Определение № 1491 от 26.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3078/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 612 от 22.05.2024 г. по в. гр. дело № 2022/2023 г. на Софийски апелативен съд (САС), в частта му, с която на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ ответникът ПРБ е осъден да заплати на ищцата З. Х. Т. обезщетение в размер на 30 000 лв. за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780 - Н/1998 г. по описа на ВОкП - София и към настоящия момент ДП № 11 - 048/1999 г. по описа на ВОкП – София, в разумен срок, ведно със законна лихва, считано от 24.04.2017 г. до окончателното изплащане, като е реализирана и отговорността на страните за съдебно – деловодни разноски. Касаторът - ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 52 ЗЗД) и поради допуснати съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че решаващият съд не е отчел в достатъчна степен изключителната фактическа и правна сложност на процесното наказателно производство, поведението на пострадалите лица и поведението на компетентните органи в контекста на конкретната преценка за разумната продължителност на наказателното производство, при което е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ в завишен размер. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което да бъде намалено присъденото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с действителните вреди и принципа за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ, сочейки разрешаването му в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. ІІ ППВС № 4/23.12.1968г.; т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС; т. 19 ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и постановените от ВКС по реда на чл. 290 ГПК: решение № 50062 от 30.05.2023 г. по гр. д. № 2077/2022 г. на Трето г.о.; решение № 50066 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 2088/2022 г. на Трето г.о.; решение № 87 от 08.02.2024 г. по гр.д. № 1088/2023 г. на Трето г.о. и решение № 241 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 3717/2022 г. на Трето г.о.. Ответницата по касационната жалба (ищца в производството) - З. Х. Т. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ с цена над 5 000 лв., поради което тя е допустима. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Въззивният съд е приел, че от писмените доказателства по делото се установява материално правната легитимация на ищцата да претендира обезщетение лично и като съпруга на А. Р. Т., починал на 22.02.2017 г. спрямо който приживе - на 30.07.1986 г. е приложена принудителна административна мярка: принудително установяване в друго населено място от [населено място], окръг Кърджали в [населено място] окръг Махайловградски. От мотивите на протокола на заседанието на Комисия по чл. 6 от Наредба за прилагане на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗИМ, назначена със заповед на Министъра на вътрешните работи и съгласувана с Главния прокурор на НРБ, както и от предложението към тази комисия е видно, че спрямо това лице е обоснована такава мярка по религиозни причини и турски етнически произход, както и поради оценки за личността му каквито са "протурски националист", оказал съпротива, с отрицателно влияние по време на възродителния процес. Репресивните действия от страна на държавата са започнали на 15.02.1985 г., когато е изпратен в Белене за срок от три години и освободен от затвора на 13.09.1988 г.. Към тези два момента, той е бил женен за ищцата и са имали две деца, били са с постоянно местожителство в [населено място]. САС е намерил за установено, че искания на пострадалите от обвинението в извършване на престъпление, което се разследва по следствено дело № 1/91 г., са достигали до разследващия орган, вкл. и на 09.03.2001 г.. От отговора на Прокуратурата на РБ е видно, че разследването не е приключило и е засекретено. На 14.11.2001 г. е проведен разпит на съпруга на ищцата като свидетел за вида и характера на нанесените му вреди от смяна на името, престоя в затвора в [населено място] и принудителното му заселване. От същите е установено, че е изплатено обезщетение в размер на 50 000 неденоминирани лева, че свидетелят е запознат с правото да предяви граждански иск, което право не е могъл да реализира поради неприключване на наказателното производство в неговата досъдебна фаза. Решаващият съд е намерил, че СГС по ч.н.д. № 2966/2021 г. и по ч. н. д. № 2932/2021 г. е констатирал неоправдано забавяне на процесното досъдебно производство, като е определил мерки за ускоряването му. С постановление от 31.05.2022 г. на Военно–окръжна прокуратура, наказателното производство е прекратено поради смърт на единствения жив дотогава обвиняем, но постановлението е обжалвано и е отменено. САС е посочил, че съдебната практика по аналогични казуси за присъдени обезщетения за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ е за такива в размер от 30 000 лв.. Въззивният съд е счел, че като съпруга на пострадал от възродителния процес и лично за себе си, също като пострадала, ищцата е доказала, че в периода на разследването продължило повече от 26 години и прекратено поради смърт на всички обвиняеми, след повече от 30 години, нито нейният съпруг, нито тя, са могли ефективно да реализират правата си на пострадали лица. Общественото осъждане на възродителния процес има политически характер, но не е повлияло пряко върху пострадалите, доколкото те са имали очаквания да осъществят правата си в наказателно производство. Това участие има морално измерение и не се идентифицира изцяло с гражданските искове, които пострадалите могат да предявят в него. Анализирал е практиката на ЕСПЧ, според която е налице оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде обезщетен. Заключил е, че в конкретния случай, по конкретното наказателно производство, са налице обстоятелства, установяващи наличието на допълнителни вреди, извън обичайните такива, водещи до определянето на по-висок размер на обезщетението. Едно от тези обстоятелства е установената по делото продължителност на досъдебното производство, която значително надхвърля не само законоустановените, но и разумните срокове за приключването му. Подчертал е, че възродителният процес се отличава с висок интензитет на репресия, съответен на която е очакването на пострадалите да се даде възможност да реализират очакванията си за справедливост, но не и в период от 30 години. Такова очакване в период от 30 години, не е нищо друго, освен продължение на репресията, доколкото изобщо не е било възможно до 15.12.2012 г. пострадалите да се позоват на специална правна норма, която изследва разума на срока на разследването. По отношение на ищцата, САС е приел, че е упражнен висок интензитет на репресия, следствие от невъзможността да реализира правата си на пострадала от една страна за себе си във възродителния процес и от друга страна, като съпруга на репресиран, вследствие на този процес. Този висок интензитет на упражнената спрямо ищцата репресия, определя и по-високите очаквания, които тя е имала при своевременното приключване на досъдебното производство. От гласните доказателства, решаващият съд е намерил за установено, че е репресирано семейство, а не само отделни негови членове; че е била налице непреодолима тъга вследствие на безнадеждност. Образуването на следственото дело е променило това състояние на засегнатите личности, но продължителността на разследването безспорно е насложило към една продължителна негативна емоция втора такава, която е засилила усещането за липсата на справедливост два пъти за ищцата. Тези негативни емоции са пряко свързани с нарушение на правото, делото да се приключи в разумен срок, а това право е защитимо, затова и искът на ищцата с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е счел за основателен. За справедлив размер на претендираното обезщетение за претърпените лични неимуществени вреди на ищцата (в лично качество на пострадало лице и като съпруга на пострадало от забавеното правосъдие лице) е приета сумата от 30 000 лв., при съобразяване и със съдебната практика, ориентирала към момента на въззивното решение към тази сума справедливия размер на обезщетенията за неимуществени вреди по подобни дела на лица, пострадали от неразумната продължителност на досъдебното производство за разследване на възродителния процес. Настоящият касационен състав намира, че не е налице соченото от касатора - ответник основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по поставения правен въпрос за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт по ЗОДОВ и дължимата от съда тяхна съвкупна преценка, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, вкл. сочената от жалбоподателя в касационната му жалба, както и решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение №449/16. 05. 2013г. по гр. д. № 1393/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС и др., размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство в контекста на чл. 6, § 1 КЗПЧОС и участието и легитимните очаквания на пострадалия в него, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, респективно от наследодателя му, в личния и социалния им живот, наличието или не на увреждане на физическото здраве, възрастта, социално – икономическата конюнктура и др., които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. С атакуваното въззивно решение при определяне на процесното обезщетение за бавно правосъдие са отчетени в съответната степен всички установени конкретни обстоятелства с правно значение, при което е съобразена горецитираната практика на ВС и ВКС. Следователно по поставения правен въпрос, макар да е осъществено общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, не е налице релевираното допълнително такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да бъде посочено също, че макар да няма изрично позоваване в атакуваното решение, последното е съобразено и с практиката на ВКС по приложението на чл. 6, ал. 1 вр. с чл. 2б ЗОДОВ, обективирана в решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV г.о.; решение № 48 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на ІV г.о.; решение № 50240/ 16.12. 2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г. на ІV г.о.; решение № 140/29.06. 2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на Трето г.о. и др., основани на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) (решенията по делата Scordino v. Italy по жалба № 36813/97, Sanles Sanles v. Spdin по жалба № 48335/99, Marie-Louise Loyen and Brunel v. France по жалба № 55929/00, Ressegati v. Switzerland по жалба № 17671/02, Кабакчиеви с/у България по жалба № 8812/07), според която лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство. След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на „пряко пострадал“ („пряка жертва“), а за предходния период – на „непряко пострадал“ („непряка жертва“) от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта. В този контекст са обезщетени всички претендирани от ищцата неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане (забавено правосъдие) - лични като на „пряка жертва“ и на починалия й съпруг през 2017 г., спрямо които тя е „непряка жертва“ и е демонстрирала личен интерес в гореизложения смисъл, приживе на наследодателя си. По изложените съображения, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение