Определение № 255 от 30.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2404/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Петрол“ АД срещу решение № 82 от 03.06.2022г. по в.т.д. № 369/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 18 от 13.08.2021г. по т.д. № 5/2021г. на Окръжен съд – Ловеч за осъждане на касатора да заплати на „Еврокапитал-България“ ЕАД (в несъстоятелност), на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 36 472 лева, неплатени наемни вноски за периода от месец юни 2016г. до 25.07.2019г. по договор за наем от 19.06.2005г. с анекси към него, със законната лихва за забава от 29.05.2020г. (датата на исковата молба) до окончателното плащане, както и 3 130. 51 лева изтекла лихва.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд неправилно е приел, че полагането на асфалтовата настилка в наемния имот и монтажът на бариерата представляват поправки, поради което приложим бил чл. 6, ал. 2 от договора, съгласно който наемателят е бил длъжен да заплаща за своя сметка разходите по отстраняването на всички поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновеното ползване на вещта. Те са трайно прикрепени към земята и представляват подобрения. Договорът за наем не предвижда как се уреждат отношенията между страните в случай на извършването на подобрения от наемателя. Въззивният съд е приел още, че касаторът не е доказал състоянието на настилката на наетия имот към момента на сключване на договора за наем, причините за полагане на асфалтова настилка, както и дали поставената бариера е трайно прикрепена към земята. С доклада си по делото обаче първоинстанционният съд не е указал на страните, че обстоятелствата подлежат на доказване и не е разпределил доказателствената тежест. Във въззивната жалба касаторът е навел оплаквания относно непълнотата и пропуските в доклада по делото във връзка с направеното възражение за прихващане. Същевременно е било прието доказателство в нарушение на преклузията по чл. 147 от ГПК. Производството по несъстоятелност на „Еврокапитал-България“ ЕАД е било открито на 12.04.2019г. и приемопредавателния протокол от 08.04.2021г. е съставен далеч след изтичане на срока по чл. 640, ал. 1 от ТЗ. Така протоколът и придружаващите го документи не е трябвало да бъдат приемани като доказателство по делото, а въз основа на тях е било възприето, че наемният имот е бил предоставен на касатора за ползване.

Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и предявените от „Еврокапитал-България“ ЕАД искове – отхвърлени, евентуално да бъде постановено решение, с което обжалваното решение да се отмени като неправилно и делото да се върне на друг състав на въззивния съд.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и с оглед значението за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1.Налице ли са подобрения в чужд имот, когато собственикът на имота – наемодател не се е противопоставил на извършените от наемателя строително-монтажни работи и същите са трайно прикрепени към имота? Какви правила се прилагат при уреждането на отношенията между страните по повод на извършените подобрения, при условие, в договора за наем липсва уговорка за това?

Касаторът счита, че въпросът е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – Постановление № 6 от 27.12.1974г. по гр.д. № 9/1974г. на Пленума на ВС, решение № 532 от 17.06.1994г. по гр.д. № 382/1994г. на ВС, І г.о. и решение № 207 от 19.01.2017г. по т.д. № 2584/2015г. по т.д. № 2584/2015г. на ВКС, ТК, І т.о.

2.Когато във въззивната жалба се съдържат оплаквания относно допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, въззивният съд длъжен ли е да събере доказателствата, за които първоинстанционният съд не е дал указанията и не е посочил в тежест на коя страна са да ги сочи? Длъжен ли е в този случай въззивният съд да даде указания на страните да посочат доказателства относно твърдените от тях обстоятелства, които доказателства не са били представени в производството пред първата инстанция?

Според касатора въззивното решение в противоречие с решение № 254 от 20.05.2019г. по гр.д. № 4863/2017г. на ВКС, ГК, ІV. г.о., решение № 62 от 17.07.2016г. по гр.д. № 3149/2016г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 304 от 01.10.2015г. по гр.д. № 2460/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 307 от 20.03.2012г. по гр.д. № 284/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 74 от 25.07.2019г. по гр.д. № 2999/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

3. Когато ищецът е синдик и същият следва да е получил, съгласно чл. 640, ал. 1 от ТЗ, в 14-дневен срок от откриване на производството по несъстоятелност на длъжника информация относно състоянието за неговото имущество и неговата търговска дейност и свързаните с това документи, допустимо ли е съдът да приема представено от синдика доказателство след срока по чл. 147 от ГПК, едновременно с приемо-предавателен протокол без достоверна дата, който цели да установи, че синдикът е узнал за това доказателство след срока по чл. 147 от ГПК?

Касаторът намира въпроса от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Според касатора въззивното решение е очевидно неправилно като явно необосновано. Въззивният съд неправилно е приел, че след като касаторът е извършил подобрения на наетата вещ през 2013г., то несъмнено е държал имота в периода след месец юни 2016г.

От насрещната страна по жалбата „Еврокапитал-България“ ЕАД (в несъстоятелност) е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си съставът на Апелативен съд – Велико Търново е приел, че на 19.06.2005г. страните са сключили договор, съгласно който „Еврокапитал-България“ ЕАД е предоставило на касатора за временно и възмездно ползване собствения си недвижим имот, представляващ УПИ VІІІ, отреден за „Паркинг и озеленяване“, находящ се в София, район „Лозенец“, м.“Лозенец ІІ „(втора) част в квартал 204 по плана на [населено място], целия с площ от 1 500 кв.м., при граници: [улица], [улица], ул.о.т. 238а, 238б, 238в и о.т. 238г. Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора наемодателят се е задължил да предаде наетия имот, като за предаването се е подписвал двустранен приемателно-предавателен протокол. В чл. 6, ал. 1 от договора е била постигната договореност наемателят да заплаща за своя сметка разходите по отстраняването на всички поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено ползване на имота; само поправките на други повреди, ако не са били причинени виновно от наемателя, са били за сметка на наемодателя. На 03.01.2007г., 05.01.2009г., 05.01.2010г., 28.02.2014г. и 25.07.2014г. страните са сключили анекси към договора, като съгласно анекса от 25.07.2014г. месечната наемна цена е била уговорена на 800 лева без ДДС и е била дължима от 20-то до 30-то число на текущия месец. Също съгласно анекса срокът на договора за наем е бил уговорен на пет години.

Въпреки липсата на двустранен приемателно-предавателен протокол за предаване на имота по чл. 3, ал. 1 от договора за наем, въззивният съд е приел, че наемният имот е бил предоставен за ползване на касатора и това ползване е било включително за времето от месец юни 2016г. до 25.07.2019г., след което договорът за наем е бил прекратен с изтичане на уговорения срок. Предаването на имота е било счетено за установено въз основа на съвкупна преценка на обстоятелства - към договора за наем са били сключени допълнително пет анекса, които потвърждават съществуването на наемно отношение между страните и липсата на възражения от касатора за реално предоставеното ползване на имота; за периода до 26.01.2016г. касаторът е извършвал плащания по договора за наем, както и прихващания (покрити са били наемните вноски до м.декември 2015г.), установено от приетата съдебно-счетоводна експертиза; през месец март 2013г. касаторът е положил асфалтова настилка върху отдадения под наем паркинг, във връзка с което е направено и възражение за съдебно прихващане. Отделно от това въззивният съд се е позовал и на писмо от „Петрол“ АД до „Еврокапитал-България“ ЕАД (без дата) във връзка с писмо на „Еврокапитал-България“ ЕАД с вх. № 01.28-2/27.03.2015г., съдържащо изявление от името на касатора, че връщане на наемния имот би противоречало на уговорките между страните и не може да породи правно действие, т.е. в подкрепа на упражняваната от касатора фактическа власт върху имота. Писмото е било предадено с протокол от 08.04.2021г. от изпълнителния директор на несъстоятелното дружество Д. Д. на синдика и е било представено с молба на страната от 09.04.2021г. като новооткрито доказателство по чл. 147, т. 1 от ГПК. Така то е било прието в първоинстанционното производство. Също съгласно въззивното решение при предоставеното ползване на имота касаторът е дължал сумата от 36 472 лева, неплатени наемни вноски с ДДС за периода от месец юни 2016г. до 25.07.2019г., и тази сума е потвърдена като дължима от въззивния съд, в какъвто смисъл е било и първоинстанционното решение. Дължима е била и лихва за забава, като от 26.07.2019г. до датата на исковата молба – 3130. 51 лева.

За неоснователно е било прието възражението на касатора за съдебно прихващане на вземанията за наемна цена със сумата от 100 734. 77 лева, представляваща стойност на извършени подобрения в наемния имот за подмяна на асфалтова настилка и изграждане на система за картов достъп до паркинга. Въз основа на заключенията на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, е било прието за установено, че наемният имот е бил асфалтиран през 2013г. и поставена бариера, че стойността на бариерата в имота е била 1 917. 49 лева с ДДС, а на асфалтовата настилка – 31 977. 66 лева, че касаторът е направил плащания за полагане на асфалтова настилка и придобиване и ремонт на бариера в общ размер на 35 024. 71 лева, като счетоводството на касатора е водено редовно и придобитите активи са осчетоводени с сметка 204 „Машини и оборудване“, но дължимост на вземания на касатора - наемател към наемодателя е било отречено поради недоказаност на твърденията, че се касае за подобрения. Съгласно посоченото във въззивното решение, в доказателствена тежест на ответника е било да установи, че направените разходи за полагане на асфалтова настилка и изграждане на система за картов достъп (бариера) до паркинга представляват полезни разноски, т.е. подобрения. По отношение на бариерата ответникът е следвало да представи доказателства, че тя е трайно прикрепена към земята, а по отношение на полагането на асфалтова настилка – да установи състоянието при сключване на наемния договор и предаване държането на имота на ответника, както и причините за полагане на нова настилка. Тези обстоятелства не са били установени по делото, за да може съдът да прецени дали се касае за необходими разноски, които са свързани с неотложни ремонтни дейности, или се касае за полезни разноски, имащи характер на подобрения.

В този смисъл са били потвърдени изводите на първоинстанционния съд в решението му, че касаторът няма вземане за извършена подмяна на асфалтовата настилка, тъй като съгласно чл. 6, ал. 1, изр. 1 от договора за наем, наемателят е длъжен да заплаща за своя сметка разходите по отстраняване на всички поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено ползване на имота. По отношение на изградената система за картов достъп (бариера), според първоинстанционния съд, не са били ангажирани доказателства, с което да се установи, че тази вещ е трайно прикрепена към земята, съответно че не може да бъде демонтирана и преместена, без да се нарушава целостта й.

Във връзка с изводите на първоинстанционния съд във въззивната си жалба касаторът е направил оплакване, че полагането на асфалтова настилка и бариера за достъп представляват полезни разноски, които са увеличили стойността на имота и не представляват поправки на повреди, които се дължат на обикновеното ползване на имота. Такова възражение не е било правено от ищеца в хода на делото и в доклада по делото не е била разпределена доказателствена тежест, че в имота има повреди, свързани с обикновено ползване на имота, които налагат поправки, нито да дадени указания на страните за събиране на доказателства. Решението е било определено като неправилно, защото първоинстанционният съд се е произнесъл по възражения за поправки, свързани с обикновеното ползване на имота, които не са били правени, отразени в доклада и не са били предмет на доказване, като независимо от това по делото са приети съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертиза, които установяват извършените подобрения, както и тяхната стойност и направените за извършването разходи.

С оглед тези установени обстоятелства поставеният от касатора трети въпрос във връзка със съобразеното от въззивния съд на писмено доказателство, без то да има качеството новооткрито доказателство по чл. 147, т. 1 от ГПК, не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, обусловил правните изводи на въззивния съд. Това е, защото предаването на държането на наемния имот на касатора и ползването му за времето от месец юни 2016г. до 25.07.2019г. са обстоятелства, които не са били приети за установени единствено въз основа на писмото от „Петрол“ АД до „Еврокапитал-България“ ЕАД (без дата) във връзка с писмо на „Еврокапитал-България“ ЕАД с вх. № 01.28-2/27.03.2015г., за което несъстоятелното дружество е поддържало, че е новооткрито доказателство по чл. 147, т. 1 от ГПК (предадено с протокол от 08.04.2021г. от изпълнителния директор на несъстоятелното дружество Д. Димитров на синдика и представено с молба на страната от 09.04.2021г.) Напротив, касаело се е за извършена от въззивния съд съвкупна преценка на доказателствата относно предаване на държането на наемния имот и неговото ползване - сключването на анекси към наемния договор, при липса на възражения от касатора - наемател относно предоставеното ползване; извършване на плащания на наемната цена и прихващания от касатора до месец декември 2015г., полагане на асфалтова настилка върху имота през 2013г. и направено от касатора възражение за съдебно прихващане, което не би било ако наемният имот не е бил предоставен за ползване. Така дори писмото от „Петрол“ АД до „Еврокапитал-България“ ЕАД (без дата) да не бъде съобразявано, не биха били променени фактическите изводи на въззивния съд, че наемният имот е бил предаден на касатора, както и ползван за времето от месец юни 2016г. до 25.07.2019г.

Вторият поставен от касатора въпрос също не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като е основан на невярното твърдение за оплакване във въззивната жалба на страната относно допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото – неуказване, че в тежест на касатора е било да установи състоянието на настилката на наетия имот към момента на сключване на договора за наем, причините за полагане на асфалтова настилка, както и дали поставената бариера е трайно прикрепена към земята, т.е. наличието на подобрения, при което страната не е събрала доказателства за обстоятелствата. Оплакванията на касатора са били за необоснованост на първоинстанционното решение поради това, че първоинстнационният съд не е съобразил заключенията на приетите съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертиза, които, според него, са установявали извършените подобрения, тяхната стойност и направените за извършването разходи. Липсата на указания в доклада на първоинстнационния съд е било посочено единствено в контекста на оплакването, че ищецът – наемодател не е направил възражения за поправки, свързани с обикновеното ползване на имота по чл. 6, ал. 1 от договора за наем, при което такова възражение не е било и отразено в доклада и не е било предмет на доказване.

Първият поставен от касатора въпрос в частта налице ли са подобрения в чужд имот, когато собственикът на имота – наемодател не се е противопоставил на извършените от наемателя строително-монтажни работи и същите са трайно прикрепени към имота, не може да бъде определен като правен въпрос от значение за делото, тъй като при определянето на понятието „подобрения“ въззивният съд се е придържал към приетото в правната теория и съдебната практика относно това понятие – разноски, които са увеличили стойността на вещта, за разлика от необходимите разноски, които се извършват, за да се запази вещта и без извършването на които вещта би се повредила или би загинала. От възизвния съд не е било обсъждано, като неотносимо, дали в случая наемодателят се е противопоставил на извършените работи.

Първия поставен въпрос в частта какви правила се прилагат при уреждането на отношенията между страните по повод на извършените подобрения, при условие, в договора за наем липсва уговорка за това, е правен въпрос от значение за изхода на делото, тъй като във връзка с възражението си за прихващане на вземанията за наемна цена със сумата от 100 734. 77 лева, стойност на извършени подобрения в наемния имот за подмяна на асфалтова настилка и изграждане на система за картов достъп до паркинга, касаторът е твърдял, че в договора между страните са липсвали уговорки относно отношенията между страните при направени подобрения.

Не е удовлетворен обаче допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение –разрешенията в посочените от касатора постановление и съдебни решения не съответстват на поставения от касатора въпрос. Постановление № 6 от 27.12.1974г. по гр.д. № 9/1974г. на Пленума на ВС касае отношенията собственик – владелец по чл. 72 и чл. 74 от ЗС, което е и хипотезата по решение № 532 от 17.06.1994г. по гр.д. № 382/1994г. на ВС, І г.о. (отношения между съсобственици), а решение № 207 от 19.01.2017г. по т.д. № 2584/2015г. по т.д. № 2584/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. е за случай на изрична уговорка по договор за наем, че подобренията, като разноски, които са увеличили стойността на наемната вещ, ще бъдат за сметка на наемателя (не се дължи обезщетение за извършени ремонти в имот, предмет на договор, който не е прекратен, осъществени по време на неговото действие, при изрична клауза, че същите са за сметка на наемателя). В този смисъл с последното решение е потвърдено разрешението по Тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968г. по гр.д. № 149/1968г., както и постоянната съдебна практика, относно решаващото значение на уговорките между страните по договора за наем относно извършените в наемния имот подобрения, но в случая твърдението във връзка с възражението за прихващане на касатора е за липсващи такива уговорки в договора между страните.

Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на обжалваното решение по чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК.

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд.

В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията.

По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци, поради които да е неправилно. Касаторът прави оплаквания, че въззивният съд неправилно (явно необосновано) приел, че след като дружеството е извършило подобрения на наетата вещ през 2013г., то несъмнено е държало имота в периода след месец юни 2016г., но такъв извод на въззивния съд, дори да се приеме, че е необоснован, не води до квалифицирана неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК, така както тя е определена по-горе, въз основа на практиката на Върховния касационен съд. Допълнително констатацията на въззивния съд за ползване на имота в периода, в който по делото е претендирано заплащането на наемна цена, не е основана единствено на извършените в имота строителни дейности, така както се посочи по-горе.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Велико Търново.

Воден от горното съдът