Определение № 3525 от 26.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3991/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 132/30.05.2025 г. по в.гр.д. № 101/2025 г., в частта, с която Апелативен съд – Велико Търново, изменяйки решение № 517/08.10.2024 г. по гр.д. № 749/2022 г. на Окръжен съд – Велико Търново, е осъдил Софийски районен съд (СРС) на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на Р. П. П. сумата 2 500.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС за разглеждане и решаване в разумен срок на ч.гр.д. № 5335/2020 г. на СРС, ведно със законната лихва от 19.10.2022 г., и е отхвърлил иска до сумата 5 000.00 лв. - размера, до който е уважен с първоинстанционното решение. Решението се обжалва от СРС с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуалноправния въпрос: По иска по чл. 2б ЗОДОВ носи ли тежест ищецът да докаже неимуществените вреди, които са му причинени от нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧОС? Касаторът счита въпросът обуславящ решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд му е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, основана на решенията по делата Scordino vs. Italy и Nardone vs. Italу – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендира възнаграждения за представителството от юрисконсулт пред трите инстанции. От ответника по касация Р. П. не е постъпил писмен отговор. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че ищецът Р. П. претендира обезщетението за неимуществени вреди от нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧОС по ч.гр.д. № 53335/2020 г. на СРС до размер на сумата 5 000 лв. - размерът, до който искът по чл. 2б ЗОДОВ е бил уважен с първоинстанционното решение, което е обжалвал единствено ответникът СРС. Намерил е, че ч.гр.д. 53335/2020 г. на СРС е било разгледано в разумен срок. Делото е било образувано на 02.11.2020 г. по молба на ищеца по чл. 524, вр. чл. 523, ал. 2 ГПК, било е насрочено и разгледано в едно открито съдебно заседание - на 16.12.2020 г., в което съдът е обявил, че ще се произнесе със съдебен акт. Определението по делото обаче е било постановено на 23.01.2023 г., т.е. повече от 22 месеца по късно, поради което е било нарушено правото на ищеца, защитено в чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Въззивният съд е приел, че молбата по чл. 524, вр. чл. 523, ал. 2 ГПК е за обезпечение на бъдещ иск, т.е. делото е следвало да приключи в кратък срок, особено с оглед направеното в молбата по чл. 524, вр. чл. 523, ал. 2 ГПК искане съдът да допусне обезпечение на бъдещ иск чрез спиране на въвод във владение на жилищния имот, в който Р. П. е била намерена от съдебния изпълнител по изп.д. № 20199210400185. След това въззивният съд е пристъпил към изясняване на онези обстоятелствата, които са от значение, за да определи обезщетението по справедливост (чл. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД). Намерил е, че тъй като ищецът не е доказал понесени неимуществени вреди над обичайните, типичните от допуснатото нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧОС – притеснения и безпокойство за развитието на делото и от възможния неблагоприятен изход на делото, накърнено чувство за справедливост и доверие в правораздавателната система, е определил обезщетението в размер на сумата 2 500.00 лв. Настоящият състав намира, че при тези мотиви в обжалваното решение, повдигнатият въпрос го обуславя. Начинът, по който въззивният съд го е разрешил обаче не противоречи, а съответства на установената практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 306/22.10.2019 г. по гр.д. № 4482/2017 г. IV-то ГО, решение № 272/27.01.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г. IV-то ГО, решение № 48/06.04.2020 г. по гр.д. № 1610/2019 г. IV-то ГО, решение № 60265/20.12.2021 г. по гр.д. № 1701/2021 г., IV-то ГО решение № 73/02.06.2022 г. по гр.д. № 4038/2021 г., IІІ-то ГО и много други. В своята практика ВКС отчита, че съставът по чл. 2б ЗОДОВ е вътрешноправно средство на защита на вредите от нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧОС на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, поради което зачита и практиката на ЕСПЧ. В решенията си по чл. 6, § 1 КЗПЧОС ЕСПЧ разяснява, че спазването на гаранцията за разглеждане и решаване на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието в обществеността в правораздавателната система и възмездяване на чувството на справедливост на страните в процеса. В тези решения ЕСПЧ приема, че относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което увреденото лице не е необходимо да доказва онези, които са обичайно, типично следствие от допуснатото нарушение на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС от националните правораздавателни власти - притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото - Скордино срещу Италия пар. 203-204; Смирнова срещу Русия, пар.100 и много други. В своята практика по чл. 2б ЗОДОВ Върховният касационен съд също приема, че допуснатото нарушение на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС обичайно причинява такива неимуществени вреди, които държавата дължи да обезщети. В тежест на ищеца е да твърди и докаже, че нарушеното право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е причинило сериозна, над типичната интервенция в неимуществената му сфера, респ. в тежест на правораздавателния орган, допуснал нарушението/на ответника - надлежен процесуален субституент на държавата (чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ), е да твърди и докаже, че в конкретния случай неимуществени вреди не са понесени или понесените са в обем, по-нисък от типичния. Отрицателният факт се доказва чрез установяване на онези положителни факти, които изключват осъществяването му. Точно така е процедирал и въззивният съд, постановявайки обжалваното решение. Трайно установената практика по чл. 2б ЗОДОВ настоящият състав споделя и не съзира основания да я променя. По повдигнатия въпрос са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 8, вр. чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ на касатора/на ищеца не се дължи юрисконсултско възнаграждение. При тези мотиви, съдът