Определение № 162 от 11.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3856/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Р. Н. П. чрез адв. Б. И. Г., против Решение № 193 от 27.03.2020 год. на Окръжен съд - Велико Търново по гр.дело №20194100501122 по описа за 2019 год., с което след отмяна на Решение № 141 от 28.04.2017 година на Районен съд - Горна Оряховица по гр.д. № 1568/2015 година в обжалваната му част, с която е унищожен на основание чл.33, ал.1 от ЗЗД изцяло договор за покупко- продажба от 18.06.2015г., обективиран в нот.акт №738, том IV, нот.дело № 669/18.06.2015г. на нотариус Кр.Боева, с район на действие Г., е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Р. Н. П., с ЕГН [ЕГН], с постоянен и настоящ адрес [населено място], [улица], ет.1, ап.З, в качеството й на наследник на Т. Н. Д., с ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], общ. П. Т., починал на 04.07.2016 година, против М. З. М., с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], общ. Полски Т., иск за унищожаване на основание чл.33, ал.1 ЗЗД на договор за покупко-продажба от 18.06.2015г., обективиран в нот.акт № 738, том IV, рег.№ 7179, нот.дело № 669/18.06.2015г. на нотариус К. Боева, вписана под № 296 в регистъра на Нотариалната камара, с район на действие района на Горнооряховски районен съд, с който Т. Н. Д. продава на М. З. М., с ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], общ. П.Т., следния недвижим имот, с административен адрес: гр.Г.О. [улица] 8, вх.Г, представляващ ап. №18, на шести етаж от жилищна сграда, с пл.№ 5533, построена при отстъпено право на строеж върху общинска земя - УПИ ХУ1-за ЖС, магазини и гаражи в кв.5 по ПУП на район „Север“ на гр.Г.О., който апартамент се състои от две спални, дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ 78.17кв.м, при граници: изток-ап.17; запад- Е. С.; север-паркинг; юг- [улица]; отдолу-Г. И. Л., заедно с избено помещение №18, с площ 7.97кв.м, при граници: изток-стълбище; запад-коридор, север-изб.помещение №17; юг-коридор, ведно с 1.6% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото (имотът е с действителен административен адрес: гр.Г.О., [улица], вх.Г, в жилищна сграда с пл.№ 5536, построена при отстъпено право на строеж върху общинска земя - УПИ ХУ1-за ЖС, магазини и гаражи в кв.5 по ПУП на район „Север" на гр.Г.О.), за сумата 5000 лева, като сключен от продавача Т. Н. Д. поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Р. Н. П. е осъдена да заплати на М. З. М. сумата 525 лева, представляваща направени от него разноски по делото за двете инстанции. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. Претендират се разноски за настоящата инстанция. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторът поставя въпросите: „1. Кои са елементите от фактическия състав на чл. 33 ЗЗД, чието кумулативно наличие следва да бъде установено по иск за унищожаване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, като сключен при крайна нужда?“ – във връзка с който се позовава на Решение №87/10.07.2017 год. по дело №3941/2016 год., на ВКС, ГК, ІІІ-то ГО; 2. Възможно ли е „крайната нужда“ като фактическо състояние, мотивирала продавача да сключи процесния договор при крайно неизгодни за него условия, да бъде доказана с няколко кумулативно дадени обстоятелства - индиции (косвени доказателства), като например: наличие на финансова задлъжнялост към трети лица, в това число финансови институции, без значение от причините, довели до нея, тежко здравословно състояние, породено от наличието в съвкупност на множество заболявания, размер на месечната издръжка на лицето и семейството му, както и задълженията за подпомагане на възрастни родители ? – във връзка с който сочи Решение №61/01.03.2016 год. по дело №4578/2015 год. на ВКС, ГК, ІV-то ГО, Решение №87/10.07.2017 год. по дело №3941/2016 год., на ВКС, ГК, ІІІ-то ГО; 3. Следва ли въззивната инстанция да реши спора, като обсъди всички събрани по делото доказателства, за да осигури точното прилагане на закона (медицинска документация, от която е видно тежкото здравословно състояние на първоначалния ищец преди и по време на продажбата, необходимостта от оперативно лечение на двете очи и простатата; свидетелските показания - за липсата на средства за храна, лекарства и заплащане на битови консумативи на първоначалния ищец и майка му; писмените и гласни доказателства за кредитната задлъжнялост на първоначалния ищец; отказът на близките да окажат финансова подкрепа на първоначалния ищец в периода преди сделката, признанията на ответника за тежкото материално състояние, в което изпаднал първоначалният ищец непосредствено преди сделката;доходите на ищеца и средностатистическите разходи за 2015 г.; 4. Следва ли въззивният съд, при постановяване на решението си, да вземе предвид динамиката в състоянието на крайна нужда на ищеца, който през пролетта на 2015 г., когато е разчитал на финансовата помощ от страна на близките си и я е получавал, е отказал да продаде процесния недвижим имот, на каквато и да било цена, а след като племенниците му отказали да го подпомагат финансово, на 18.06.2015 г. е сключил процесната сделка; 5. Следва ли въззивният съд да установи наличието на причинно - следствена връзка между състоянието на крайна нужда, което е мотивирало първоначалния ищец да сключи сделката при явно неизгодни условия.“ Във връзка с трети, четвърти и пети въпроси касаторът не сочи конкретни съдебни актове. Не излага съображения защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. За да обоснове наличието на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, касаторът в изложението си преповтаря оплакванията, релевирани и в касационната жалба, че въззивният съд е достигнал до неправилни и необосновани изводи следствие на това, че не е обсъдил в съвкупност и с прецизност всички събрани по делото доказателства, избирателно е кредитирал част от тях и превратно ги е тълкувал. Изразява становището си какви факти се установяват от събраните доказателства, анализира последните, както и застъпва позиция, че от този анализ се установява наличието на всички предпоставки за уважаване на заявената претенция. Ответната страна по касационната жалба - М. З. М., не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Т. Д., заместен след смъртта му от законния си наследник – касаторката, приживе е предявил срещу ответника М. М. главен иск за прогласяване нищожност поради привидност на сключения с ответника на 18.VІ.2015г. договор за покупко-продажба на апартамент в гр.Г.О., съответно индивидуализиран, както и искове при условията на евентуалност: за прогласяване нищожност на същия договор като накърняващ добрите нрави поради липсата на еквивалентност в насрещните престации, за унищожаване на договора като сключен чрез използване на измама, за унищожаване на договора като сключен от ищеца поради крайна нужда при явно неизгодни условия, за разваляне на договора поради неизпълнение на задължението от страна на купувача да заплати на продавача продажната цена на имота. Първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени първите три иска, не е обжалвано от ищцата и е влязло в сила. Ответникът е обжалвал уважителното решение по евентуалния четвърти иск. С решение на ВТОС от 09.ХІ.2017г. по гр.д. № 563/2017г. тази част от решението на първата инстанция е отменена и искът на ищцата – настоящата касаторка, за унищожаване на договора като сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия е отхвърлен като неоснователен. По жалба на ищцата е образувано касационно производство, по което с решение №206 от 12.12.2019г. по гр.д.№ 1368/2018г., състав на ІV ГО, на ВКС е обезсилил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане и произнасяне по иска по чл.33 ЗЗД.След връщането на делото е постановено обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение. За да постанови посочения по-горе резултат, въззивният съд е приел за установено, че на 18.06.2015г. с нотариален акт № 738, н.д. № 669/2015г. на Нотариус К. Боева, Т. Н. Д. е продал на ответника М. З. М. свой собствен недвижим имот- апартамент в [населено място], подробно описан, срещу цена от 5 000лв.; че от заключението на допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че пазарната стойност на имота, предмет на цитираната сделка към момента на продажбата е 25 900лв., стойността на имота в случай на неговата бърза ликвидация е 18100лв., а данъчната оценка на имота е 9641,20лв. Въз основа на приложената към делото медицинска документация е приел за установено и това, че Д. към момента на сключване на сделката е страдал от неинсулинозависим диабет със съдови разстройства; -хипертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност(артериална хипертония); -диабетна полиневропатия; -хиперплазия на простатата; че е бил приеман за лечение в неврологично отделение по повод оплаквания в крайниците; че му е била препоръчана операция на двете очи; че за периода: 16.11.2015г.-26.11.2015г. Т. Н. Д. е постъпил за оперативно лечение на простатата, а на 13.04.2016г. е постъпил за оперативно лечение на начална старческа катаракта на лявото око. Съдът кредитирал като достоверни показанията на свидетелите Т. П. и Н. П., и приел за установено, че към пролетта на 2015г. -месец май, Д. живеел със своята майка; нямали храна и пари и свидетелите им помогнали като закупили храна и лекарства за двамата, платили и тока за имота им; че след време Д. пак поискал пари, но те не му заели; че през месец юли 2015г. майката на ответника се обадила на свидетелите, че отново нямат пари, както и че ответникът искал да прехвърля имоти фиктивно; че през пролетта на 2015г., когато помагали с пари на своя вуйчо ( ищеца Д.), негов братовчед му предложил да закупи процесния апартамент за сума от 50 000лв., но ищецът отказал и заявил, че ще отиде да живее там, след като майка му почине. При така приетите за установени факти съдът е приел, че не са налице всички елементи от фактическия състав на иска по чл.33 ЗЗД. Посочил е, че за да бъде уважен искът за унищожаване на един договор като сключен поради крайна нужда явно неизгодни условия, следва да са налице кумулативно три предпоставки, обуславящи наличието на фактическия състав на крайната нужда - ищецът да е бил в състояние на крайна нужда, тя да го е мотивирала да сключи съответния договор и условията, при които е сключен договорът да са били явно неизгодни. В този смисъл се е позовал на практика на ВКС, обективирана в Решение № 452 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., IV г. о., ГК на ВКС. В конкретния случай приел, че е установен първият елемент от фактическия състав на иска - ищецът действително е изпаднал в състояние на безпаричие в периода непосредствено преди сключване на процесния договор. Обосновал е извод, че не се установява в процеса наличието на втория елемент - Д. да е бил мотивиран за сключването на договора от това свое състояние. В тази връзка е посочил, че няма данни по делото между него и ответника да са били налице отношенията, които ищецът е поддържал в исковата си молба - че ответникът е получавал суми в заем от него и че не му ги е върнал. Посочил е също, че не са налице доказателства, ищецът да е изпитвал чувство на страх, че няма да може да се справя занапред с издръжката, както собствената си, така и тази на своята майка, че няма данни какъв е бил размерът на получаваната от него пенсия ( освен показанията на свидетелите П., които в тази насока не са ясни и категорични), че категорично липсват доказателства за постоянна липса на средства у ищеца, поради ниските му доходи, че няма данни основният мотив на ищеца за сключване на процесния договор да е бил преодоляване на състоянието на безпаричие, в което е бил изпаднал. Приел е, че причината, довела го до това състояние, не е установена по делото, но същата е без правно значение за изхода на спора; че данните по делото сочат, че в периода, когато е бил изпаднал в състояние на безпаричие, ищецът е отхвърлил предложение за продажба на същия имот, предмет и на процесния договор на цена десет пъти по- висока от тази, за която го е продал на ответника, респ. два пъти по- висока от реалната му пазарна цена; че дори и твърденията на самия ищец сочат, че не безпаричието го е мотивирало да прехвърли собствените си имоти на ответника. Като е приел, че липсва една от предпоставките за уважаване на предявения иск, а именно- причинна връзка между състоянието на крайна нужда и сключената сделка, съдът намерил за ненужно да обсъжда дали е налице третата предпоставка за уважаване на иска, а именно - сделката да е сключена при явно неизгодни условия. Изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК в преобладаващата си част съдържа касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение – постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, свързани с дейността и правомощията на въззивната инстанция при условията на ограничен въззив, изразяващи се в необходимостта от разглеждане на всички доводи на страните за нищожност и унищожаемост, въведени в спорния предмет като източник на права, в необходимостта въззивният съд да изложи собствени мотиви, като инстанция по съществото на спора, след анализ на всички събрани доказателства. Всички посочени доводи касаят правилността на решението, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. Първият, поставен в изложението, въпрос – материалноправният въпрос за елементите от фактическия състав на чл. 33 ЗЗД, чието кумулативно наличие следва да бъде установено в производство по предявен иск за унищожаемост на договор за продажба при условията на крайна нужда, към който е привързан и петият въпрос от изложението, макар и начинът по който е формулиран да звучи незавършено, е правно разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. Касаторът във връзка с това поддържано основание твърди противоречие на въззивното решение с приетото по този правен въпрос в Решение №87/10.07.2017 год. по дело №3941/2016 год., на ВКС, ГК, ІІІ-то ГО. В това решенние, а и в много други актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК еднозначно се приема следното: Според чл. 33 ЗЗД унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Правната норма посочва две съществени и основни предпоставки, които следва да са осъществени кумулативно, за да може да бъде унищожена сделката. Първата предпоставка е състояние на крайна нужда, т.е. липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности, като напр. недостиг на парични средства за издръжка – лична и на семейството, за лечение на лицето или на негов близък, за плащане на изискуеми задължения и др., което състояние е въздействало върху волята на страната по сделката, упражнявайки натиск, и я е мотивирало да я сключи, като е необходимо да може да се заключи, че при нормални обстоятелства /достатъчно средства за издръжка и за погасяване на задълженията/, т.е. при липса на състояние на крайна нужда, тя не би сключила сделката. От гореизложеното е видно, че първата предпоставка - състоянието на крайна нужда също е необходимо да отговаря на две изисквания – от една страна да представлява недостиг или липса на средства за посрещане на лични и семейни потребности или за изпълнение на задължения към трети лица и от друга страна – този недостиг или липса на средства да упражнява сериозен натиск върху волята на лицето да реши да сключи определена сделка, без който натиск то не би я сключило или не би я извършило при конкретните условия и клаузи. Втората предпоставка е наличието на явно неизгодни условия от опорочената сделка за лицето, намиращо се в крайна нужда, които се преценяват конкретно за всеки случай към момента на сключване на сделката и съставляват съотношение между престациите на страните, неблагоприятно за намиращата се в крайна нужда страна, като при договор за продажба, в най-често срещания случай, са осъществени когато има явна, очевидна нееквивалентност между насрещните престации на продавача и купувача, при много съществена разлика между действителната стойност на продаваната вещ и продажната цена по договора. Следователно от легалното определение на основанието за унищожаемост на договор поради крайна нужда в чл. 33, ал. 1 ЗЗД могат да бъдат изведени две кумулативно изискуеми материалноправни предпоставки като елементи от фактическия му състав: извършване на волеизявлението под влияние на крайна нужда за един от съконтрахентите и явно неизгодни условия за същия, които са необходими и достатъчни, за да е налице основанието за унищожаване по чл. 33 ЗЗД. В случая въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение, а е застъпил същото в решението си, но от анализа на доказателствата е приел, че не е установено по несъмнен начин, че наследодателят на ищцата е бил мотивиран да сключи сделката от състоянието на крайна нужда. Следва да се посочи, че несъгласието на страната с формираните от съда фактически и правни изводи не е от естество да обоснове извод за противоречиво разрешен правен въпрос, а преценката на оплакванията относно правилността и обосноваността на решението се извършва само в случай, че обжалването бъде допуснато. Поставеният под номер две в изложението процесуалноправен въпрос, свеждащ се до това с какви доказателствени средства се установява в процеса фактическото състояние на крайна нужда, не обуславя решаващите изводи на съда, доколкото съдът е приел за безспорно установено както състоянието на крайна нужда, но така също и, че волята на продавача в конкретния случай за сключване на процесната сделка не е била взета под натиск от състоянието на крайна нужда. В този смисъл какъвто и отговор да се даде на конкретния въпрос не би се обосновал извод за различен краен резултат на спора. Същевременно въпросът е привързан към становището на касатора за установените в процеса релевантни факти, каквито съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Тези доводи, както вече бе посочено, са относими към проверката за правилност на решението, която се извършва във втората фаза на касационното производство ако обжалването бъде допуснато. По идентични съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с останалите два въпроса – трети и четвърти въпрос по изложението, които обобщено се свеждат до процесуалноправния въпрос за задължението на съда да анализира всички събрани доказателства, доводи и съображения на страните по спора. Така поставеният въпрос по естеството си не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а касационно оплакване по чл.281 ГПК, което не подлежи на проверка във фазата по селекция на касационната жалба. Същевременно с оглед и на обосновката на касатора за повдигането му се налага извод, че същият е фактически въпрос. Въпроси, свързани с фактите по спора, макар и релевантни за изхода, са фактически, а не правни и не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Отговорът налага анализ на събраните доказателства, което не може да се извърши в тази фаза на касационното производство. Въпреки това, доколкото касае процесуалните действия на съда следва да се посочи, че съдът е анализирал събраните в процеса преки и косфени доказателства поотделно и в съвкупност, отговорил е на доводите и възраженията на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи. Несъгласието на касатора с последните не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Не на последно място следва да се посочи, че във връзка с този въпрос касаторът не е посочил и обосновал конкретно допълнително основание. В заглавната част на изложението общо са посочени основанията по чл.280 т.1 и т.3 ГПК. Във връзка конкретно с този въпрос липсва позоваване на съдебни актове, поради което следва да се приеме, че към въпроса е относимо основанието по чл.280 т.3 ГПК. Липсва обаче и обосновка защо според касатора произнасянето на ВКС ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото - същото е изложено бланкетно. Конкретни съображения в подкрепа на това основание касаторът не е посочил, нито се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. На следващо, по въпроса има константна, в това число и задължителна, практика, която по разбиране на настоящия състав не се нуждае от промяна или осъвременяване. Необосноваването в приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания въпрос. В случая и това основание се мотивира от касатора основно с доводи за неправилност и необоснованост на решението. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, а при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. При този изход на делото разноски на касатора не се следват, а насрещната страна не е претендирала присъждането на разноски. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение