Определение № 504 от 23.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2011/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 225 от 11.12.2019 г. по в.гр.д. № 283/2019 г. на Окръжен съд - Разград:

• е отменено решение № 16 от 24.04.2019 г. по гр.д. № 2423/2016 г. на Районен съд - Разград в частта, с която е отхвърлена претенцията на М. П. М., Ж. Д. Б. и П. М. Б. в установителната част по иска с правно основание чл. 109 ЗС, и в отменената част е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на ответниците М. Й. Д., „Овергаз мрежи” АД със седалище [населено място] и „ Цани 92” ООД със седалище [населено място], че в полза на ответницата М. Й. няма учредено сервитутно право от ищеца М. М. като собственик на съседен имот, за преминаване на тръбите на собствената на ответницата сградна газова инсталация /СГИ/, изградена за имот с административен адрес [населено място], [улица] през неговия имот и прикрепването им стена на неговата жилищна сграда, ползвана от втория и третия ищец.

• е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която установителните претенции по иска с правно основание чл. 109 ЗС са отхвърлени.

• е отменено първоинстанционното решение в осъдителната му част по иска с правно основание чл. 109 ЗС, и е постановено друго, с което М. Й. е осъдена да премахне тръбите, представляващи част от нейната СГИ, закрепени върху жилищната сграда на първия ищец и ползвана от останалите двама ищци.

• е отхвърлена претенцията против „Овергаз мрежи” АД и ГРИТ, негова собственост.

• е прекратено производството по делото по отношение на иска, предявен от ищците срещу М. Й. Д. и „Овергаз мрежи” АД за преустановяване консумацията на газ и съответно на газоподаването през СГИ поради недопустимост на предявения иск, като първоинстанционното решение е обезсилено в тази част.

• е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията на М. М. против М. Й. Д. за дължимо обезщетение до размера на сумата 800 лв., и е постановено друго, с което М. Й. е осъдена да заплати на М. М. сумата 800 лв. на основание чл. 45 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й заплащане.

• е потвърдено първоинстанционното решение в частите му, с които са отхвърлени претенциите на Ж. Д. Б. и П. М. Б. против М. Й. за сумата 7 100 лв. на основание чл. 45 ЗЗД, както и претенциите на тримата ищци за заплащане на обезщетение солидарно от тримата ответници в размер на по 3 000 лв. за всеки от тях на основание чл. 45 ЗЗД.

• е потвърдено допълнително решение № 2803 от 25.06.2019 г., с което е оставена без уважение молбата на М. П. М., Ж. Д. Б. и П. М. Б. за допълване на постановеното по делото основно решение с произнасяне с нарочен диспозитив относно валидността на разрешението за строеж на СГИ на М. Й. и придружаващите го инвестиционни проекти и разрешение за ползване.

В срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от М. П. М., Ж. Д. Б. и П. М. Б., с която се атакува въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени претенциите им по чл. 109 ЗС и чл. 45 ЗЗД, както и в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено и производството по делото прекратено поради недопустимост на предявените искове, и в частта, с която е потвърдено решението по чл. 250 ГПК. Изложени са доводи, че в тези части въззивното решение е очевидно неправилно поради нарушение на съществени съдопроизводствени правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд не е обсъдил всички заявени от тях доводи и възражения, не е изложил мотиви защо в тези части намира претенциите им за неоснователни, съответно за недопустими, не е съобразил нормативната уредба, касаеща изискванията за сключване на договор за газоподаване.

Правните въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК, по които се иска допускане на касационно обжалване, са следните: 1/ Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора. Когато въззивната инстанция отмени първоинстанционното решение и постанови друго по същество на спора, процесуалният закон задължава ли съдът да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения, съгласно чл. 236, ал.2 ГПК. 2/ Може ли неоснователното действие по смисъла на чл. 109 ЗС да се изрази в установяване на облигационни/ договорни/ отношения между газопреносното предприятие и негов клиент за подаване на газ през имот на трето лице, без да има учреден в полза на клиента сервитут в полза на трето лице. 3/ На какво основание се дължи обезщетение на ползвателя на имот с право на ползване по чл. 56 ЗС, когато имотът се е ползвал от друго лице, което няма такова право, и което лице е изградило фактически, без одобрен ПУП и учреден сервитут газова инсталация в имота- на основание чл. 45 ЗЗД или на основание чл. 59 ЗЗД. 4/ Длъжен ли е въззивният съд, когато не излага собствени мотиви, да посочи изрично, че препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, и ако не направи това, счита ли се изразът, че споделя мотивите на първата инстанция, за препращане по чл. 272 ГПК. Когато въззивният съд препраща към мотивите на първата инстанция, срещу които във въззивната жалба са изложени подробни доводи, длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви и да обсъди доводите във въззивната жалба. 5/ Когато във въззивното решение е прието, че въззивният съд споделя съображенията на първоинстанционния съд по отношение искането за допълване на решението с произнасяне с диспозитив по направеното в петитума искане по чл. 17 ГПК, и в тези мотиви е посочено, че съдът се произнася по чл. 17 ГПК в мотивите си, а не с диспозитив, а от друга страна - нито в мотивите на основното и допълнителното решение, нито в мотивите на въззивния съд има такова произнасяне, и няма обсъждане на валидността на административните актове, налице ли е законосъобразно прилагане на чл. 17 ГПК и как може да се отстрани това при положение, че мотивите не подлежат на обжалване, нито на допълване. По въпроси №№ 2, 3, 4 и 5 жалбоподателите се позовават на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като твърдят, че същите са обусловили изхода на делото и са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но по тях липсва съдебна практика. По първия въпрос се позовават на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС.

Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от ответницата М. Й. Д. в частта, с която е уважен против нея искът по чл. 109 ЗС, както и в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение в размер на 800 лв. Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - чл. 193 ЗУТ, тъй като СГИ не представлява разпределителна мрежа, нито съоръжение за регулиране и/ или мерене на природен газ, и следователно не представлява отклонение от обща мрежа на техническата инфраструктура, поради което по отношение на нея разпоредбата на чл. 193 ЗУТ е неприложима. На следващо място релевира оплакване за това, че ищците са нарушили чуждо право на собственост, като са навлезли с построената от тях сграда в съседен имот, и това тяхно неправомерно поведение е причина тръбите за СГИ да бъдат монтирани върху тяхната сграда.

Иска се в тези части въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Може ли да се ползва със защита по чл. 109 ЗС собственик, който със собствената си вещ/ постройка, за която търси негаторна защита, е нарушил чуждо право на собственост и с това нарушение е създал предпоставка съществуването на правното положение, срещу което търси защита. 2/ Каква следва да е формата на съгласие за ползване на вещта, която собственикът й предоставя на трето лице за монтиране на съоръжение върху нея. В случай, че лицето, ползващо инсталацията/ съоръжението разполага с писмено и надлежно разрешение от собственика на недвижимия имот, през който преминава инсталацията, и съгласие от собственика на сградата, изградена върху поземления имот, за който е дадено писмено съгласие, зачитат ли се тези действия за добросъвестно поведение и за законосъобразно уреждане на правоотношенията по повод изграждане на собствената му инсталация. 3. Може ли гражданският съд да замести и/ или ревизира и/или дерогира решение на енергийно предприятие, взето по целесъобразност, с констатации на вещо лице, депозирало заключение по делото. 4. При уважаване на иска по чл. 45 ЗЗД трябва ли съдът да посочи в какво се изразява противоправното поведение и с кои законови норми и изисквания не е съобразено то. 5/ При направено възражение за изтекла погасителна давност на претенцията, което е уважено/ обсъдено от първоинстанционния съд, допустимо ли е въззивният съд да не се произнесе по възражението при положение, че постановява акт, с който отменя първоинстанционното решение, изградено и въз основа на възражението за погасителна давност. По въпроси |№№ 1, 4 и 5 жалбоподателката се позавава на основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По останалите въпроси - на това по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

По допустимостта на касационните жалби:

Разградският районен съд е сезиран с обективно и субективно съединени искове от М. П. М., Ж. Д. Б. и П. М. Б. както следва:

1. Установителен негаторен иск по чл. 109 ЗС против ответниците М. Й. Д., „Овергаз мрежи” АД и „Цани 92 „ООД за установяване, че не съществува учредено по законов ред сервитутно право в полза на М. Д. за доставка на газ в собствения й имот, представляващ УПИ .... в кв. .... по плана на [населено място], върху собствената на ищеца М. М. едноетажна жилищна сграда с идентификатор ....

2. Осъдителен негаторен иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответницата М. Д. да преустанови консумацията, а ответникът „Овергаз мрежи” АД да преустанови газоподаването през СГИ, разположена в имота на М. М..

3. Осъдителен негаторен иск по чл. 109 ЗС против ответниците М. Д. и „Овергаз мрежи” АД за осъждането им да премахнат от имота на М. М. изцяло СГИ, обслужваща имота на М. Д., като премахнат тръбите, които минават по северната и западната фасада на жилищната сграда, собственост на М. М., както и разпределителната кутия, отвеждаща газта до имота на ответницата Д..

4. Иск за парично вземане с правно основание чл. 59 ЗЗД против М. Д. за осъждането й да заплати на Ж. Б. и П. Б. сумата 7 100 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на имота, върху който те имат неограничено по обем и безсрочно вещно право на ползване по чл. 56 ЗС, за периода от 20.12.2010 г. до предявяване на иска.

5. Иск за парично вземане с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на тримата ответници да заплатят солидарно на М. М. сумата 2 500 лв., необходима за възстановяване целостта и носимоспособността на собствената му сграда, нарушени чрез пробиване на носещите колони и поставяне на съоръжения върху две от стените на сградата.

6. Иск за парично вземане с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на тримата ответници да заплатят солидарно на всеки от ищците по 3 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди във връзка с незаконното прокарване и използване на съоръженията на СГИ.

Всеки от предявените искове за парични вземания е с цена под 5 000 лв., поради което въззивното решение по тези искове не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал.3, т.1 ГПК. При обективно и субективно съединяване на искове меродавна е цената на всеки иск поотделно, определена по правилата на чл. 69 ГПК, така както ако всеки иск бе предявен в отделно производство, а не сборът от цената всички искове.

В случая цената на предявените при субективно съединяване искове за парично вземане по чл. 59 ЗЗД за всеки от ищците Ж. Б. и П. Б. е в размер на 3 550 лв. за всеки от тях, а по субективно предявените от тримата ищци искове по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 3 000 лв. за всеки от тях., т.е. под предвидения в чл. 280, ал.3, т.1 ГПК размер за допустимост на касационното обжалване.

Поради това касационната жалба на М. М., Ж. Б. и П. Б., както и касационната жалба на М. Й. Д. са процесуално недопустими в частта им, с която се обжалва въззивното решение по предявените парични искове, и в тази част следва да бъдат оставени без разглеждане.

Касационните жалби са процесуално допустими в частта, с която се атакува въззивното решение по предявените искове с правно основание чл. 109 ЗС.

За да се произнесе по допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тези части, настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът М. П. М. е собственик на 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор .... по КККР на [населено място], за който е отреден УПИ ...., ведно с построената в него едноетажна жилищна сграда, върху който неговите праводатели - Ж. и П. Б., си запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване.

Ответницата М. Д. е собственик на съседния от изток УПИ ...., съставляващ имот с идентификатор .... по КККР, заедно с построената в него жилищна сграда. На 15.11.2010 г. М. Д. е подала заявление до „Овергаз север” АД за присъединяване към газоразпределителната мрежа. На 10.12.2010 г. между М. Д. и П. П., собственик на съседен имот с идентификатор .... е сключен договор, с който на основание чл. 193 ЗУТ П. П. учредява в полза на М. Д. право да прокара отклонение от газопроводната мрежа през собствения му поземлен имот до поземлен имот с идентификатор ...., като отклонението ще минава по въздушен път по оградата между двата имота. Изграждането на сградната газова инсталация е изпълнено от ответника „Цани 92” ЕООД и е пусната в експлоатация на 20.12.2010 г.

С помощта на съдебно - техническа експертиза по делото е установено, че от точката на присъединяване/ ГРИТ/, разположена на тротоара в северозападния ъгъл на имота на ищците, е прокарана тръба с дължина 9 м, която преминава по северния калкан на жилищната им сграда. Закрепена е посредством 3 бр. конзоли, монтирани в стената. След това тръбата продължава по метална конструкция до вътрешната регулационна граница и след няколко чупки влиза в имота на ответницата М. Й.. Не е установено собственикът на сградата да е дал писмено съгласие отклонението на газоразпределителната мрежа да бъде изградено по стената на собствената му сграда.

Въззивният съд е приел, че СГИ представлява отклонение от общата газарозпределителна мрежа на населеното място, и за нея е приложима разпоредбата на чл. 193 ЗУТ, съгласно която правото на прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужди имоти се учредява с писмен договор между собствениците на поземлените имоти с нотариална заверка на подписите, а когато не е постигнато съгласие и друго техническо решение е явно икономически нецелесъобразно - със заповед на кмета на общината. Оттук е направил извод, че закрепването на тръбите на СГИ върху жилищната сграда, собственост на ищеца М. М. без негово съгласие, съставлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, пречещо на собственика, което той не е длъжен да търпи. Съдът е приел, че искът за премахване на тръбите, закрепени върху жилищната сграда на ищците, следва да бъде уважена само по отношение на първата ответница - М. Д., тъй като тя е възложител на работата, при изпълнението на която са извършени неоснователните действия върху чуждия имот.

Претенцията за осъждане на ответницата М. Д. да преустанови консумацията на газ, а на ответника „Овергаз мрежи” АД – да преустанови газоподаването през процесната СГИ е преценена като недопустима по съображения, че ищците не разполагат с право на иск, тъй като същия резултат ще бъде постигнат с осъждането на ответницата Д. да премахне на тръбите от техния имот.

По касационната жалба от М. М., Ж. Б. и П. Б..

Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуален въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, и да изложи собствени мотиви по спора. В случая въззивният съд не е процедирал в противоречие с указанията, дадени в т.ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт, въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства, относими към спора, посочил е какви факти и обстоятелства намира за установени и какви правни изводи прави въз основа на тях. Съдът е обсъдил и доводите на касаторите относно сключения договор между ответницата М. Д. и ответникът „Овергаз мрежи“ АД за присъединяване към газоразпределителната мрежа, но е приел, че породените от него правоотношения са неотносими към предмета на спора по чл. 109 ЗС, тъй като процесната СГИ не е изградена и не е собственост на този ответник.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по следващия въпрос - дали може неоснователното действие по смисъла на чл. 109 ЗС да се изрази в създаване на договорни отношение между газопреносното предприятие и негов клиент, когато в полза на последния не е било учредено сервитутно право по надлежния ред. Разрешаването на поставения въпрос не е от значение за изхода на делото, тъй като не може да обоснове уважаване на претенцията на жалбоподателите за установяване, че „не е имало основание за изграждане и подаване на газ въпреки липсата на сервитут“, каквато е тяхната цел. Предмет на установителния негаторен иск по чл. 109 ЗС е претендирано от ответника ограничено вещно право върху имота на ищеца, което последният отрича. С решението си по този иск съдът установява съществуването/ несъществуването на това право към момента на предявяване на иска, а не към минал момент. Съществуването на твърдяното от ответника право в миналото не е предмет на самостоятелно установяване, тъй като за уважаване на този иск е без значение дали правото на ответника изобщо не е възникнало, или той го е придобил, но към момента на предявяване на иска го е изгубил. По тези обстоятелства съдът взема становище само в мотивите. В случая при преценката си по същество на спора въззивният съд не е приел правно значение на наличието на договор за присъединяване към газоразпределителната мрежа между ответница М. Д. и „Овергаз мрежи“ АД, а е изследвал дали в полза на ответницата М. Д. е било учредено право на прокарване на отклонение през имота на ищеца М. М., както изисква разпоредбата на чл. 193 ГПК, и след като е дал отрицателен отговор на този въпрос, е намерил предявения негаторен иск за основателен, като е приел, че прокарването на тръбите на СГИ по стената на собствената на този ищец къща без негово съгласие, дадено в писмена форма с нотариална заверка на подписа, представлява неоснователно действие, което собственикът не е длъжен да търпи. Затова какъвто и отговор да бъде даден на поставения въпрос, той не би повлиял на изхода на делото. Правото на собственост на ищците не е смутено от сключването на договор за присъединяване към газоразпределителната мрежа между дружеството и ответницата М. Д. или от фактическото подаване на газ към собствената й сграда, а от изграждането на СГИ по начин, който засяга имота на ищеца М. М. без негово съгласие.

Следва да се посочи също, че допускането на касационно обжалване на въззивното решение по посочените два правни въпроса не може да обоснове ангажиране на отговорността по чл. 109 ЗС на ответника „Овергаз мрежи“ АД за премахване на изградената СГИ. Легитимиран ответник по исковете по чл. 109 ЗС за преустановяване на нарушението и/ или за възстановяване на предишното състояние е лицето, което е създало противоправното състояние, което нарушава или смущава правото на собственост на ищеца, или което се ползва от него. Въз основа на събраните по делото доказателства въвзивният съд е приел, че по отношение на ответника „Овергаз мрежи“ АД не са налице и двете посочени основания за ангажиране на отговорността му по чл. 109 ЗС за премахване на тръбите от СГИ от стената на жилището на първия ищец, защото дружеството не е собственик на отклонението на инсталацията след точката на разпределение / не се ползва от създаденото състояние/ и фактическото изграждането на отклонението по установения по делото начин не е извършено от него / дружеството не е изпълнител на строежа/.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следващите два процесуални въпроса относно задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви и да даде отговор на наведените с въззивната жалба доводи и в случаите, когато препраща към мотивите на първоинстанционното решение в хипотезата на чл. 272 ГПК, и относно това налице ли е законосъобразно прилагане на чл. 17 ГПК, когато първоинстанционният и въззивният съд не са изложили мотиви във връзка с възражение срещу валидността и материалната законосъобразност на административен акт, от който насрещната страна черпи права. Поставените въпроси имат характер на оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуални правила, което не може да бъде обсъждано в тази фаза на касационното производство. Въззивният съд е споделил изцяло съображенията на първоинстанционния съд, с които е отказал да допълни постановеното по делото решение с произнасяне с нарочен диспозитив по заявеното от ищците оспорване на материалната законосъобразност на представените по делото административни актове във връзка с изграждане на сградната инсталация, които са в смисъл, че съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК в правомощията на гражданския съд е осъществяването само на косвен съдебен контрол върху административния акт, при който съдът се произнася по валидността и законосъобразността на оспорения административен акт само в мотивите, като съответно може да зачете или да не зачете породените от него гражданскоправни последици, които обуславят съществуването или несъществуването на претендираното с иска материално право. Тези съображения са в съответствие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 17, ал.2 ГПК, според която самостоятелен иск за установяване нищожност или унищожаемост на административен акт пред общия граждански съд е недопустим.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по подадената против него касационна жалба от М. М., Ж. Б. и П. Б..

По касационната жалба от М. Й. Д.

Първият от поставените въпроси отразява тезата на жалбоподателката, че жилищната сграда, собственост на ищеца М. М. не е изградена на регулационната граница със съседния имот, а навлиза в него и това обстоятелство е наложило тръбите на СГИ да бъдат монтирани върху стената на къщата. Действително, назначената по делото съдебно- техническа експертиза е установила, че сградата, собственост на ищеца М. М. навлиза със 7 см. в съседния имот с идентификатор ...., собственост на П. П.. Последният е дал съгласието си сградната инсталация да преминава по въздушен път по оградата между неговия и собствения на жалбоподателката Д. имот с идентификатор .... При положение, че регулационната граница между тези два имота не съвпада с калканната стена на сградата, собственост на ищеца М. М., жалбоподателката не обосновава по какъв начин навлизането на сградата със 7 см. в съседния имот, собственост на трето лице, обективно е наложило закрепване на тръбите върху калканната стена. По делото няма данни за съгласие както от собственика на имот с идентификатор ...., така и от собственика на имот с идентификатор .... за преминаване на сградната инсталация по границата между двата имота. Поради това поставеният въпрос като некореспондиращ с установените по делото факти не се явява обуславящ изхода на делото и по него не следва да се допуска касационно обжалване.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по следващия въпрос относно това в каква форма следва да бъде дадено съгласието на собственика трето лице да прокара отклонение от общата мрежа и съоръжение през чужд имот. Този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като нормата на чл. 193 ЗУТ е ясна и не се нуждае от тълкуване - правото на прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужди имоти се учредява с писмен договор между собствениците на поземлените имоти с нотариална заверка на подписите, а когато не е постигнато съгласие и друго техническо решение е явно икономически нецелесъобразно – правото се учредява със заповед на кмета на общината.

Не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото въпросът може ли гражданският съд да замести и/ или ревизира решение на енергийното предприятие, взето по целесъобразност, с констатации на вещо лице по делото. Разпоредбата на чл. 199, ал.3 ЗЕ, на която се позовава жалбоподателката, регламентира правомощията на операторите на газоразпределителната мрежа да определят технически възможното място на присъединяване, т.е. техническата допустимост на присъединяването на обекти към газоразпределителната мрежа, но не установяват и не могат да установяват дали в резултат на това присъединяване се засягат права, които са чужди. В този смисъл следва да се имат предвид указанията, дадени в ТР № 31/1984 г. на ОСГК на ВС относно преценката на издадените от административните и други органи строителни книжа, които са меродавни за законността на строежа.

Останалите въпроси са относими към въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за заплащане на обезщетение по чл. 45 ЗЗД. В тази част касационната жалба е процесуално недопустима, поради което и тези въпроси не обсъждат от настоящия състав.

По тези съображение въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване в частта по исковете по чл. 109 ЗС и по двете подадени против него касационни жалби.

Водим от гореизложеното съдът