № 15/16.02.2017 г. по гр.д. № 60077/2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., е прието, че правото на ответника да представи доказателства не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 370 ГПК (респ. срока за допълнителен отговор), ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада по делото при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора и уточнено от фактическа страна с оглед на доклада или на указанията на съда. В случая именно такива указания са дадени от първата инстанция при разпределяне на доказателствената тежест в процеса. Твърдението от касатора, че писмените доказателства не са представени с допълнителен отговор, не отговарят на обстоятелствата по делото, доколкото в процеса не е осъществена пълна двойна размяна на книжа поради недепозиране на допълнителна искова молба от ищеца, която да бъде изпратена на ответника по реда на чл. 373 ГПК. В обжалваното решение е прието, че доколкото оспорващият съищец е поискал проверка на счетоводните книжа, а ответникът още в отговора си се е позовал на вече известни му данни от счетоводството на своя длъжник, то не е възникнала нужда от представяне на цялата документация, която е предмет на преценка от вещото лице. Преценено е също, че макар да не са представени с отговора, писмените документи, които вещите лица са намерили при огледа на документацията на търговците, не могат да се изключат от предмета на изследване с оглед даденото заключение, което впоследствие е кредитирано от съдилищата. Доколкото апелативният съд не се е отклонил от разрешението, дадено в цитираната практика на ВКС, то по така формулирания въпрос не се обосновава достъп до касация на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че цитираните от страната решение № 57/27.05.2022 г. по т.д. № 432/2021 г. на ВКС, II т.о., и решение № 60107/22.12.2021 г. по т.д. № 523/2020 г. на ВКС, I т.о., касаят преклудиране на правоизключващи възражения срещу спорното материално право, поради което са неотносими.

Поставеният от касатора втори въпрос не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, поради което няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая доводите на касатора, че за установяване на извършените доставки не са събрани доказателства, не отговарят на фактическата обстановка по делото. Въззивната инстанция е изградила крайния си извод за осъществяване на същите, въз основа на събраните по делото писмени доказателства, заключения на съдебно-счетоводната експертиза, както и на показанията на разпитаните по делото свидетели. Поради това вторият въпрос не покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Липсата на обосноваване й изключва необходимостта от обсъждане на сочения от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Формулираният от касатора трети въпрос е материалноправен и касае формата за действителност на договора за особен залог с оглед възникване на заложното право по ЗОЗ. Същият покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд не е отрекъл, че договорът за особен залог се сключва в писмена форма и е анализирал вторият представен в оригинал от ответника длъжник такъв, който, според съда, е категорично потвърден като автентично писмено изявление на законния представител на залогодателя, посочен като автор както на съгласие за учредяване на залога, така и на заявлението до ЦРОЗ. Апелативната инстанция е акцентирала на вписването на залога в регистъра и неговото действие към релевантната дата – 29.06.2016 г., т.е. преди приетите изменения и допълнения на Закона за особените залози (обн., ДВ, бр. 105 от 2016 г.). Изтъкнато е, че макар специалният закон да урежда учредяването на обезпечението като формална сделка към 29.06.2016 г., когато е било изрично регистрирано съгласието на залогодателя за противопоставяне на това обезпечение, самото вписване не е било уредено като конститутивен елемент на фактическия състав, пораждащ заложното право, а само на неговата противопоставимост на третите лица, каквито са и кредиторите на несъстоятелния залогодател. Поради това решаващите мотиви на въззивния съд относно обезпечаване на приетите вземания на ответника кредитор с оспорено вземане “АГРОСТАНДАРТ - 2004” ЕООД и предметния обхват на особения залог по сключения между ответниците договор от 02.03.2016 г., са изградени именно въз основа на установеното вписване в ЦРОЗ. С оглед на горното не е налице твърдяното противоречие на обжалвания съдебен акт с цитираното от касатора решение № 60047/08.09.2021 г. по т.д. № 182/2020 г. на ВКС, I т.о., което изключва приложение на хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е установена и поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради наличието на практика на ВКС относно формата на договора за особен залог, както и предвид липсата на обосноваване от страната на нуждата от тълкуване на конкретна неясна, противоречива или непълна правна норма (съгласно разясненията по т. 4 от горецитираното тълкувателно решение).

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - Варна.

По разноските:

Ответниците по касация не претендират и не представят доказателства за извършването на разноски пред касационната инстанция, поради което такива не им се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,