Определение № 3502 от 10.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 781/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Д. Д. Н., пълномощник на В. Д. М., срещу определение № 74 от 19.02.2025г. по в.т.д. № 478/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решение № 451 от 11.12.2024г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е определил адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна правна защита пред първата инстанция в размер на 3200 лева и пред въззивната инстанция в размер на 300 лева, като се е позовал на решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС. Сочи, че въззивният съд е определил адвокатското възнаграждение като процент от цената на иска, приемайки, че тези проценти пред първата и втората инстанция следва да са съответно 3% и 4%, без да обвързва така определения процент с реално извършеното от адвоката процесуално представителство, без да съобразява времето, което съответният адвокат е отделил за защита на законните интереси на клиента си, и без да изложи мотиви за съобразяване на възнаграждението с фактическата и правната сложност на делото. Намира, че определеният размер на адвокатските възнаграждения не съответства на фактическата и правната сложност на спора, броя на съдебните заседания, подготвителните действия за образуване на делото, отстоянието на съда от адреса на страните и техните процесуални представители. Поддържа, че в случая адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.1 ЗДА не подлежи на договаряне и плащане от страните, а следва да бъде определен от съда в размер, който не е по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004г. на ВАС. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде присъдено възнаграждение за двете инстанции в претендирания размер. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с което прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК и формулира два процесуалноправни въпроса. Ответникът „Лев Инс“ АД не представя отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Частната жалба е насочена срещу акт на въззивния съд по чл.248 ГПК, поради което подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК и произнасянето по нея не е обусловено от наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от В. Д. М., представлявана от адв. Д. Д. Н., против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ е отхвърлен за разликата над 70 000 лева до 80 000 лева, както и с частна жалба на същата страна срещу определение на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, с което е оставено без уважение искането й за изменение на решението в частта относно присъдения размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. С решението си въззивният съд е приел, че въззивната жалба е основателна, поради което е отменил първоинстанционното решение в обжалваната част и е осъдил ответника ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на В. Д. М. още 10 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди. По подадената частна жалба въззивният съд е изтъкнал, че с оглед направеното в решение от 25.01.2024 г. на СЕС, постановено по дело № С-438/2022 г., тълкуване на чл.101, §2 на ДФЕС, вр. с чл.4, §3 на ДЕС определените с Наредбата минимални размери на възнагражденията не са задължителни и не обвързват съда. Приел е, че поради това при определяне на справедливия им размер съдът трябва да изхожда единствено от фактическата и правна сложност на делото, вида и количеството извършена работа от адвоката, но все пак, като ориентир относно метода за определянето му може да се използва избраният в споменатата Наредба, а и в други нормативни актове подход за определяне цената на престираната юридическа услуга - съотнасяне на определен процент към материалния интерес, защитаван по делото. Изтъкнал е, че той следва да е такъв, че да не създава условия за обогатяване на адвоката за сметка на защитаваното лице, но и да способства за получаване на достойно възнаграждение за престирания от него труд. По тези съображения е счел, че размерът на възнаграждението следва да варира от 2 до 10 % от интереса, като в случая с оглед характера на делото пред първоинстанционния съд и фактическата и правна сложност същият следва да е в размер на 4 %, т.е. 3 200 лева. Посочил е, че присъденото с акта по чл.248 ГПК възнаграждение е в размер на 2625 лева, поради което следва да се присъдят допълнително още 575 лева, като в останалата му част обжалваното първоинстанционно определие следва да се потвърди. Приел е, че извършените във въззивното производство процесуални действия са в по-малък обем от тези пред първоинстанционния съд и са свързани с преповтаряне на изложените пред първия съд правни и фактически доводи, поради което е намерил, че дължимото възнаграждение следва да е 3 % от обжалвания интерес, т.е. 300 лева. С обжалваното определение по чл.248 ГПК въззивният съд, сезиран с молба от пълномощника на ищцата за изменение на решението му в частта за разноските по отношение на определения размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, е приел, че размерът на възнаграждението, определен от първоинстанционния съд за уважената от този съд част от иска по чл.432 КЗ няма как да бъде изменена по реда на чл.248 ГПК от въззивния съд, тъй като по отношение на този размер определението по чл.248 ГПК на първоинстанционния съд е обжалвано пред въззивния съд и потвърдено с постановеното по делото въззивно решение, с оглед на което евентуално промяна на същия е могла да се иска с частна касационна жалба, каквато не е подадена. Изтъкнал е, че в случая по реда на чл.248 ГПК би могло да се измени само определеното с решението на въззивния съд възнаграждение за допълнително присъденото обезщетение за производствата пред двете инстанции. Намерил е, че не е допуснал грешка при изчислението на адвокатското възнаграждение, както и не са налице предпоставки за промяна на становището му за начина на определяне на дължимия размер на същото, изразено във въззивното решение, поради което е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК. Частната жалба е основателна. Правилен е изводът на въззивния съд, че редът за защита срещу определения от първоинстанционния съд размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за тази инстанция е бил чрез частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, съдържаща произнасяне по подадената от ищеца частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК. Въззивният съд, сезиран с молба по чл.248 ГПК за изменение на постановеното от него решение в частта за разноските, е бил компетентен да се произнесе единствено по определения от него размер на адвокатското възнаграждение за първоинстанционното и за въззивното производство с оглед променения от него изход на делото - допълнително присъденото обезщетение за неимуществени вреди, както правилно е прието в обжалваното определение. В случая въззивният съд е намерил, че размерът на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА следва да се определи съобразно материалния интерес пред всяка инстанция, като за първоинстанционното производство възлиза на 4% от интeреса, а за въззивното производство възлиза на 3% от интереса. Поради това следва да се приеме, че определеното от въззивния съд адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по чл.38, ал.2 ЗА съобразно променения изход на спора - във връзка с уважената от него част от иска за сумата 10 000 лева, представляваща допълнително присъдено обезщетение за неимуществени вреди, е в размер на 400 лева /4% от 10 000 лева/ - за първата инстанция, и в размер на 300 лева /3% от 10 000 лева/ - за втората инстанция. Настоящият състав намира, че с оглед фактическата и правната сложност на спора допълнително дължимият размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за уважената от въззивния съд част от иска следва да бъде завишен, като за първата инстанция следва да възлиза на 600 лева, а за втората инстанция – на 500 лева. Този размер е съобразен с предмета на производството, в това число направените от страните доводи и възражения и вида и обема на събраните доказателства. Поради това ответникът дължи да заплати на пълномощника на ищцата адвокатско възнаграждение в размер на още 200 лева за всяка инстанция, след съобразяване на присъдения от въззивната инстанция размер съобразно променения изход на спора, възлизащ на 400 лева – за първата инстанция, и 300 лева – за втората инстанция. Искането за присъждане на по-високо възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е неоснователно. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана практика на ВКС, обективирана в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. и др., в която е застъпено становище за несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл.38, ал.2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и е прието, че същите не представляват обвързващи съда правила. Поради това искането на частния жалбоподател за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/2004г. минимален размер, е неоснователно. В случая при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА на пълномощника на ищцата, дължимо с оглед допълнително уважената от въззивната инстанция част от иска, настоящият състав съобразява, че разрешеният спорен въпрос е бил единствено относно справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено и искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските следва да бъде уважено, като ответникът бъде осъден да заплати на пълномощника на ищцата адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за осъществено безплатно процесуално представително в размер на още 200 лева – за първата инстанция, и още 200 лева – за въззивната инстанция. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение