Определение № 1003 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1629/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Ем Би Уилс“ ЕООД (с предишно фирмено наименование „И Ейч Ен Финанс“), с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 2147 от 05.06.2023 г. по в. ч. гр. д. № 988/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено първоинстанционното определение № 2611 от 01.03.2023 г. по гр. д. № 9944/2022 г. на Районен съд – Варна. С последното на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е прекратено производството по предявените от настоящия жалбоподател против ЗД ALLIANZ Tiriac Aseguarari Румъния искове за заплащане на сумата от 2 500 лв. (частичен иск), представляваща застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди от ПТП, настъпило на 26.07.2017 г., сумата от 1 256.94 лв., представляваща законна лихва за забава, считано от 12.08.2017 г., до датата на подаване на исковата молба в съда – 26.07.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата, следваща подаването на исковата молба, до окончателното плащане на задължението. В частната касационна жалба се навеждат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на обжалваното определение. Частният касатор моли за отмяна на атакуваното въззивно определение и за връщане на делото на сезирания с исковата молба Районен съд – Варна за продължаване на съдопроизводствените действия. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, след преценка на данните по делото приема, че макар частната касационна жалба да е подадена от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, същата е процесуално недопустима поради следното: С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – по граждански дела, и до 20 000 лв. – по търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК е предвидено, че не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Предмет на обжалване с частната касационна жалба е определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение на първоинстанционен съд за прекратяване на производството по делото по предявени в условията на обективно съединяване осъдителни искове за вземания, произтичащи от сключен между ответника и трето лице – причинител на вредата, застрахователен договор. Осъдителният иск за заплащане на застрахователно обезщетение е предявен като частичен за сумата от 2 500 лв., а акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за сумата от 1 256.94 лв. Цената на всеки от така предявените искове е под предвидените в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимални прагове за достъп до касационно обжалване. Поради това, в настоящия случай определението на въззивния съд, макар и попадащо в кръга на принципно обжалваемите пред ВКС определения по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК във вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Необжалваемостта на определението обуславя недопустимост на частната касационна жалба, която следва да бъде оставена без разглеждане. Неправилните указания на въззивния съд относно възможността за касационно обжалване на определението не пораждат за жалбоподателя право на частна касационна жалба, каквото не е предвидено в процесуалния закон. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение