Определение № 2663 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4168/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. К. К. срещу Решение № 773 от 28.06.2023 г. по в. гр. д. № 805/2023 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено Решение № 577/15.03.2023 г. по гр. д. № 7403/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е отхвърлен предявеният от касатора, ищец в първоинстанционното производство, срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника да му заплати сумата от 20 000 лева -обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на н.о.х.д. № 3320/2017 г. по описа на СНС в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че неправилно въззивният съд е приел, че за неразумната продължителност на воденото наказателно производство ищецът е бил изцяло компенсиран чрез определяне на наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Искането е за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за установена фактическата обстановка, възприета от първоинстанционния съд. Констатирал е, че наказателното производство срещу касатора е продължило повече от 12 години, т.е. извън разумния срок, като основната причина за това било поведението на органите на досъдебното производство, тъй като делото било връщано няколкократно на прокурора за отстраняване на нарушения в обвинителния акт. Въпреки това окръжният съд приел, че забавянето на производството в съдебна фаза се дължало и на отлагания, предизвикани от К., както и на недопустими искания и жалби на защитника му.

При формиране на правните изводи въззивният съд се е позовал на Решение от 10.05.2011 г. на ЕСПЧ по делото "Д. и Х." срещу България, като посочил, че, за да определи размер на наказанието лишаване от свобода под минималния размер, предвиден за съответното престъпление, първоинстанционният наказателен съд бил отчел именно прекомерната продължителност на наказателното производство срещу ищеца. Това обстоятелство било взето предвид и при потвърждаване на присъдата от Апелативния специализиран наказателен съд, според който намаляването на наказанието е заради констатирано нарушение на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на правото на разглеждане на делото в разумен срок и именно като компенсация за бавното правосъдие. По тези съображения въззвният съд приел, че претърпените от К. неимуществени вреди били репарирани в пълна степен при определяне на наказанието под специалния минимум на чл. 213а, ал. 3 НК при условията на чл. 55, ал. 1 НК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Дължи ли се обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, ако наказателният съд е отчел продължителността на наказателното производство като изключително, смекчаващо отговорността на подсъдимия, обстоятелство, поради което като израз на поемане на отговорност от държавата е определил и наложил наказанието под предвидения за съответното престъпление минимум?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да изложи собствени прави и фактически изводи?“

Позовава се на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 122 от 28.10.2020 г. по гр. д. № 611/2020 г. по описа на ВКС, III ГО, както и с практиката на ЕСПЧ (а не на Съда на Европейския съюз), но решения на Съда на Европейския съюз (СЕС), на които обжалваният съдебен акт да противоречи не се сочат.

По поставените въпроси касаторът се позовава и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че произнасянето на ВКС по тях би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.

Първият от поставените въпроси е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, но по него касационно обжалване не може да се допусне, тъй като въззивното решение не е в противоречие с практиката на ВКС. В Решение № 122 от 28.10.2020 г. по гр. д. № 611/2020 г. по описа на ВКС, III ГО, на което касаторът се позовава, е прието, че съдът, решаващ спора относно обезщетението при нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок, е длъжен да приложи стандартите на ЕСПЧ. В случая решаващите изводи на въззивният съд са сведени не единствено до констатацията, че при определяне и налагане на наказанието наказателният съд е приложил чл. 55 НК, а до преценката, че с намаляване на наказанието под законовия минимум за съответното престъпление и неналагане на алтернативно предвиденото наказание поради прекомерната продължителност на наказателното производство ищецът е бил компенсиран в адекватна на нарушението на чл. 6 от КЗПЧОС степен. В този смисъл въззивното решение е постановено съобразно практиката на ЕСПЧ, към които стандарти ВКС препраща в посоченото по-горе решение – за да се обоснове извод, че нарушението на правото на разглеждане на делото в разумен срок е поправено чрез непарична компенсация, е необходимо нарушението да е признато - изрично или по същество; въпросът за тази продължителност да е разгледан отделно от други, смекчаващи вината и отговорността на подсъдимия, обстоятелства, обуславящи намаляване на наказанието; намаляването на наказанието поради нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок да е по изричен и измерим начин, т. е да е посочено "колко точно", и същевременно въпросът да е разгледан в края на производството (Решение от 15 юли 1982 Екле срещу Германия, Решение от 02 юни 2005 г, Х. и И. срещу България, Решение от 13 ноември 2008 г Б. срещу България, Решение от 9 юли 2013 г. Б. срещу България и др.). Обжалваното решение съдържа констатация за кумулативните условия, предпоставящи извод, че нарушението на правото на разглеждане на делото в разумен срок е поправено чрез непарична компенсация, съответни на възприетото в практиката на ВКС, поради което основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос не може да се допусне.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно наличието на всички кумулативни условия, предпоставящи извод, че нарушението на правото на разглеждане на делото в разумен срок е поправено чрез непарична компенсация, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото писмени доказателства. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Решения на СЕС, на които обжалваният съдебен акт да противоречи, касаторът не сочи. Твърди, че поставените от него въпроси са решени в противоречие с практиката на ЕСПЧ. За разлика от решенията на СЕС обаче, решенията на Европейския съд по правата на човека не са сред актовете, които могат да послужат за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а и с тази практика въззивното решение е съобразено по изложените по-горе мотиви.

Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, вкл. и дадено по тях обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът бланкетно се е позовал.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение