Определение № 2602 от 29.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5036/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. В. К., чрез адв. В. Б., срещу решение № 374 от 22.06.2023г., постановено по гр. д. № 195/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 14 от 16.01.2023г. по гр.д.№ 575/2022г. на Районен съд-Ихтиман, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 23 от 27.01.2023г., в частта му, с която делбата е допусната при квоти 2/4 ид.ч. за С. В. К. и по 1 /4 ид.ч. за С. Н. К. и Е. Н. В..

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1.Длъжен ли е съдът да изгради вътрешното си убеждение след като обсъди всички доказателства и всички доводи на страните? Сочи се противоречие с решение № 40/04.05.22 г. по г.д. № 2583/21 г. на ВКС, I г.о.; решение № 50173/16.12.22 г. по търг.д. № 419/22 г. на ВКС, I т.о.; решение № 50289/22.12.22 г. по г.д. 1054/22 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 246/18 г. по г.д. 4719/17 г. на ВКС, както и всички цитирани в него решения на ВКС - решение № 546 от 01.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 966/2009 г. на III г.о.; решение № 331 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1649/2010 г. на IV г.о.; решение № 92 от 22.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1863/2010 г. на IV г.о.; решение № 65 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 4216/2008 г. на IV г.о.; решение № 50069/31.10.22 г. по гр.д. 2642/21 г. на ВКС, II г.о.; решение № 60158/03.12.21 г. по търг. д. № 763/20 г. на ВКС, I т.о.; решение № 244/26.012021г. по гр.д. 1732/19 г. на ВКС IV г.о.

2 Прекъсва ли се правната връзка с рождения баща, когато непълното осиновяване на дете само oт друга жена се превръща по закон в пълно (ако този закон е приложим)?

3. Може ли със закон да се отнеме правото на осиновения да наследи рождения си баща при наличие на непълно осиновяване, след което няма изразена воля на рождените родители, осиновителката и осиновения това осиновяване да се превърне в пълно? Поддържа се противоречие с решение № 50069/31.10.22 г. по г.д. 2642/21 г. на ВКС, II г.о.; решение № 60158/03.12.21 г. по търг.д. № 763/20 г. на ВКС, I т.о.; решение № 244/26.01.2021г. по гр.д. № 1732/19г. на ВКС IV г.о.

4. По въпроса дали осиновеният не наследява рождения си баща по силата на превръщане по закон на непълно осиновяване в пълно се поддържа че решението на въззивния съд противоречи на акт на Конституционния съд - решение № 12/08.07.93 г на Конституционния съд по конст. д. № 12/93 г.

Ответниците по жалбата С. Н. К., М. Т. В. и В. М. В. /последните двама наследници на ответницата Е. Н. В., починала след постановяване на въззивното решение/, чрез адв. А., оспорват касационната жалба, като твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Производството по делото е образувано по предявен иск за делба на земеделски земи.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, в частта му, с която са определени делбените части на съделителите. Прието е, че предмет на делбата са земеделски имоти, възстановени на наследниците на Н. К.. Въз основа удостоверение за наследници № 1150/01.06.2022г. е прието за установено,че Н. К. е починал на 24.02.1918г. и е оставил за наследници В. Н. К./син/, починал на 25.07.1991г. и З. Н. К./дъщеря/, починала на 17.12.1979г. Наследник на В. К. е Н. К., починал на 11.10.2020г. и оставил наследници ответниците Е. Н. В. и С. Н. К.. Съдът е приел също, че ищецът е наследник на З. Н. К..

Спорен пред въззивната инстанция е бил въпросът дали ищецът С. К. е наследник по закон и на В. Н. К., освен на З. Н. К.. В тази връзка съдът е посочил, че в акт за раждане № 7 е отбелязано, че през 1959 г. ищецът С. К. е осиновен от своята леля по бащина линия З. К. и че негови рождени родители са Е. К. и В. Н. К.. Изложени са мотиви, че ищецът е осиновен от З. К. при действието на чл.81,ал.2 ЗЛС, когато осиновяването е могло да бъде само непълно. С изменението на чл.81, ал.1 ЗЛС през 1961г. осиновяването е преуредено като пълно. По отношение на режима, установен със СК от 1968г./отм./,осиновяването е „заварено“ като единствено съществувалото между 1961г.и 1968 г. пълно осиновяване, при което се прекъсват правата и задълженията между осиновения и двамата му рождени родители-майка и баща. По тези съображения съдът е приел, че осиновяването на ищеца е пълно, предвид на което и е направен извод, че правилно с първоинстанционното решение делбата е допусната при квоти 2/4 ид.ч. на ищеца С. К. и по 1/4 ид.ч. за всяка една от двете ответници. Съдът е отбелязал, че материалната доказателствена сила на официалните удостоверителни документи обвързва съда, докато не бъде оспорена ,което е направено от ответниците своевременно.

С оглед тези мотиви на съда не са налице сочените от касатора основания на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си в съвкупност всички доказателства е от обуславящо значение за изхода на спора, но същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС. Според тази практика той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се.

Въпросът е обоснован с доводи, че съдът не е обсъдил представените удостоверения за наследници, в които касаторът е посочен като наследник и на В. Н. К., не се е съобразил с официалния им удостоверителен характер и макар и да е посочил, че е обвързан с материалната доказателствена сила на официалните удостоверителни документи, „докато не бъде оспорена", не е изложил мотиви дали оспорването е проведено успешно.

В практиката на ВКС /решение № 100 от 2.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1820/2009 г., I г. о.; решение № 119 от 15.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 879/2016 г., II г. о. се приема, че установяването на лицата, на които законът признава качеството на наследници, може да стане с различни доказателства, едно от които е удостоверението за наследници, което е официален свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила относно удостоверените факти. Тя може да бъде оборена чрез оспорване на неговата истинност по висящо производство за съдебна делба, или по исков път по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК. Доказателствената сила на удостоверението за наследници следва да се прецени и с оглед на процедурата по издаването му. Възможно е и след проверка в регистъра на населението за достоверността на данните, посочени от молителя, в удостоверението да не бъдат вписани всички наследници по закон. Наред с това следва да се има предвид, че наличието на удостоверение за наследници не изключва други доказателства относно същите факти - например акт за раждане, удостоверяващ произхода на наследника от наследодателя. Ето защо и без изричното оспорване на удостоверението за наследници в качеството му на официален свидетелствуващ документ, верността на съдържанието му може да бъде проверена и съобразно с всички останали представени по делото данни относно релевантните факти и обстоятелства. В решение № 119 от 15.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 879/2016 г., II г. о. изрично е прието, че качеството наследник се придобива от дадено лице по силата на закона и е обусловено от наличието на установени от закона отношения, като произход, брак, осиновяване и др., като установяването на лицата, на които законът признава качеството на наследници, може да стане с различни доказателства.

В случая не се констатира при анализа на доказателствата въззивният съд да се е отклонил от тази практика, тъй като съдът е съобразил, че качеството на наследник се придобива не въз основа вписването като наследник в удостоверението за наследници, а по силата на закона и вземайки предвид всички релевантни към наследяването доказателства, е преценил верността на извършеното вписване в удостоверението за наследници. При наличието на доказателства за осиновяване на ищеца от неговата леля З. и проследявайки правната уредба на осиновяването към момента на извършването му и последващото преуреждане на същото с оглед измененията в ЗЛС и липсата на доказателства, а и на твърдения, че при влизане в сила на СК от 1968г. е осъществена процедурата по чл.105, ал.2 от СК 1968г. /отм./, съдът е направил извод, че осиновяването е пълно и съответно не е взел предвид вписването в удостоверенията за наследници, че ищецът е наследник както на осиновителката си, така и на рождения си родител В. Н. К..

Неоснователно се поддържа, че съдът не се е произнесъл по въведения довод, че дори и да се приеме, че осиновяването на касатора от неговата леля З. К. е преобразувано в пълно, то засяга само правната връзка на осиновения с рождената му майка, но не засяга правната връзка с рождения му баща В. К., тъй като съдът е посочил, че с изменението на чл.81, ал.1 ЗЛС през 1961г. осиновяването е преуредено като пълно и ако рождените родители са били живи, правата и задълженията между тях и роденото дете се прекратяват, т.е. съдът е приел, че правната връзка с рождения баща е прекратена по силата на закона.

На следващо място се твърди, че липсва произнасяне по довода във въззивната жалба, че правото на ищеца да наследи рождения си баща при наличие на непълно осиновяване попада и в общата конституционна гаранция на правото на наследяване, която не допуска то да се отнема ех lege със закон.

В тази му част обосновката на първия правен въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване, защото не е във връзка с решаващите мотиви на въззивния съд. С обжалваното решение съдът не е отрекъл правото на осиновения да наследи рождените си родители при непълно осиновяване, а изводите на съда са, че осиновяването е пълно и поради това и ищецът не може да наследи рождените си родители.

В условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се иска допускане до касационно обжалване по въпроса дали се прекъсва правната връзка с рождения баща, когато непълното осиновяване на дете само oт друга жена се превръща по закон в пълно (ако този закон е приложим)? Въпросът е поставен с оглед разбирането на касатора, че когато осиновителят е само един, то при превръщането по закон на непълното осиновяване в пълно, се прекъсва само правната връзка с рождения родител от същия пол, а в случая само с майката.

По съществото си поставеният въпрос е за характеристиката на осиновителното правоотношение в зависимост от това дали осиновителят е един или са двама и с оглед на това дали се прекъсва връзката с рождените родители. В практиката на ВКС /решение № 481 от 6.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1108/2011 г., I г. о./ се приема, че осиновителното правоотношение е едно, независимо от факта, че осиновители са две лица. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея, съотнесена към настоящия казус, въззивният съд се е съобразил, като е приел, че към момента на осиновяването от един осиновител, осиновяването е било непълно и осиновеният е запазил правата и задълженията си спрямо семейството, към което е принадлежал, но след изменението на чл.81 на ЗЛС от 1961г. правата и задълженията с роднините по произход са прекратени.

Следващият въпрос, поставен от касатора, е дали може със закон да се отнеме правото на осиновения да наследи рождения си баща при наличие на непълно осиновяване, след което няма изразена воля на рождените родители, осиновителката и осиновения това осиновяване да се превърне в пълно. Въпросът е обоснован с доводи, че следва да се съобразят разпоредбите на чл. 17, ал. 1 във връзка с чл. 5, ал, 1 и 2 от Конституцията на Република България.

По този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, защото не е във връзка с решаващите изводи на въззивния съд. Съдът не е приел в решението си, че при непълно осиновяване по силата на законова разпоредба е отречено правото на наследяване на рождените родители, а изводите на съда са за трансформиране по силата на законова разпоредба на непълното осиновяване в пълно и последица от това е прекъсването на връзката на осиновения с родителите му по произход.

Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК. Не се констатира противоречие на изводите на въззивния съд с посоченото от касатора решение № 12/08.97.1993г. на Конституционния съд по к.д. № 12/1993г., с което няма произнасяне по поставения от касатора въпрос, а е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 1 от Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ, бр. 48 от 4 юни 1993 г.) в частта му, с която чл. 10, ал. 7 се изменя и допълва с точка 2. Същото не касае института на осиновяването и по- специално начина, по който то е било уредено при действието на ЗЛС /отм./ и на СК 1968г. /отм./.

Поискано е допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК с доводи, че съдът не е анализирал и не е разграничил спрямо кой от двамата рождени родители настъпват правните последици от осиновяването, че без ясна мотивировка е прието, че превръщането по закон на непълното осиновяване в пълно прекъсва правната връзка и с двамата родители, макар, че осиновителката е само една. Според касатора правната логика би следвало да доведе до извод, че превръщането на непълното осиновяване от страна на една жена в пълно спрямо осиновения прекъсва правната връзка само с неговата рождена майка. Поддържа се, че няма ясно и точно изявление по делото, че се оспорва което и да било удостоверение за наследници и в тази връзка касаторът счита за недопустим извода на въззивния съд, че не е обвързан с материалната им доказателствена сила при произнасянето по въпроса дали ищецът наследява рождения си баща.

За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въведените от касатора доводи, с които обосновава искането си за допускане касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК сочат на доводи за неправилност на въззивното решение като постановено поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост- касационни основания по чл.293, ал.2 ГПК, по които касационният съд се произнася в производството по чл. 290 и сл. ГПК, а не в това по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК, тъй като в последното не се извършва проверка по същество на правилността на изводите на съда.

Не са налице и останалите основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на делото в полза на всеки един от ответниците по касация следва да се присъдят по 1 000 лв., съставляващи направени разноски в касационното производство.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение