Определение № 591 от 01.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1340/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. В. И. срещу решение № 444 от 24.10.19г.по в.гр.дело № 617/19г.на Плевенския окръжен съд в частта, с която е предоставено ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица] вх.Ж ет.7 на майката З. М. Б. – И. с детето М. И., както и в частта, в която е определено обезщетение за ползването на жилището,което майката да му заплаща на основание чл.57 ал.2 СК, за разликата над 112.50 лв до 450 лв. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът счита, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите: 1.Когато страната, претендираща ползване върху семейното жилище, има и други недвижими имоти,следва ли да се уважава това нейно искане,ако другият съпруг няма друга възможност да задоволи жилищната си нужда и жилището му е лична собственост; 2. Допустимо ли е съединяване на искове по чл.23 ал.1 СК с иска по чл.57 ал.2 СК в брачния процес. Поддържа и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението. Ответницата по жалбата З. М. Б. – И. чрез адв.Г. Г. счита,че не са налице основанията по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Върховният касационен съд, състав на ІІІ го., като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е предоставил семейното жилище на майката, на която е предоставено упражняването на родителските права, да го ползва с дъщеря си М., като е приел, че това е най-доброто разрешение с оглед интереса на детето.Преценил е, че в жилището, което въззиваемата З. Б. притежава в съсобственост с баща си и брат си, обитават една стая и сервизните помещения се ползват общо с останалите съсобственици, докато в семейното жилище,където страните са живели след придобиването му, за детето има осигурена самостоятелна стая.Установено е, че страните притежават закупен през 2016г.недвижим имот в [населено място], който съдът е приел за годен за обитаване от бащата.Изложени са съображения, че семейното жилище има характер на СИО, а не е негова лична собственост, което е от значение при определяне размера на дължимия наем, който би бил различен в двете хипотези.Съдът е възприел заключението на вещото лице И., от което е приел за установено, че наемът на процесното жилище е 450 лв, а след изключване на наема за ползване от ненавършилото пълнолетие дете жилищна площ – 225 лв.Тази сума съдът е разделил на две, след като е приел, че семейното жилище е СИО е и определил сумата 112.50 лв, която месечно З. Б. да заплаща на П. И. за ползване на жилището. Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.В случая не е предявяван и не е разгледан иск по чл.23 ал.1 СК. В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по мерките относно ползването на семейното жилище в съответствие с практиката на ВКС. В решение № 64 от 8.03.13г. по гр.дело № 396/12г.на Четвърто гражданско отделение на ВКС,постановено по реда на чл.290 ГПК,е посочено, че мерките относно ползването на семейното жилище са акт на спорна съдебна администрация, те не са акт на правораздаване,тъй като не признават нито отричат материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но определят реда и начина на упражняване на материалните субективни права.За да се произнесе по мерките относно ползването на семейното жилище, съдът установява кой е неговия собственик и от кои помещения се състои.Съдът изследва правото на собственост според събраните доказателства и само с оглед мерките, които може да постанови.В това производство съдът не може да приеме за разглеждане инцидентен установителен иск за собственост, нито да допусне главно встъпване на трето лице със самостоятелни права върху жилището.Съдът е длъжен да постанови съответните мерки при наличните доказателства, без да разглежда и се произнася по никакви оспорвания на правото на собственост.Ако правото на собственост е различно от приетото от съда по мерките,влязлото в сила съдебно решение по отделно предявен иск,установяващо действителното правно положение е основание за промяна на постановените мерки. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса: Когато страната, претендираща ползване върху семейното жилище има и други недвижими имоти, следва ли да се уважава това нейно искане, ако другият съпруг няма никаква друга възможност да задоволи жилищната си нужда и жилището му е лична собственост. При предоставяне на семейното жилище на майката, която упражнява родителските права, да го ползва заедно с дъщеря си, въззивният съд се е ръководил с дадените в т.5 от ППВС № 12/1971г.указания, съобразявайки най-добрия интерес на детето.Освен това, въззивният съд е приел за установена друга фактическа обстановка – че процесното жилище е СИО и че страните имат друго годно за обитаване жилище, в което съпругът може да живее. При липсата на доводи, че съдебната практика по поставения въпрос следва да бъде осъвременена с оглед промяна в законодателството и обществените отношения или твърдения,че правните норми са неясни или противоречиви, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Върховният касационен съд намира,че и релевираното от касатора основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не се установява. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност,която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.Доводите в касационната жалба съставляват оплаквания за неправилна преценка на доказателствата при формиране на вътрешното убеждение на съда и за необоснованост,които подлежат на проверка по реда на чл.281 т.3 ГПК,но само след допусната касация. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира,че не следва да допуска до касационно обжалване въззивното решение. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК в полза на ответницата по жалбата следва да се присъдят разноските за тази инстанция съгласно представения списък по чл.80 ГПК в размер на 700 лв. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.