Определение № 528 от 05.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 175/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. В. Т. срещу решение №2768 от 12.12.2019г., постановено по в.гр.д.№2505/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в., с което е потвърдено решение от 21.03.2019г. по гр.д.№10167/2018г. на СГС, ГО, І-23 с-в. в обжалваната му част.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено решението на СГС в частта му, с която е отхвърлена исковата претенция за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 10 000лв. до 35 000лв., както и в частта за разноските, е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че обжалваното решение е постановено в нарушение на принципа за справедливост, прокламиран в чл.52 ЗЗД, като определеното обезщетение се явява крайно занижено с оглед претърпените от ищеца увреждания. Излагат се съображения, че при определяне размера на обезщетението съдът не се е съобразил с указанията, дадени в ППВС №4/1968г., както и с действащите към датата на злополуката лимити на застрахователните обезщетения. Отделно се оспорва извода на съда за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, обуславящо намаление на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД като се твърди, че наличието на принос на пострадалия не е доказано от ответното дружество при условията на пълно и главно доказване.. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявения иск с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции..

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което е инкорпорирано в самата касационна жалба, се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън твърдението за „очевидна неправилност” на въззивното решение, са формулирани следните правни въпроси:

1. „Какво се разбира под особено близка връзка с починалия” и „по изключение”, посочено в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ВКС, ОСНГТК, и покрива ли се този критерий с установените по делото факти и в този смисъл – подлежат ли на репариране вредите на ищеца?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.235, ал.2 ГПК, обективирана в решение №72/12.03.2010г. на ВКС, ІІ г.о.

2. „Разпоредбите на §96 и чл.493а КЗ противоречат ли на практиката на СЕС и Директива 2009/103/ЕО?”.

3. „Разпоредбите на §96 и чл.493а КЗ и въведения лимит от 5 000лв. прилагат ли се за ПТП преди датата на влизане на КЗ в сила?.

В касационната жалба се твърди, че въпросите №2 и №3 попадат в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, без обаче да се сочи практика на ВКС.

4. „Относно критерия за определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди?. Според касатора въпросът е решен в противоречие с указанията в ППВС №4/1968г. и с практиката, обективирана в решение №93/23.06.23011г. по гр.д.№43/2010г. на ВКС, ІІ т.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца С. Д. А..

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е отменил решение №158/25.02.2019г. по т.д.1282/2018г. на Варненски ОС в отхвърлителната му част за разликата от 5 000лв. до 25 100лв. като е осъдил ответника ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на ищеца С. Д. А. допълнително сумата 20 100лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 24.09.2013г., при което е загинал брат му М. А., ведно със законната лихва, считано от 17.08.2015г. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 5 000лв. - главница, ведно със законната лихва, считано от 17.08.2015г.

Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че братът на ищеца М. А. е загинал при ПТП, станало на 24.09.2013г. на магистрала „Хемус” по изключителна вина на В. С. М., водач на т.а.”Мерцедес” с ДК [рег.номер на МПС], застрахован към датата на злополуката по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” към ответното дружество ЗД „Бул Инс“ АД.

За да обоснове извода, че С. А. е активно легитимиран по предявения иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.), въззивният съд е приел, че спорът следва да бъде разрешен на базата на дадените в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ВКС, ОСНГТК, разяснения относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е посочил, че основният спорен въпрос касае лимитирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на разширения кръг лица с право на обезщетение до размер на сумата от 5 000лв. съгласно нормата на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ и придаденото й с ал.3 на същия текст обратно действие към 21.06.2018г. Според въззивният състав нормата на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ в случая е неприложима, тъй като (макар че искът е предявен след 21.06.2018г.), той е с правно основание чл.226 КЗ (отм.), а процесното ПТП е станало на 24.09.2013г. Съдът се е позовал на разпоредбата на §22 от ПЗР на КЗ, съгласно която за застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, се прилага част четвърта от отменения КЗ. В тази връзка е направен извода, че материалноправните норми на новия КЗ са приложими само за пътнотранспортните произшествия, възникнали след влизането му сила на 01.01.2016г.

В обжалваното решение е посочено, че дори да се приеме, че разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018г., независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало застрахователното събитие, тази разпоредба противоречи на правото на ЕС. В подкрепа на това становище в мотивите на решението са изложени съображения свързани с прилагането на Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката "Гражданска отговорност" и с практиката на СЕС, обективирана в Решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12.

Въззивният съд е посочил, че ищецът е легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му, приемайки, че по делото е проведено пълно и главно доказване относно особено близката привързаност между двамата, в резултат на която смъртта на пострадалият е причинила на ищеца морални страдания с интензитет и продължителност, надхвърлящи обичайните. Акцентирано е върху факта, че привързаността между двамата е била особено голяма доколкото, въпреки че двамата не са делели едно домакинство, ищецът е бил най-близкият роднина на пострадалия, който е бил несемеен, а останалите му най-близки роднини – майка и друг брат и сестра, са били починали. Като релевантно за правото да се претендира обезщетение от ищеца съдът е отразил и установеното от свидетелските показания на св.М. А. обстоятелство, че пострадалият, връщайки се от работа през седмица или всеки месец, е идвал на гости и отсядал при брат си, като отношенията им били отлични. В обжалваното решение е посочено, че ищецът е бил много разстроен и че много тежко е преживял смъртта на брат си, когото е чувствал като член на своето семейство.

За да уважи предявения от С. А. иск за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му в поддържания от ищеца размер от 25 100лв. въззивният състав е посочил, че се е съобразява със съществувалата между ищеца и пострадалия му брат дълбока духовна и емоционална връзка, интензитета и необратимия характер на претърпените от ищеца болки и страдания вследствие смъртта на брат му, обществено - икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите, както и правилото по чл.52 ЗЗД за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди "по справедливост". Съдът е уточнил, че исканото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 100лв., е в минимален размер спрямо претърпените от ищеца вреди и несравнимо по-ниско от минималните размери застрахователни суми по чл.266, ал.1КЗ (отм.).

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираният от касатора въпрос №1: „Какво се разбира под особено близка връзка с починалия” и „по изключение”, посочено в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ВКС, ОСНГТК, и покрива ли се този критерий с установените по делото факти и в този смисъл – подлежат ли на репариране вредите на ищеца?”. По отношение на първата част от въпроса следва да се има предвид, че в мотивите към ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е даден отговор как следва да се разбират понятията „особено близка връзка” и „по изключение”. В тълкувателното решение е отразено, че особено близка привързаност е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Изключителен е случая, при който претендиращият обезщетение е доказал, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. Що се отнася до втората част от въпроса, същият е изцяло относим към правилността на обжалваното решение, тъй като отговорът му е обусловен изцяло от установените конкретни факти по делото. В мотивите на тълкувателното решение изрично е отразено, че наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Евентуалната неправилност на въззивното решение като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. На последно място следва да се отбележи, че касаторът обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация с противоречие с практиката на ВКС по процесуален въпрос по приложението на чл.235, ал.2 ГПК, която практика е неотносима към посочения по-горе въпрос №1.

Не следва да се допуска касация във връзка с поставения от касатора въпрос №2: „Разпоредбите на §96 и чл.493а КЗ противоречат ли на практиката на СЕС и Директива 2009/103/ЕО?”. Въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда за уважаване на иска, които са свързани с отричане приложението на §96, ал.1 от ПЗР ЗИД на КЗ (ДВ.бр.101/2018г). и чл.493а КЗ при исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) и с наличието в случая на предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди съобразно разясненията, дадени в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Становището на съда, че посочените разпоредби противоречат на правото на ЕС, представлява само допълнителен аргумент за основателността на претенцията, поради което евентуалното решаване на въпроса по различен начин, не би променило изхода на правния спор.

Въпрос №3 „Разпоредбите на §96 и чл.493а КЗ и въведения лимит от 5 000лв. прилагат ли се за ПТП преди датата на влизане на КЗ в сила?” е относим за конкретния правен спор, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (по отношение на този въпрос касаторът се позовава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК без да сочи каквато и да е практика на ВКС в обратния смисъл на разрешението, дадено от въззивния съд). В тази връзка следва да се отбележи, че по въпроса за неприложимостта на §96, ал.1 от ПЗР ЗИД на КЗ и на чл.493а КЗ ( с оглед §22 от ПЗР на КЗ) по отношение на претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на КЗ от 2016г., е създадена практика на касационната инстанция - решение №57/25.07.2019г. по т.д.№1218/2018г. на ВКС, ІІ т.о., като това становище е застъпено и в определение №291/07.05.2020г. по т.д.№2108/201г. на ВКС, ІІ т.о., определение №234/09.04.2020г. по т.д.№1726/201г. на ВКС, І т.о. и др.

Не е решен в противоречие с указанията в ППВС №4/1968г. и с посочената от касатора практика на ВКС въпрос №4: „Относно критерия за определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди?. В т.11 от ППВС №4/1968г. е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките и страданията, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че присъждайки на ищеца С. А. обезщетение до размер на претендираната сума от 25 100лв., се е съобразил с интензитета и необратимия характер на претърпените от ищеца болки и страдания и с обществено - икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите като е акцентирал, че исканото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 100лв. е в минимален размер спрямо претърпените от ищеца вреди и несравнимо по-ниско от минималните размери застрахователни суми по чл.266, ал.1КЗ (отм.). В тази връзка настоящият касационен състав намира, че въззивният състав е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и след преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като изводите на въззивния състав за неприложимостта в случая на разпоредбите на §96, ал.1 от ПЗР ЗИД на КЗ във вр. с чл.493а КЗ и за наличието на активна материалноправна легитимация на ищеца по иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) с оглед конкретните обстоятелства и съобразно разясненията, дадени в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,