Определение № 58 от 04.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2633/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 268445 от 10.03.2021 г. на Н. А. Г. с адрес в [населено място], подадена чрез процесуалния представител – адвокат Ю. Р., срещу въззивно решение № 260513 от 10.12.2020 г. по в. гр. дело № 1684/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е недопустимо, както и че същото е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон.

Ответниците по касационната жалба „Италиан Билдинг Престиж“ ООД, И. К. Ф. и К. Н. Ф. не са представили отговори на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 287, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

От данните по делото се установява следното:

Ищцата Н. А. Г. е предявила срещу ответниците „Италиан Билдинг Престиж“ ООД, И. К. Ф. и К. Н. Ф. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на договор, сключен за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., рег. № ..., н. д. № ... г. на нотариус М. С., № ... на НК, в частта му, в която дружеството е продало на останалите ответници поземлен имот с идентификатор № ..., находящ се в [населено място], [община], Област П., местност „З.“, с площ от 4755 кв. м.

С обжалваното въззивно решение е прието, че с определение № 1808/05.07.2011 г. по ч. гр. д. № 1861/2011 г. на Окръжен съд - Пловдив, е допуснато обезпечение на бъдещ иск на ищцата Н. Г. против ответното дружество за заплащане на сума в размер на 40000 евро, представляваща частична претенция от 60000 евро - неплатено възнаграждение на ищцата съгласно чл. 7 от договор за поръчка от 04.03.2008 г., сключен между нея и дружеството, чрез налагане на възбрана върху поцесния поземлен имот. Въз основа на това определение е издадена обезпечителна заповед, вписана в Служба по вписванията. Ищцата е предявила иск си против "Италиан Билдинг Престиж" ООД, като е образувано гр. д. № 2194/2011 г. на Окръжен съд - Пловдив. С влязло в сила на 20.11.2013 г. решение претенцията на ищцата е отхвърлена като неоснователна. На 12.09.2016 г. "Италиан Билдинг Престиж" ООД е подало молба за отмяна на допуснатото по ч. гр. д. № 1861/2011 г. на Окръжен съд - Пловдив обезпечение на бъдещ иск, като с влязло в сила на 03.02.2017 г. определение № 2329 от 18.10.2016 г., допуснатото обезпечение е отменено. Определението е вписано в Служба по вписванията не 09.08.2018 г. На 12.09.2016 г. е сключен и договор за покупко-продажба, по силата на който ответното дружество е продало на ответника И. Ф. два недвижими имота, между които и процесният, за сумата от 9900 лв. Към посочената дата ответниците И. Ф. и К. Ф. са в граждански брак. Въз основа на подадени от ищцата заявления за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК са образувани ч. гр. д. № 16736 и ч. гр. д. № 16873/2016 г. на РС - Пловдив, по които са издадени заповеди за изпълнение, с които е разпоредено длъжникът "Италиан Билдинг Престиж" ООД да заплати на ищцата по 12 782,20 евро по всяка от двете заповеди. Сумите са части от едно вземане в размер на 130 000 евро, произтичащо от неизпълнено задължение по чл. 4 от Анекс № 1 от 02.04.2009 г. към Договор от 04.03.2008 г.

Съдът е приел, че съгласно чл. 2, ал. 1 от договора от 04.03.2008 г. индивидуализацията на самия обект, сроковете за реализацията на строителството и за прехвърлянето на правото на собственост, както и правата и задълженията на страните, ще бъдат договорени в допълнителен анекс. Такъв е сключен на 02.04.2009 г. Съгласно чл. 6, ал. 2 от анекса, в случай че доверителят не изпълни задълженията си по чл. 4, то се прилага уговореното в чл. 7, ал. 1 от договора от 04.03.2008 г. Следователно с клаузата на чл. 6, ал. 2 от анекса не се предвижда ново задължение за доверителя, а се конкретизира вече уговореното в чл. 7, ал. 1 от договора. Ето защо не могат да бъдат споделени доводите на ищцата, че са налице различни претенции, предявени на различно основание, между същите страни. Част от това вземане на ищцата е предявена с иск, въз основа на който е образувано гр. д. № 2194/2011 г. на Окръжен съд - Пловдив, като с постановеното по делото решение, влязло в сила на 20.11.2013 г., този иск е отхвърлен. Така било отречено цялото спорно право, поради което ищцата не се легитимира като кредитор на „Италиан Билдинг Престиж“ ООД. Посочва се, че в конкретния случай знанието на ответниците - приобретатели за вписана възбрана върху поземлен имот с идентификатор 47295.43.574 за обезпечаване на бъдещ иск по ч. гр. д. 1861/2011 г. на ОС - Пловдив не е равнозначно на знание за увреждащия характер на продажбата, тъй като към датата на сключване на договора вече не е съществувала причината, поради която е била наложената тази обезпечителна мярка, доколкото обезпеченият иск е бил отхвърлен с влязло в сила решение.

В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени касационни основания по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Формулирани са следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд в производството по иск по чл. 135 ЗЗД да се произнесе относно съществуването на вземане, установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично вземане, без да има направено възражение и без същата да е оспорена по предвидения за това ред и в установения за това срок? - Според жалбоподателя този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 224 от 30.10.2014 г. по гр. д. № 2310/2014 г. на ВКС, III г.о.

2. Какъв е статута на вземанията, установени с влезли в сила заповеди за изпълнение и може ли да се приеме, че ако същите не са оспорени по предвидения за това ред и в установения за това срок, са отречени със сила на пресъдено нещо?

3. Налице ли е задължение на въззивния съд да се произнесе по всички своевременно направени възражения и доводи, като обсъди и всички относими доказателства и релевантни обстоятелства по делото? - Жалбоподателят сочи противоречие с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г.о.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Пловдив по следните съображения:

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, настоящият състав на ВКС намира, че въпросите под № 1 и 2 в изложението на касатора, относно възможността съдът да се произнесе по съществуването на вземане, установено с влязла в сила заповед за изпълнение, която не е била оспорена, както и относно статута на това вземане, не са обуславящи крайния изход на спора, поради което не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В случая съдът е изследвал наличието на всички материалноправни предпоставки във връзка с предявения иск по чл. 135 ЗЗД, като е приел, че същият се явява неоснователен, доколкото с влязло в сила решение по предявения от ищцата частичен иск е отречено цялото претендирано от нея спорно право, поради което същата няма качеството кредитор на „Италиан Билдинг Престиж“ ООД. Освен това съдът е приел, че в случая ответниците - приобретатели не са знаели за увреждането. Ето защо по тези въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Съгласно установената съдебна практика, за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор съществува задължение по чл. 235, ал. 1 ГПК, да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. Изпълнението на посоченото задължение е гаранция за правото на защита на страните и за правилността на въззивното решение. Поради това изискването за спазване на цитираното процесуално правило от въззивната инстанция е застъпвано последователно както в трайната, така и в задължителната практика на ВС и ВКС - ППВС № 7/1965 г. и в ТР № 1/04.01.2001 г. /т. 19/ на ОСГК на ВКС, от която обаче Окръжен съд - Пловдив не се е отклонил при постановяване на обжалваното решение. В конкретния случай съдът е обсъдил в решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, в съответствие с формираната практика на ВКС, поради което следва да се приеме, че соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.

Касационното обжалване не следва да се допуска и на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази част изложението към касационната жалба не е съобразено с постановките по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, доколкото те изискват страната да мотивира допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на съдебна практика, нуждаеща се от промяна, вследствие промяна на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени норми, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неясна или противоречива. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК възниква, като предпоставка за допускане на касационен контрол не от начинът, по който въззивният съд тълкува закона, а от неяснотата, непълнотата или противоречието в правната уредба, съдържаща се в конкретни норми, която следва да бъде обоснована от жалбоподателя, т.е. да бъде мотивирана необходимостта от тълкуването й, което в случая касаторът не е направил. Затова настоящата инстанция приема, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване и на това основание.

Предвид изложеното така формулираните въпроси не представляват основание за допускане на касационно обжалване, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто ГО