Определение № 3544 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 102/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. С. срещу решение № 395/02.04.2025 г. по в.гр.д. № 2985/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4277/28.07.2023 г. по гр.д. № 11976/2022 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от М. М. С. срещу Върховния касационен съд иск с правно основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ вр. чл.4, § 3 от ДЕС и чл.6 от ДЕС вр. чл.6 от ЕКПЧОС и чл.47 от ХОПЕС за заплащане на сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на М. М. С. на справедлив съдебен процес, гарантирано от чл.6, § 1 от ЕКПЧОС и от чл.47 от ХОПЕС, чрез отказ да се образува дело по подадена от него молба вх. № 6096/03.07.2019 г. до ВКС.

Ответникът по касационните жалби Върховен касационен съд в писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения срок срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

В случая, не се установи наличието на сочените от ищеца незаконни актове на ответника ВКС, от които той да е претърпял вреди.

Касае се за напълно различни жалби, респ. по тях следва да се постановят съдебни актове от различни съдебни инстанции. Поради това производство по глава XXXIII от НПК (възобновяване на наказателни дела) не е можело да бъде образувано, а в НПК липсва норма, задължаваща съда, до който е адресирана неподсъдна му молба или жалба, да я изпрати на надлежния съд (за разлика от нормата на чл.118, ал.2 от ГПК).

Не е налице причинна връзка между задържането на ищеца под стража за деянието от 16.08.2019 г. и неизпратената от ВКС жалба на Апелативен съд-Пловдив..

Отказът на съдия от ВКС да образува производство по искането на ищеца за възобновяване на наказателното дело, чийто акт не подлежи на обжалване, не е в нарушение на правна норма от правото на ЕС, респ. на чл.6, §1 от ЕКЗПЧ и чл.47 от Хартата на основните права и в този смисъл липсва сериозно нарушение на приложимото право или практиката на съда. Предпоставките за възобновяване на приключил съдебен процес са ясно, точно и изчерпателно регламентирани в чл.422 от НПК, където съдът дължи разглеждане и произнасяне не по всяко искане, а само по това, което попада в обхвата на посочения текст. Именно затова е предоставено на компетентния съд осъществяването на предварителна проверка за допустимост и формална редовност на подадената молба (чл.40 ПАВКС), и в случай на обоснован отказ не може да се квалифицира като „съдебен произвол" или отказ от правосъдие в противоречие с правото на ЕС, нито води до нарушаване на някакви негови права.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Касационният жалбоподател се позовава на наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК (написаното от него е възпроизведено дословно):

1. Решението противоречи на практиката на ВКС и СЕС по въпроса дали държавата носи отговорност по чл.2в ЗОДОВ при отказ на съд да разгледа допустима жалба, когато така се нарушава правото на справедлив процес.

2. Решението противоречи на практиката на ВКС и СЕС по въпроса дали държавата дължи обезщетение, когато чрез отказ за разглеждане на жалба е забавено възобновяване на делото и са настъпили вреди.

3. Решението е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като липсва единна практика относно отговорността по чл.2в ЗОДОВ за съдебни актове.

II. Основания по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност

Решението е очевидно неправилно, тъй като съдът е игнорирал доказателства (не е посочено кои); не е приложил правилно материалния закон (не е посочено коя правна норма от кой нормативен акт жалбоподателят има предвид); (съдът) е присъдил разноски в противоречие с чл.10, ал.4 ЗОДОВ.

Настоящият съдебен състав намира следното:

Първият и вторият въпроси не са обуславящи, тъй като искът е основан на твърдения за неоснователен отказ на заместник-председател на ВКС да образува производство по искането на ищеца за възобновяване на наказателно дело, като по молба със сходно съдържание апелативен съд е възобновил наказателното дело, а не за отказ на ВКС да разгледа допустима жалба.

По тези два въпроса касационният жалбоподател не обосновава наличието на допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, на които се позовава – не сочи практика на ВКС и СЕС, в които поставените въпроси да са разрешени и на които разрешенията в обжалваното решение да противоречат.

Поради което по тези два въпроса не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Твърдението по третия въпрос, че липсва единна практика относно отговорността по чл.2в ЗОДОВ за съдебни актове, освен, че е в противоречие с твърденията на които се основават първият и вторият въпроси (в тях се твърди противоречие с такава практика), е невярно. Такава практика има – например решение № 259 /09.05.2025 г. по гр.д. № 4449/2023 г. на ІV г.о. на ВКС, в което е обобщено и приетото в предходни актове на ВКС. По отношение на приетите с тази практика разрешения, жалбоподателят не е обосновал твърдения, че тя е постановена в резултат на неточно тълкуване, нито е обосновал твърдения за необходимост от осъвременяването на това тълкуване с оглед изменения на законодателството и обществените условия, така както е предвидено в т.4 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде обосновано наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че по поставените от жалбоподателя въпроси не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване.

Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Следва да се добави, че жалбоподателят не е направил искане за изменение на въззивното решение в частта за разноските съгласно предвиденото в разпоредбата на чл.248 ГПК, за да се произнесе въззивният съд с определение по това искане, което да подлежи на обжалване.

Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради изхода от това производство касационният жалбоподател няма право на разноски. Искането на ответника да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение е основателно. Жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ВКС сумата 102.25 евро (равностойността на 200 лева).

Воден от изложеното съдът