Определение № 556 от 06.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2099/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. Д. – В., чрез адв. В. К., против решение № 313/13.11.2023 г. на ОС – Добрич, постановено по в.гр.д. № 528/2023 г., с което е отменено решение № 179 от 6.03.2023 г. на РС – Добрич, постановено по гр. д. № 1243/2022 г., и като краен резултат са уважени предявените от Г. В. В. и С. В. В. срещу В. Д. – В. искове с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД за заплащане на всеки един от ищците следните суми: сумата от по 13 038,86 лева, представляваща припадащата се на всеки от тях 1/3 част от обща сума в размер на 39116,60 лева, равностойност на 20000 евро, изтеглена на 22.10.2021 г. от ответницата с пълномощно от 13.10.2021 г. и неотчетена на възложителя – наследодател В. Г. В., починал на 06.12.2021 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба - 28.04.2022 г., до окончателното плащане, сумата от по 833,33 лева, представляваща припадащата се на всеки от тях 1/3 част от обща сума в размер на 2500 лева, изтеглена на 03.11.2021 г. от ответницата с пълномощно и неотчетена на възложителя – наследодател В. Г. В., починал на 06.12.2021 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба 28.04.2022 г., до окончателното плащане; сумата от по 1305,89 лева, представляваща припадащата се на всеки от тях 1/3 част от обща сума в размер на 3917,68 лева, равностойност на 2003.08 евро, изтеглена на 08.11.2021 г. от ответницата с пълномощно и неотчетена на възложителя – наследодател В. Г. В., починал на 06.12.2021 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба 28.04.2022 г., до окончателното плащане. Решението е потвърдено в частта, с която В. Д. – В. е осъдена да заплати на ищците на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумите от по 2666,66лв., представляваща припадащата се на всеки от тях 1/3 част от обща сума в размер на 8000 лева, получена от ответницата без основание на 12.10.2021 г. чрез превод от банковата сметка на починалия на 06.12.2021 г. общ наследодател В. Г. В., заедно със законната лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба -28.04.2022 г., до окончателното плащане. Касаторът обжалва решението като неправилно и необосновано. Счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението към касационната жалба поставя следните въпроси: 1/ С произнасяне на въззивния съд на правно основание, различно от приетото от първата инстанция и при липса на въззивна жалба срещу това решение в тази насока, нарушава ли се косвено и принципа на диспозитивното начало? Твърди противоречие с решение №290/2010 по гр.д. №759/2009 г. на ВКС, решение №263/2011 г. по гр.д. №1191/2010 г. на ВКС, решение 282/2011 г. по гр.д. №235/2011 г. на ВКС и решение №60127/2021 г. по гр.д. №1145/2021 г. на ВКС. 2/ При условие, че парични средства, за които се твърди, че са били собствени на починало лице, са получени/преведени преди неговата смърт на друго лице на годно правно основание, представляват ли тези парични средства част от наследството на починалия и именно като такива наследниците му да могат да ги претендират или тези средства съставляват предмет на възникналото преди смъртта гражданско правоотношение, в което е участвал починалият, при което да могат да бъдат претендирани от наследниците му за връщане, но като встъпили в това правоотношение като страна, в качеството им на наследници на техния праводател? Ответниците по касационната жалба С. В. и Г. В., чрез адв.В. в писмен отговор, който е представен по делото, вземат становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират за присъждане на разноски по делото. Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете за присъждане на сумите: от по 2666,66, представляваща припадащата се на всеки от тях 1/3 част от обща сума в размер на 8000 лева, получена от ответницата без основание на 12.10.2021 г. чрез превод от банковата сметка на починалия на 06.12.2021 г. общ наследодател В. Г. В., заедно със законната лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба -28.04.2022 г., до окончателното плащане, сумата от по 833,33 лева, представляваща припадащата се на всеки от тях 1/3 част от обща сума в размер на 2500 лева, изтеглена на 03.11.2021 г. от ответницата с пълномощно и неотчетена на възложителя – наследодател В. Г. В., починал на 06.12.2021 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба 28.04.2022 г., до окончателното плащане; сумата от по 1305,89 лева, представляваща припадащата се на всеки от тях 1/3 част от обща сума в размер на 3917,68 лева, равностойност на 2003,08 евро, изтеглена на 08.11.2021 г. от ответницата с пълномощно и неотчетена на възложителя – наследодател, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба 28.04.2022 г., до окончателното плащане, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването й съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в останалата й част (срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат са уважени исковете с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД за осъждане на В. Д. да заплати на ищците сумите от по 13 038,86 лева, представляващи припадащата се на всеки от тях 1/3 част от обща сума в размер на 39116, 60 лева, равностойност на 20000 евро, изтеглена на 22.10.2021 г. от ответницата с пълномощно от 13.10.2021 г. и неотчетена на възложителя – наследодател В. Г. В., починал на 06.12.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба - 28.04.2022 г., до окончателното плащане) е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните са наследници по закон на В. Г. В., починал на 06.12.2021 г., като двамата ищци Г. В. и С. В. са негови низходящи – синове, а ответницата В. Д. е негова съпруга, т.е. всички с обем на правата от наследството на общия наследодател от 1/3 част. Установил е, че приживе наследодателят на страните е имал парични средства в лева в банкова сметка с № **** в "УниКредит Булбанк"АД и в евро в банкова сметка с № **** в "УниКредит Булбанк"АД, както и трета разплащателна сметка в "УниКредит Булбанк"АД с № **** с дебитна карта към нея. Прието е от данните по делото, че в началото на м. октомври 2021 г. наследодателят е диагностициран с онкологично заболяване/злокачествено новообразувание на черен дроб/, във връзка с което е провеждал изследвания и се е подлагал на инвазивни манипулации. От представените извлечения от банкови сметки е установено, че на 12.10.2021 г. наследодателят е превел по сметка на ответницата сумата от 8 000 лева. На следващия ден - 13.10.2021 г. той е упълномощил съпругата си В. Д. да се разпорежда със средствата по двете банкови сметки – да тегли, внася, нарежда преводи и извършва и други посочени в документа правни и фактически действия без срок и ограничения. Така в следващите месеци до смъртта на съпруга й В. В. е прехвърлила с даденото й пълномощно от сметката на наследодателя по своята сметка следните суми: на 22.10.2021 г. - сумата от 20 000 евро с посочено от самата нея основание "за лечение"; на 03.11.2021 г. сумата от 2500 лева; на 08.11.2021 г.- сумата от 2003,08 евро, равняваща се на 3 917,68 лева. Въз основа на приетата фактическа обстановка, въззивният съд е преквалифицирал предявените искове, касаещи сумите, наредени/изтеглени от В. Д. чрез даденото й пълномощно, по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, доколкото наведените от ищците твърдения и представените доказателства във връзка с правоотношението, породило вземането им за тези суми, дават основание да се приеме, че се касае за неизпълнение на задължение за отчет по договор за поръчка. Извел е от правна страна, че когато по силата на дадено пълномощно се изтегли сума от банковата сметка на упълномощителя, последиците от това правно действие се считат възникнали направо за него, но за пълномощника, доколкото друго не се установява относно вътрешните им отношения, с получаването на сумата възниква задължение да отчете /предаде/ на упълномощителя полученото от негово име и за негова сметка. Като е обсъдил събраните доказателства, включително свидетелските показания, въззивният съд е приел, че не се установява ответницата да е изпълнила задължението си да предаде всичко получено в изпълнение на поръчката на насрещната страна-наследодателя, от чието име и за чиято сметка е действала по силата на пълномощното, легитимиращо я пред банката да изтегли чуждите парични средства, или да му е предала част от средствата, друга част да е използвала за задоволяване на общи семейни нужди и за лични нужди на наследодателя, включително за лечението му, в какъвто смисъл е нейната защита. Посочил е, че само от факта, че упълномощителят и пълномощникът са съпрузи не следва автоматичния извод, че получените от ответницата средства чрез превод по нейна сметка и теглене в брой, или част от тях, са изразходвани за нуждите на семейството. Отбелязал е по отношение на превода, извършен лично от наследодателя към съпругата му, на 12.10.2021 г., че доколкото ответницата не твърди, че сумата й е била дарена или е налице каквото и да е друго правоотношение между нея и съпруга й, нито представя доказателства, които да обосноват извод за даване на сумата от 8000 лева в изпълнение на законово съпружеско задължение за взаимопомощ и подкрепа, не може да се приеме, че е налице самостоятелно основание за разместване на имуществени блага помежду им. Като е взел предвид установеното от фактическа и правна страна, въззивният съд е уважил предявените искове при нова правна квалификация. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил волята на съда. С оглед на изложеното, поставеният от касатора втори въпрос не отговаря на изискванията за формулиране на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, същият е фактически и изисква обсъждане на събраните доказателства, което не може да бъде осъществено в рамките на производството по чл. 288 ГПК. При тези съображения наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не следва да бъде обсъждано, а освен това и същото е единствено бланкетно посочено и не е обосновано в изложението на касационната жалба. По първия въпрос, касаещ промяната на правната квалификация от въззивната инстанция, следва да се отбележи, че съгласно разясненията, дадени с ТР 1/2013т. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 61/13.07.2017 г. по гр.д. № 3439/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 31/04.03.2021 г. по гр.д. № 1919/2020 г. на ВКС, I г.о. и др., правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право. Ограниченията в обхвата на въззивната дейност на съда се отнасят единствено до установяване на нови факти /извън новооткритите/, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това, когато се касае до неточна правна квалификация на иска, довела до неправилно прилагане на материалноправна норма, при събрани по делото доказателства в рамките на непроменени фактически твърдения на страните, в правомощията на въззивния съд е да се произнесе по съществото на спора, без да дава нови указания и събира нови доказателства. Фактите, такива каквито са установени в рамките на проведеното на две инстанции спорно производство, се подвеждат под друга правна норма, без това да води до нарушаване на принципа на диспозитивното начало или влошаване на положението на жалбоподателя, в какъвто смисъл са твърденията на касатора. Нарушаване на диспозитивното начало би могло да е налице единствено когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, т.е. извън определения от страните по спора предмет и обхват на търсената защита, какъвто не е настоящия случай. Не е налице и влошаване на положението на жалбоподателя, доколкото по делото са подадени въззивни жалби и от двете страни по спора, а също и присъдените суми по преквалифицираните искови претенции са идентични със сумите, присъдени от първата инстанция, поради което и цитираната от касатора практика се явява изцяло неотносима. С оглед на изложеното, не са налице основания за допускане до касационно обжалване. При този изход на спора, разноските за касационното производство, направени от ответниците и доказани с приложения договор за правна помощ от по 1000 лв. за всеки от тях / или общо 2000лв./, заплатено адвокатско възнаграждение следва да се възложат в тежест на касатора. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,