Определение № 480 от 22.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3584/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. З. В. чрез адв. П. Г. В. от САК, против въззивно решение № 1081/12.05.2022 г., постановено по в.гр.д. № 3463/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №20149744/01.07.2021 г. по гр.д. № 17050/2020 г. на Софийски районен съд, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на основание чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД на Министерство на вътрешните работи [населено място] сумата от 3957 лв. - обезщетение за ползване без правно основание на ап. №49 в [населено място], [жк], [жилищен адрес] за периода 01.05.2015 г. - 01.12.2017 г.; и сумата от 1,03 лв.- лихви за забава върху посоченото обезщетение за периода 02.11.2017 г. - 01.12.2017 г. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е поставен въпроса: 1. Налице ли е правото на завеждане на иск за обезщетение по реда на чл.59, ал.1 от ЗЗД в случай, че ищецът е разполагал с други искове, с които да защити правата си на предвиденото в закона основание, заявени по общия исков ред в отделно производство, ако същите неса били предявени преди завеждането на иска по чл.59, ал.1 от ЗЗД?; Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по въпроса въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС: Решение № 112 от 17.05.2021 г. по гр. д. № 3657/2020 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 304 от 19.02.2019 г. по гр. д. № 1262/2018 г. на ВКС, IV ГО. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2- ро и 3-то ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Министерство на вътрешните работи не е подал писмен отговор, и не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесния апартамент е държавна собственост, и като ведомствено жилище е бил предоставен от МВР на касатора Б. В. – ответник по иска, за временно и възмездно ползване за срок от 3 години, т.е. за периода 15.03.1996 г.- 15.03.1999 г. /съгласно Договор за отдаване на ведомствен имот под наем от 15.03.1996 г./. Ползването на имота от страна на В. продължило и след изтичане на срока на договора, като на 05.05.2011 г., касаторът заявил желание да сключи договор за пожизненото му ползване на основание §65, ал.1 ПЗР на ЗДС (ДВ, бр. 87 от 2010 г.), което не е било удовлетворено, с мотив, че лицето не отговаря на изискванията на §65, ал.1, т.4 ПЗР на ЗДС. Трудовото правоотношение между страните било прекратено на 11.10.2013 г. До ответника са изпратени писмо от 04.04.2014 г. от Д“УССД“ към МВР за освобождаване на имота, съдържаща уведомление, че за периода след получаване на поканата се дължи обезщетение по §4 ал.3 от ПЗР на ЗДС за ползването на имота. На 08.06.2017 г. В. отново бил поканен да предаде имота, а на 02.11.2017 г. получил уведомление, че дължи обезщетение за ползване на жилището в размер на 151 лв. месечно, и общо за периода 16.03.2006 г.-30.09.2017 г. в размер на 16328 лв. Установено е, че В. е започнал да плаща обезщетение в посочения размер от 151 лв. от м. декември 2017 г. До този момент плащал месечно сума в размер на 34,50 лв., която била приспадната при пресмятане на дължимото обезщетение за процесния период. Според приетото от въззивния съд, разпоредбата на чл.236 ал.1 ЗЗД не намира приложение по отношение на имоти- държавна собственост, тъй като същите се отдават под наем за определен срок и след провеждане на търг или конкурс /чл.19 ал.1 ЗДС в редакцията към 1998 г действала към 15.03.1999 г, когато е изтекъл срока на наемния договор на ответника/. Липсвала възможност договор за наем на държавен имот да се трансформира в безсрочен, освен в предвидените в ЗДС хипотези, които в случая не били налице. Прието е, че дори наемателят да продължи да заплаща „наемна цена“ и наемодателят да я приема, наемното правоотношение е прекратено и не може да бъде продължено - нито изрично, нито мълчаливо, предвид особения предмет на „наема“- жилище държавна собственост. Прието е, че ответникът е този, който е заемал неправомерно имота при знание за изтекъл наемен договор, и при изричен отказ от 11.11.2011 г. имотът да му бъде предоставен под наем безсрочно, като се е обогатил, защото е заплащал минимална сума за ползването на имота, а не действително дължимото по силата на закона обезщетение за ползването в размер пазарна наемна цена /съгл. §4 ал.3 от ПЗР на ЗДС/. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. По поставения въпрос, приетото от въззивния съд не е в противоречие с цитираните от касатора решения, последните постановени при друга доказателствена съвкупност /в Решение № 112 от 17.05.2021 г. е обсъждана хипотеза за наличие на връзка между обедняването и обогатяването като елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД в случаите, когато собственикът на поземлен имот е учредил на ответника право да изгради съоръжение в неговия имот; в Решение № 304 от 19.02.2019 г. е прието, че не е налице обедняване на ищеца, и претенцията по чл. 59 ЗЗД е неоснователна, тъй като е установено, че в процесния период обектът е бил отдаден под наем от собственика на трето лице срещу месечна наемна цена и реализираният наем е в размер, надвишаващ пазарния наем за периода, което обстоятелство изключва обедняване на ищеца/. Приетото от въззивния съд е, че не се установява основание на което ответникът да държи и ползва процесния жилищен имот, с оглед прекратения между страните договор за наем, и при знание за изтекъл наемен договор и при изричен отказ имотът да му бъде предоставен под наем безсрочно, дължи обезщетени по силата на закона /според §4 ал.3 ПЗР на ЗДС лицата, с които договорът за наем е прекратен, плащат обезщетение в размер пазарна наемна цена, докато опразнят жилището/. В случая спорът е решен в хипотезата при която, не е била на установена обвързаност на страните от договор в процесния период. Въпреки, че е посочил като квалификация на иска чл.59 ал.1 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл по заявеното в исковата молба основание - §4 ал.3 от ПЗР на ЗДС присъждайки обезщетението, защото е установил наличието на юридическите факти визирани в закона относими към това основание. Погрешната квалификация на иска не води до недопустимост на въззивното решение, а само до неправилността му /съгл. ТР № 2/2011 г. ОСГТК/, за която - като касационно основание, ВКС не се произнася в това производството /ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК/. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.