Определение № 1909 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2634/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. В., представляван от адв. И. П., срещу решение № 120/23.02.2023 г. по възз. гр. д. № 407/2022 г. по описа на Софийския окръжен съд в частта, имаща за предмет постановеното по предявения от касатора ревандикационен иск. С въззивното решение в обжалваната му част е отменено решение № 260023/ 08.12.2021 г. по гр.д. № 457/2019 г. на Етрополския районен съд в частта, с която на основание чл. 108 ЗС е осъдена Е. И. В. да предаде на Т. В. владението на 1/2 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ парцел ... в кв. .. по регулационния план на [населено място], с площ от 487 кв.м, урегулиран, заедно с построените в него къща, лятна кухня и гараж, при граници - улица, Н. Г., наследници Т. В., наследници П. К. и Ц. М.. Вместо това е отхвърлен предявеният от касатора срещу Е. В. иск по чл. 108 ЗС за посочения имот. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „нарушил ли е съдът основния принцип на ограниченото въззивно обжалване, когато единственият мотив за да отхвърли иска не е наведен във въззивната жалба, не е обсъждан от районния съд, не е навеждан нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба, а именно - че ответницата по иска по чл. 108 ЗС се ползва от защитата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, която норма намира приложение по аналогия“; 2) „ако съдът прилага една императивна норма не съобразно нейния фактически състав, който касае развалянето на договори, а я прилага по аналогия за друга фактическа обстановка, друг фактически състав (отмяната по чл. 303 и сл. ГПК), допустимо ли е съдът да я приложи без да бъде сезиран от страната нито с отговора, нито с въззивната жалба; 3) длъжен ли е съдът да приложи по аналогия и тълкуването на ВКС относно това, че третите лица следва да са добросъвестни и да са придобили възмездно; дъщерята (низходяща) добросъвестна ли е, без значение законовата презумпция на чл. 135 ЗЗД, че не е изключена от кръга на добросъвестните лица, като е придобила с дарение; след като съдът е бил длъжен да приложи императивната правна норма по аналогия, бил ли е длъжен да събере и доказателства, които да кореспондират с нейния фактически състав“; 4) „бил ли е съдът длъжен да се съобрази с презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, че дъщерята е изключена от кръга на добросъвестните трети лица“; 5) „следва ли съдът да посочи въз основа на кои доказателства е стигнал да извода, че ответницата се ползва от вписването на решението по гр.д. № 367/2011 г. на Етрополския районен съд, отменено по реда на чл. 303 и сл. ГПК, и да посочи кога и с кой акт е извършено вписването“; 6) „следва ли съдът да посочи въз основа на кои доказателства е стигнал до извода, че решението е вписано, или е достатъчен само фактът, че по силата на правна норма същото подлежи на вписване, защото имотът е продаден“; 7) „допустимо ли е решението на въззивният съд, в което обсъжда доводи и възражения, които не са сочени нито в жалбата, нито пред районния съд и въз основа на тези доводи на съдията докладчик да се определи крайният акт; може ли съдът да разреши спора въз основа на ненаправени искания и възражения във въззивната жалба“; 8) „всяко трето лице ли се ползва от защитата на оповестителното действие на вписването по чл. 88, ал. 2 ЗЗД, или в кръга на защита са само трети добросъвестни лица; дъщерята Е. В., придобила чрез дарение от баща си, трето добросъвестно лице ли е, или се изключва по законова презумпция нейната добросъвестност, съгласно чл. 135 ЗЗД“; 9) следвало ли е въззивният съд да изследва, дали ответницата по иска по чл. 108 ЗС, дъщеря на своя праводател - ищец по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по който иск договорът е обявен за нищожен, попада в приложното поле на чл. 88, ал. 2 ЗЗД; тя има ли качеството на трето добросъвестно лице и има ли значение, че е придобила безвъзмездно или от защита се ползват само трети добросъвестни лица, придобили възмездно; ползва ли се от защитата на вписването на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД ответницата по иска по чл. 108 ЗЗД, ако същата е дъщеря и е придобила безвъзмездно“; 10) „следвало ли е въззивният съд, след като сам е въвел възражение вместо ответницата, да разгледа и ненаведени възражения на ищеца по приложението на императивната правна норма, която следва да е еднаква за двете страни“; 11) „обявеният за нищожен предварителен договор, макар обявен за окончателен с предходно съдебно решение, което е отменено, годен ли е да прехвърли собственост; прилагат ли се правилата за разваляне на договори чл. 88, ал. 2 ЗЗД, когато се установи най-тежкият порок на договора, а именно нищожност с последващо съдебно решение“. Сочат се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата – Е. В., чрез адв. Я. Д., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Ответникът по жалбата – И. В., чрез адв. Ю. С., в писмения си отговор излага доводи, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила решение от 22.12.2011 г. по гр. д. № 367/2011 г. на Етрополския районен съд е обявен за окончателен предварителния договор от 05.05.2011 г. за продажба на процесния недвижим имот, сключен между И. Т. В. и К. И. В. - продавачи и ответника И. И. В. - купувач. Решението е отменено по реда на извънинстанционния контрол на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК с решение № 197/11.11.2019 г. по гр. д. № 4661/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на районния съд от фазата на връчване на препис от исковата молба и приложенията на ответника Т. В. – процесуален правоприемник (наследник по закон) на ответниците - обещатели по предварителния договор. При новото разглеждане на спора по чл. 19, ал. 3 ЗЗД първата инстанция е приела, че предварителният договор е нищожен като сключен при липса на съгласие от страна на обещателите И. и К. В. и поради това не са налице предпоставките за обявяването му за окончателен. С първоинстанционното решение искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен и в тази част постановеното от РС решение не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила. По предявения от Т. В. насрещен иск по чл. 108 ЗС по делото е прието за установено, че с нотариален акт № 68/21.03.2013 г., т. I, рег. № 978, дело № 58/2013 г. на нотариус Я. Д., И. В. (ищец по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД) е дарил на дъщеря си Е. В. (ответница по иска по чл.108 ЗС) процесния недвижим имот. Т. В. и И. В. са наследници по закон (синове) на продавачите по предварителния договор И. и К. В.. Въззивният съд е посочил, че доколкото съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД подлежи на вписване, приложима е разпоредбата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД - развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба. В периода от датата на влизане в сила на първото решение от 22.12.2011 г. по гр.д. № 367/2011 г. на РС – Етрополе и до вписването на 03.12.2018 г. на молбата за неговата отмяна, респ. до постановяването на решение № 197/ 11.11.2019 г. по гр. д. № 4661/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., обявеният за купувач И. В. е бил действителен собственик на процесния имот и през 2013 г. валидно го е дарил на дъщеря си Е. В., респ. дарението е породило целения транслативен ефект. Придобитите от надарената права не отпадат с последващото постановено (след отмяната по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК) и влязло в сила в тази част първоинстанционно решение, с което е отхвърлен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поради установена на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД нищожност на предварителния договор. В. запазва правата си на собственик по силата на закона, независимо от отпадането на правните последици на отмененото решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, което е легитимирало праводателя й като собственик към момента на дарението от 2013 г. Следователно, тя е собственик на процесния имот към настоящия момент, което изключва правото на собственост на Т. В. - ищец по насрещния ревандикационен иск. В мотивите на въззивното решение е посочено, че макар такива защитни доводи и възражения да не са наведени във въззивната жалба на Е. В., обсъждането им е задължително, съгласно приетото по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС - когато съдът следва да приложени установена в публичен интерес материалноправна норма. В този случай забраната за установяване на различна фактическа обстановка от въззивния съд не се нарушава, тъй като същите фактически обстоятелства, по които се е произнесъл районният съд, се субсумират под приложимата материалноправна норма на чл. 88, ал. 2 ЗЗД. Тази норма е императивна, тъй като пряко засяга придобивните основания и е установена в обществен интерес и за защита на правната сигурност. В заключение е направен извод, че претенцията с правно основание чл. 108 ЗС е неоснователна и следва да се отхвърли. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. От поставените в изложението въпроси, обуславящи са въпроси № 1, 2 и 7, които обобщени и уточнени от състава на ВКС, касаят възможността въззивният съд при проверката за законосъобразност на обжалваното решение да се произнася по невъведени от страната в производството пред първата инстанция и с въззивната й жалба доводи и възражения; и какви са правомощията на въззивната инстанция при служебно прилагане (по аналогия) на императивна материалноправна норма. Касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение в обжалваната му част с приетото по т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС. Процесуалноправните разрешения на въззивната инстанция са предопределили постановеният краен резултат по иска по чл. 108 ЗС, поради което останалите въпроси в изложението са относими към извършената преценка на доказателствата и обосноваността на правните изводи на обжалваното решение. По тези въпроси касационната инстанция дължи произнасяне при разглеждане на спора по същество във фазата по чл. 290 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение