Определение № 1890 от 25.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 974/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. В. и Р. В. против определение № 126/25. 03.2026г. по ч.т.д.№ 101/2026 г. на Апелативен съд - Варна, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 183/03. 02.2026г. по т.д. № 743/2025г. на Окръжен съд - Варна. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото, в частта по предявените от И. В. и Р. В. срещу „Ен Джи Тренд“ЕООД кумулативно съединени насрещни искове, с правно основание чл. 124 ГПК, както следва: 1/за признаване за установено между страните, че сключеният от тях договор за проектиране и строителство на жилищна сграда от 29.10.2019г., е развален от И. В. и Р. В., в качеството на възложители и изправна страна, поради виновно неизпълнение на „Ен Джи Тренд „ЕООД, в качеството на изпълнител и 2/ за признаване за установено между същите, че към датата на апорта – 05.08.2024 г. - на недвижимия имот, върху който е следвало да бъде осъществено строителството по договора от 29.10.2019г. - 05.08.24г., собствен на И. В. и Р. В. и апортиран в капитала на „Хоум Сървиз 25“ ООД, не е съществувало изискуемо вземане на „Ен Джи Тренд“ ЕООД към И. В. и Р. В.. Жалбоподателите оспорват правилността на въззивното определение, като постановено в нарушение на материалноправни и процесуални норми. Твърдят, че при наличието на правен интерес, въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл. 124, ал. 4 ГПК, като не е отчел, че предмет на исковете е не установяването на факти, а установяването на право и правооотношение по чл. 124, ал. 1 ГПК. Твърдят още, че когато срещу ответника е предявен П. иск по чл. 135 ЗЗД, той има правен интерес да бъде отречено със сила на пресъдено нещо, съществуването на вземането, което е с обуславящо значение за изхода по главния спор. Това, според жалбоподателите, е довело до нарушение на правото на защита и на принципа на диспозитивното начало в процеса. Жалбоподателите считат още, че съдът е прекратил производството, без да обсъди възможността за отделянето на насрещните искове в отделно производство, в нарушение на разпоредбата на чл. 211, ал. 2 ГПК и чл. 210 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството по делото е образувано по искова молба, предявена от „Ен Джи Тренд“ ЕООД срещу И. В., Р. В. и „Хоум Сървиз 25“ ООД за осъждане на първите двама ответници да заплатят неустойка по сключения между тях и ищеца договор от 29.10.2019г., за проектиране и строителство на жилищна сграда срещу прехвърляне на правото на строеж върху самостоятелни обекти в нея и припадащите им се идеални части от поземления имот, по който договор ищецът има качеството на изпълнител, а ответниците – физически лица – на възложители. Кумулативно с първия е предявен и иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а при неоснователност на същия, в евентуалност – иск по чл. 135, ал. 3 ЗЗД, за обявяване на относително недействителен по отношение на ищеца извършения от И. и Р. В. апорт в капитала на „Хоум Сървиз 25“ ООД, на недвижимия имот, застрояването на който е предмет на договора от 29.10.2019 г.. В срока за отговор на исковата молба ответниците И. В. и Р. В. са предявили кумулативно съединени насрещни искове, уточнени с молба вх. № 3502/02.02.26г., срещу „Ен Джи Тренд“ЕООД, за признаване за установено, че сключеният между И. В., Р. В. и „Ен Джи Тренд“ ЕООД договор за проектиране и строителство на жилищна сграда от 29.10.2019г. е развален, считано от 24.02.2023г., поради виновно неизпълнение на дружеството – изпълнител, както и за признаване за установено между страните, че към датата на апорта /05.08.24 г./ на недвижимия имот - собственост на И. В. и Р. В. в капитала на учреденото от тях дружество - „Хоум Сървиз 25“ ООД, не е съществувало изискуемо вземане на „Ен Джи Тренд“ ЕООД към И. В. и Р. В.. С определение № 183/03.02.2026г. първоинстанционният съд е приел, че предявените насрещни искове, като искове за факти, непредвидени в закона изрично, са недопустими, на основание чл. 124, ал. 4 ГПК. Паралелно е навел и съображението, че тези факти - за развалянето / прекратяването на сключения от страните договор и наличието или не на изискуемо вземане на ищеца към ответниците, към датата на атакувания чрез исковете по чл. 135 ЗЗД апорт, са от значение за произнасянето по главните искове и по необходимост ще бъдат изследвани в производството по тях, т.е. ответниците нямат правен интерес от самостоятелно предявяване на насрещни искове с този предмет. Първоинстанционното определение е обжалвано от И. В. и Р. В., като се поддържа самостоятелен правен интерес от формирането на сила на пресъдено нещо по въпроса относно съществуването на сключения между страните договор и наличието на изискуемо вземане на ищеца, легитимиращо го като кредитор към датата на апорта. Според жалбоподателите, неправилно съдът се е позовал на чл. 124, ал. 4 ГПК, тъй като предявените искове не са искове за установяване на факти с правно значение, а с предмет право и правоотношение между страните, респ. отричането им. Излага се и довода, че, по силата на чл. 211, ал. 2 ГПК, съдът е могъл да отдели насрещните искове в отделно производство, ако намира съвместното им разглеждане с главните затруднено, но не и да прекрати производството по тях, когато отговарят на предпоставките по чл. 211, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че развалянето/прекратяването или не на процесния договор, по вина на ищеца, а оттук и наличието или не на дълг на ответниците към ищеца, към датата на увреждащия го апорт - 05.08.2024г. - са относими към предмета на доказване по главните искове факти, но не са предвидени в закона, като предмет на самостоятелни искове за факти с правно значение, поради което – недопустими, на основание чл. 124, ал. 4, пр. второ ГПК. Споделени са и съображенията на първоинстанционния съд, че по необходимост тези факти с правно значение ще бъдат изследвани по главните искове, с което би бил достатъчно удовлетворен правния интерес на ответниците - ищци по насрещните искове. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Допустим ли е насрещен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване прекратяване/разваляне на договор между страните, когато между същите страни е висящ главен иск / П. иск /, чийто изход зависи от съществуването или липсата на договорното правоотношение ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с приетото в решение № 50/10.02.2026 г. по т.д. № 493/2025г. на ВКС, II т.о. и ТР № 8 / 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г. ОСГТК; 2/ Допустимо ли е насрещен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на несъществуване на вземане към релевантен минал момент, когато срещу ответника е предявен П. иск по чл. 135 ЗЗД, а съществуването на вземането е спорно? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с приетото в ТР № 8 / 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г. ОСГТК и решение № 181/01.02.2021 г. по т.д. № 12/2020 г. на ВКС, II т.о.; 3/ В случай, че е налице правен интерес за насрещния иск, съдът дължи ли отделяне на насрещния иск по чл. 211, ал. 2 ГПК в отделно производство или следва направо да прекрати производството без да даде възможност за отделяне, лишавайки ищеца по насрещния иск от правосъдие ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с приетото в ТР № 1/ 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, определение № 483/10.08.2009 г. по ч. т. д. № 321/2009 г. на ВКС, ТК и определение № 32/24.01.2011 г. по ч. гр. д. № 533/2010 г. на ВКС; 4/ Може ли при вече развален и прекратен договор в писмен вид, с надлежно връчена нотариална покана, страната да търси защита чрез установителен иск за признаване на развалянето / прекратяването му и какъв е ефектът на такова решение спрямо предявен главен иск ( неустойка, П. иск ) ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с приетото в решение № 50/10.02.2026 г. по т.д. № 493/2025 г. на ВКС, II т.о., решение № 228/23.04.2025 г. по гр.д. № 2847/2024 г. на ВКС, решение № 227/09.04.2024 г. по гр.д. № 2376/2023 г. на ВКС, IV г.о.; 5/ Длъжен ли е съдът по П. иск да се произнесе по въпроса за наличието и изискуемостта на вземането към момента на разпоредителната сделка и допустимо ли е длъжникът да защити това чрез насрещен отрицателен установителен иск? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с приетото в ТР № 8 / 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г. ОСГТК и решение № 181/01.02.2021 г. по т.д. № 12/2020 г. на ВКС, II т.о.; 6/ Следва ли при прекратяване на насрещния установителен иск, ответникът по главния иск при последващо производство /отделяне/ завеждане на насрещните искове в отделно производство / да се позове на преюдициалност досежно главното искане, без да е получил възможност да формулира СПН по предмета на насрещния иск ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с приетото в определение № 32/24.01.2011г. по ч.гр.д. № 533/2010г. на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се сочи и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На самостоятелно основание касаторът поддържа очевидна неправилност на обжалвания акт, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Първи и втори въпроси са по същество идентични, съответно с четвърти и пети въпроси, доколкото различието във формулировката им не касае съществени за отговорите предпоставки. Те, обаче, не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като кореспондират с втория, при това евентуален, мотив на съда за недопустимост на насрещните искове – липса на правен интерес от предявяването им. Същият е евентуален, а не кумулативен, тъй като е обективно несъвместим с първия решаващ мотив - за недопустимост на основание чл. 124, ал. 4, пр. второ ГПК, като искове за факти с правно значение, непредвидени в закона. Само ако исковете биха били допустими на това основание, би възникнал и въпроса доколко е налице правен интерес от предявяването им в конкретния случай. Неудовлетворяването на общия изключва необходимостта от изследване на допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При това, цитираната практика е неотносима и ако би бил формулиран релевантен правен въпрос относно абсолютната процесуална предпоставка „правен интерес“. Така в решението по т.д. № 12/2020г. на ІІ т.о. ВКС е разглеждана напълно различна хипотеза - на вече предявен, в отделно производство, спрямо това по чл. 135 ЗЗД, иск за установяване вземането на кредитора - ищец, производството по който преюдициален спор, е висящо. С оглед преюдициалността е прието, че исковото производство по чл. 135 ЗЗД е следвало да се спре, до разрешаването на спора за съществуването на вземането, легитимиращо кредитора за предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД, а пропускът за това обуславя недопустимост на постановеното решение. Предмет на гр.д. № 2847/2024г. на ІІІ г.о. ВКС е конститутивен иск за разваляне на договор по съдебен ред / бидейки с обект на разпореждане вещни права върху недвижим имот /. Напълно неясно е позоваването на решение по гр.д. № 2376/2023г. на ІV г.о. ВКС, доколкото в същото е даден отговор на въпроса за дължимото произнасяне по предявени в евентуалност искове, въз основа на едни и същи фактически обстоятелства, но подведени към различни правни основания, какъвто не е настоящия случай. Неотносимо към произнасянето на въззивния съд е и задължителното тълкуване, дадено по тълк. дело № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС - за допустимостта на установителен иск / отрицателен и положителен / за право на собственост и други вещни права. Не удовлетворява общия селективен критерий и третия формулиран въпрос. Съдът не е прекратил производството с аргумент за значително затруднено съвместно разглеждане на насрещните искове с главните, а поради недопустимост на насрещните искове, като искове за факти. Предвид това, съдът не е имал задължението за отделянето им в самостоятелно производство, съгласно чл. 211, ал. 2, пр. второ ГПК, нито изобщо нуждата да коментира наличието на тази хипотеза. По същата причина не удовлетворява общия селективен критерий и шестият въпрос, при това недостатъчно ясен смислово, сам по себе си. Жалбоподателите вероятно питат, дали при настоящото прекратяване на производството по насрещните им искове, бъдещото евентуално производство по самостоятелното им предявяване би било допустимо, в качеството на преюдициален, спрямо главните искове, спор. С този си, единствено изводим смисъл, въпросът няма отношение нито към основния решаващ мотив, нито към евентуалния такъв, за преценка недопустимост на предявените насрещни искове. Необосноваването на общия, изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не може да се сподели очевидна неправилност на въззивното определение, като краен резултат, предвид изложения от съдилищата евентуален мотив за недопустимост на насрещните искове – необоснован правен интерес от предявяването им. Действително, настоящият съдебен състав не споделя квалификацията на предявените искове, като искове за факти. Така, първият насрещен иск е по същество иск за отричане със сила на пресъдено нещо съществуващо между страните правоотношение по договора от 29.10.2019г., предвид извънсъдебното му разваляне по вина на дружеството - изпълнител. Предмет на този иск не е факта на развалянето, а последиците на същия спрямо съществувало между страните договорно правоотношение / в който смисъл съдът е следвало да възприеме корективно петитума и да определи характеристиката му като отрицателен, а не положителен установителен иск /. Предявяването му като отрицателен, обаче, досежно обвързвало страните, в определен период от време назад, правоотношение, действително е лишено от самостоятелен правен интерес, доколкото правните последици от евентуално настъпило разваляне на договора не са обосновани от ищците по насрещните искове с настояща или в бъдеще възможна преюдициалност, извън тази спрямо главните искове в това производство, в която се противопоставят като защитна позиция на ответниците. Отрицателният установителен иск предполага защитимо самостоятелно право на ищеца, което обосновава и правния му интерес / каквото, извън защитата срещу главните искове не се твърди и обосновава в случая /, несъвместиво с противопоставено от ответника право, поради което последният следва да изчерпи всички възможни основания за притежаването му / арг. от мотивите на ТР по тълк. дело № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС /. Впрочем, неясно защо, но на съдилищата е убягнал факта, че претенции / частични искове за неустойка за неизпълнение и мораторна лихва за забава в издължаването й /, основани на разваляне на договора от ответниците, като изправна страна - възложител по същия, са предявени срещу ищеца и предмет на все още висящо производство, пред касационна инстанция / гр.д. № 938/2023г. на Районен съд Варна, гр.д. № 1286/2025г. на Окръжен съд – Варна, т.д.№ 417/2026г. на ІІ т.о. ВКС /. С влизане в сила на решение по същите би се формирала сила на пресъдено нещо и по преюдициалния спор за това, дали страните продължават да са обвързани от облигационното правоотношение / ТР № 3/2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС – т. 2 /, респ. относно правопораждащия - за предявеното в същия процес спорно материално право на обещетяване - факт – валидно упражнено потестативно право за разваляне на договора. Вторият от насрещните искове също не е иск за факт, а за отричане съществуващо право на вземане на ищеца от ответниците, като последица от твърдяното разваляне на договора от последните, бидейки изправна страна / момента на възникването му е от значение ако не би се оспорвало самото възникване, какъвто не е настоящия случай, и от значение за правната квалификация на иска – по ал. 1 или ал. 3 на чл. 135 ЗЗД, поради което не е квалифициращо за основанието на насрещния иск обстоятелство /. Правилно въззивният съд е приел, че правен интерес от самостоятелно предявяване на иск с такъв предмет, извън защитата по главните искове, при носена от ищеца доказателствена тежест за установяване легитимацията му на кредитор с изискуемо вземане, ответниците не са обосновали. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение