Определение № 1802 от 28.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 661/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. М. В., чрез адв. М. П.-Б. от АК-Б., срещу решение № 616/17.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 766/2023 г. по описа на Окръжен съд-Благоевград, І въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 219/20.04.2023 г., постановено по т. д. № 1495/2022 г. по описа на Районен съд-Благоевград, с което изцяло е отхвърлен предявеният от Р. М. В. срещу „Банка ДСК” АД частичен кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 5200 лв. (част от общата претенция в размер на 40000 лв.), представляваща заплатени при начална липса на правно основание анюитетни вноски по договор за жилищен и ипотечен кредит от 10.12.2008 г. – през периода от 24.06.2017 г. до 24.06.2022 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 24.06.2022 г., до окончателното ѝ заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск – разгледал е различни правопораждащи предявеното субективно материално право юридически факти от тези, които са били заявени от ищеца и обосноваващи предявения кондикционен иск (ищецът е твърдял, че вследствие на необоснованото неприлагане на актуалната към релевантния период по-ниска ставка на дължимата възнаградителна лихва банката е получила исковата сума при начална липса на основание, а въззивният съд формирал своето вътрешно убеждение въз основа на факти, които не са заявени от ищеца – исковата сума била заплатена при начална липса на основание поради едностранното изменение от банката на размера на БЛП). Счита, че вследствие на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на наведените във въззивната жалба правни доводи, възражения и оплаквания на въззивника и несъобразяване на всички правнорелевантни факти, удостоверени в събраните по делото писмени доказателствени средства, окръжният съд необосновано е достигнал до фактическия извод, че банката е събирала възнаградителна лихва съобразно действителните уговорки между страните по кредитното правоотношение. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Може ли съдът да определи предмета на делото и да се произнесе въз основа на обстоятелства, на които ищецът не се е позовал в исковата молба, респективно обвързан ли е съдът от отправеното до него искане и може ли да разгледа по своя преценка иск, с който не е сезиран?” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 93/19.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1057/2011 г. и решение № 307/04.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1187/2010 г.; по същество с него се поддържа правният довод за вероятна недопустимост на въззивното решение); 2. „Съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи ?” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 222/27.03.2018 г. на ВКС по т.д. № 505/2017 г. на II т. о; решение № 55/03.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 1245/2013 г. на I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 674/2014 г. II т. о.; решение № 263/24.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 3734/2013 г. на I т. о.; решение № 111/03.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о. и решение № 501731/16.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 419/2014 г. на I т. о.); 3. „След като съдът следи служебно за нищожност поради неравноправност на клаузи в договор, чието изпълнение се претендира, следва ли съдът в решението си да съобрази промените в базовия компонент - стойностите на LEONIA при договорен променлив лихвен процент и с оглед промените в размера на дължимите лихви и методологията на тяхното формиране?” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 23/2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., решение № 95/2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г. на II т. о.; решение № 77/2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г. на III г. о. и т. 1 и т. 3 от ТР по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС); 4. „При уговорен плаващ БЛП, определян периодично от кредитора, длъжен ли е кредитополучателят да заплаща лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка?” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 65 на ВКС по т.д. № 1556/2017 г. на I т. о.; решение № 12/11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2032/2021 г. на IV г.о.; решение № 6/17.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 2111/2016 г. на т. о. и решение № 92/09.09.2019 г. на ВКС по т. д. № 2481/2017 г., II т. о.); 5. „Трябва ли съдът да тълкува разпоредбите по начин, който е благоприятен за потребителя?” (по този въпрос твърди противоречие с решението на СЕС по дело С-618/10 и решение на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г. на III г.о.); 6. „Длъжен ли е кредитополучателят да заплаща лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер, формиран като сбор от периодично определян БЛП и договорна надбавка?” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 92/09.09.2019 г. на ВКС по т. д. № 2481/2017г., II т. о.) и 7. „Решението на националния съд да се прилага първоначалната стойност на елемент на ГЛП за целия срок на договора, макар страните да са договорили променлив характер на този елемент, съставлява ли допълване на договора с цел отстраняване на порока как да се изчислява ГЛП, като променливият елемент е превърнат във фиксиран такъв?” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 77/22.04.2014 г. на ВКС, III г. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че основателността на предявения кондикционен иск се обуславя от проявлението на две материалноправни предпоставки: 1) предаване от ищеца на ответника на сумата от 5200 лв. и 2) начална липса на правно основание за осъществяване на това имуществено разместване. Изяснил е, че не съществува спор относно следните обстоятелства: 1) между страните в настоящото исково производство е породено кредитно правоотношение въз основа на процесния договор за жилищен и ипотечен кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 142800 лв. и 2) исковата сума е предадена от кредитополучателя на банката съобразно уговорените в първоначалния погасителен план погасителни вноски. Окръжният съд е счел, че правният спор по настоящото исково производство се съсредоточава върху факта дали ищецът е заплатил на банката възнаградителна лихва, която надвишава дължимата за процесния период. Макар и да е приел, че въззивникът е твърдял, че исковата сума от 5200 лв. е формирана от платени в повече възнаградителни лихви вследствие на едностранно изменение на БЛП, въззивният съд е разгледал и наведените от ищеца фактически твърдения, че въпреки изричните уговорки банката била начислявала по-висок от уговорения в договора лихвен процент, като частите от анюитетните вноски за исковия период, представляващи възнаградителни лихви, се явяват събрани от банката при начална липса на основание, тъй като разпоредбите на чл. 7 от Договора, чл. 9.1. и чл. 25.3. от ОУ противоречат на повелителните норми на закона на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което се явяват неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП. Окръжният съд е счел тези правни доводи за неоснователни, като на основание чл. 272 ГПК в тази част е препратил към мотивите на първоинстанционното решение - по този начин те са станали част от неговата решаваща правосъдна воля. След като е изяснил материалноправните предпоставки, при проявлението на които дадена клауза би била неравноправна поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, въззивният съд е достигнал да правното съждение, че оспорената клауза на чл. 7 от кредитния договор, с която страните са уговорили размера на възнаградителната лихва, не е нищожна поради нейната неравноправност – с нея е установена цената за ползване на заетите парични средства, като тя съдържа достатъчно ясни и разбираеми условия. С оглед на обстоятелството, че от събраните по делото доказателства се установявало по несъмнен начин, че заплатените от кредитополучателя през процесния период погасителни вноски са определени правилно при съобразяване на действащия по договора лихвен процент към момента на сключването на процесната кредитна сделка, при спазване на установените в договора изисквания – по чл. 7 от договора, въззивният съд е достигнал да правния извод, че исковата сума е платена от кредитополучателя на банката на действително правно основание. Безспорно се изяснявало правнорелевантното обстоятелство, че базовият лихвен процент и годишният лихвен процент за олихвяване на процесния кредит не е променян едностранно от банката за целия период от сключване на договора – той е бил в размер на 12,49% годишно (формиран от БЛП - 5,69%, и надбавка – 6,80%). Доколкото не било установено по делото, че въззивникът е платил на банката суми при начална липса на основание, окръжният съд е заключил, че предявеният кондиционен иск е неоснователен, поради което законосъобразно е бил отхвърлен от районния съд. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Този порок на въззивното решение би бил налице, в случай че въззивният съд е разгледал непредявен иск, основан на различни от заявените от ищеца правопораждащи юридически факти (основанието на иска) или при различен обем и вид на действително търсената съдебна защита (петитума на иска). Съгласно основния принцип в българския граждански процес – диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение се разпростират по отношение на релевантните факти, на които страните основават предявените от тях материални субективни права и предоставения обем на съдебна защита, т.е. по отношение на фактите, които очертават основанието и съдържанието на търсената съдебна защита (арг. чл. 298, ал. 1, предл. 2 и 3 ГПК). В случая въззивният съдът е разгледал повдигнатия пред него материалноправен спор в пределите на поисканата от ищеца защита, като е подвел твърдените правопораждащи юридически факти под приложимата материалноправна норма – чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, разглеждайки действително предявения кондикционен иск за връщане на даденото при начална липса на основание. От друга страна, той изрично е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в което са разгледани фактическите основания, обосноваващи предявения осъдителен иск, като по този начин ги е възприел като свои – районният съд е достигнал до правния извод, че банката е предвидила възможност едностранно да изменя възнаградителната лихва, но при неустановен ясен механизъм и конкретни параметри за това, поради което тази уговорка поставя в неравноправно положение потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП – тази уговорка не отговаря на изискванията за добросъвестност, като води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Първоинстанционният съд е изяснил, че съобразно неравноправния характер на клаузата за едностранна промяна на БЛП в конкретния случай трябва да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без тази нищожна клауза. Съобразявайки правната норма, уредена в чл. 146, ал. 5 ЗЗП, РС-Благоевград е достигнал до правното съждение, че приложимата възнаградителна лихва е в първоначалния уговорен размер от 12,49% и нищожността на клаузата на чл. 7 от процесния кредитен договор - в частта за едностранната промяна, както и на клаузите на т. 9.1. и т. 25.3. от Общите условия не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на лихвата по кредита по първоначално уговорения при сключването на договора размер. Районният съд изрично е изяснил, че основният правен спор по делото се съсредоточава върху обстоятелството дали е налице действително правно основание ответникът да получи плащане на възнаградителна лихва за исковия период, като съобразно наведените в исковата молба фактически твърдения това плащане е получено без правно основание, тъй като банката не била съобразила изменението на лихвените индекси Leonia, Euribor, Libor. Именно в пределите на тази търсена от ищеца съдебна защита инстанциите по същество са се произнесли, поради което въззивното решение не е вероятно недопустимо. Следователно, въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и по първия процесуалноправен въпрос, тъй като той е поставен във връзка с твърдяната в касационната жалба недопустимост на въззивното решение. Макар вторият процесуалноправен въпрос да е от значение за изхода на делото, тъй като е обусловил правосъдната воля на окръжния съд - при формиране на своето вътрешно убеждение (арг. чл. 12 ГПК), той не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочената в касационната жалба. За да обоснове своя категоричен правен извод за неоснователност на предявения кондикционен иск, въззивният съд е изяснил, че клаузата на чл. 7 от кредитния договор съдържа достатъчно ясна и разбираема уговорка (тя не е неравноправна). Съгласно нейното съдържание кредитополучателят дължи заплащане на възнаградителна лихва съобразно първоначалната лихвена ставка – с оглед и на обстоятелството, че БЛП и ГПР не са променяни едностранно от банката за целия период от сключване на договора до края на исковия период. Следователно, той е извършил самостоятелен правен анализ на събраните по делото доказателства, както предписва правната норма, уредена в чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК. Обобщени последните пет материални въпроси – от третия до седмия, са свързани с правния довод за необоснованост на въззивното решение, тъй като, макар и от събраните по делото доказателствени средства да се установявало, че в клаузата на т. 25.3. от процесния кредитен договор е уговорена променлива ставка на възнаградителната лихва, окръжният съд е счел, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, че нищожността (поради нейната неравноправност) на клаузата, чрез която банката е обезпечила правната възможност без ясна и разбираема методика едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на възнаградителната лихва по кредита по първоначално уговорения при сключването на договора размер. Следователно, тези въпроси не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – касационният съд може да се произнесе по тях при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК за необоснованост на въззивното решение, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота на изложението трябва да се изясни, че дори и да се зачете действието на неравноправната клауза, уговорена в т. 25.3. от Общите условия към договора за банков кредит – при изричното съгласие на потребителя тази клауза да се приложи (в този смисъл решения на СЕС по съединени дела C-80/20-C-82/21, т. 58, респ. по съединени дела C-70/17 и C-179/17, т. 40 и цитираната съдебна практика), както е прието в първоинстанционното решение, към чиито мотиви въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК, страните по кредитното правоотношение не са уговорили в тази клауза ясна и разбираема методика за изменение на размера на БЛП, съгласно която да се изменя ставката на дължимата възнаградителна лихва, включена в съответната погасителна вноска. В този смисъл, в клаузата на т. 25.3. от Общите условия, които са част от предметното съдържание на сключения между страните в настоящото исково производство кредитен договор, не е уговорена правната възможност за автоматично изменение на лихвената ставка, а потестативно право на банката по своя преценка (при упражняване на дискреция, вкл. произволно – без да е установена конкретна методика, вкл. и математическа формула) с едностранно волеизявление да промени размера на възнаградителната лихва. Именно това обстоятелство е послужило като основание на съдебните инстанции по фактите да заключат, че при действителност на клаузата, уговорена в чл. 7 от процесния кредитен договор (относно уговорения размер на възнаградителната лихва), кредитополучателят дължи такава лихва съобразно първоначално уговорената ставка – общо в размер на 12,49%, каквато е била прилагана от банката през целия исков период. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд