Определение № 4301 от 24.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2658/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 50717 /17.04.2025 г. на Е. Д. М. срещу определение № 6901 /07.04.2025 г. по ч.гр.д. № 3236/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 4474 /27.01.2025 г. по гр.д. № 400/2025 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата молба, въз основа на която е образувано делото по предявения от жалбоподателя срещу Софийския апелативен съд иск за неимуществени вреди и е отхвърлено искането му за предоставяне на правна помощ. Частната касационна жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел следното: Въззивният съд е възпроизвел мотивите на първоинстанционния съд и е обявил, че напълно ги споделя и че на основание чл.272 ГПК, във вр. чл.278, ал.4 ГПК препраща към тях. Първоинстанционният съд е посочил, че му е служебно известно, че ищецът, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора в [населено място], е завел общо 1118 бр. дела пред Софийски районен съд с ответници Прокуратура на Република България, СГС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН с идентичен предмет – обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение, претърпени в различни периоди на увреждането. Ищецът не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, т.к. към момента е налице висящо дело (което е посочено). СРС е обосновал извода си, че в случая е налице очевидна злоупотреба с правото на иск, доколкото генериране на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследва легитимна цел – търсене на защита срещу противоправно поведение по гражданскоправен ред. Ищецът цели от една страна да изрази несъгласието си с влязлата в сила присъда срещу него и неудовлетворението си от органите на съдебната власт. Друга преследвана от ищеца цел е да получи своеобразно възмездие като затрудни съдилищата при упражняване на тяхната дейност чрез предявяване на огромен брой искови претенции, основани на едно и също обстоятелство, доколкото нормата на чл.2 ГПК задължава съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба. На правното задължение на съда обаче съответства уреденото в чл.3 ГПК задължение за страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. СРС се е позовал на практика на ЕСПЧ, на Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета и на практика на ВКС (по гр.д. № 3772/2018), с което е обосновал извода си, че предявеният иск е недопустим. СРС е приел, че с оглед на недопустимостта на иска е необосновано предоставянето на правна помощ по аргумент от чл.24, т.2 ЗПП. Въззивният съд е изложил мотиви за неоснователност на доводите в частната жалба. В настоящия случай основният мотив за прекратяване на делото е е предявяването на иска при очевидна злоупотреба с право. В тази хипотеза е от значение наличието на достатъчен брой искови молби, от твърденията и петитумът на които може да се изведе единствен извод, че преследваната от ищеца цел не е защита на субективно право на ищеца, а други цели, несъвместими с добросъвестността. Такъв извод несъмнено може да бъде направен от служебно известната на съда информация за образуваните по искови молби на ищеца граждански дела в СРС с един и същ ответник – САС и с твърдения за едно и също увреждащо действие, поради което е недопустимо в различни производства да се претендира обезщетение за неимуществени вреди за отделни, вече изтекли към момента на подаване на предходната искова молба, респ. устни състезания по делото, периоди. Налице е несъмнена хипотеза на чл.126, ал.1 ГПК за прекратяване на производството. Налице е и пречка за разглеждане на иска по чл.130 ГПК и поради обстоятелството, че с повдигнатия от ищеца правен спор се цели преразглеждане на правилността на произнасянето по същество на наказателния съд по посоченото наказателно дело, което е недопустимо. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл.274, ал.3, т.1 вр. чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК: Въззивният съд е предоставил правна помощ на частния жалбоподател. Назначеният адвокат е представила изложение за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В това изложение се съдържат единствено доводи за неправилност на изводите на въззивния съд. Въпреки изричните указания на въззивния съд до назначения адвокат, в изложението не са поставени (изведени) правни въпроси, както е предвидено в правилото на чл.280, ал.1 ГПК и съгласно приетото в т.1 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, нито е посочено и обосновано някое от предвидените в чл.280, ал.1,т.1, т.2, т.3 ГПК допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Нито се съдържа позоваване на някое от визираните в чл.280, ал.2 ГПК основания за допускане на касационно обжалване, нито пък има съмнение за такова. Поради това следва да се приеме, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател и назначеният му процесуален представител нямат право на разноски, а ответникът не претендира разноски, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът