Определение № 2082 от 09.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 980/2026 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника М. Й. Й. чрез процесуален представител адвокат П. И. П. срещу решение № 513 от 11.11.2025 г. по в. гр. дело № 773/2025 г. на Окръжен съд - Велико Търново, с което е потвърдено решение № 428 от 14.04.2025 г. по гр. дело № 1538/2024 г. на Pайонен съд - Горна Оряховица в обжалваните части и М. Й. Й. е осъден да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата 350 лв. - юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

С потвърдената част на първоинстанционното решение е прието за установено, че М. Й. Й. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-19251549/12.04.2022 г., сключен с „БНБ Париба Пърсънъл Ф. С.А.“, Клон България, следните суми: 5 612,14 лв. - главница, включваща и 213,48 лв. неплатени застрахователни премии, ведно със законната лихва от 30.04.2024 г. до окончателното й изплащане; 754,67 лв. - възнаградителна лихва за периода 02.03.2023 г. - 05.10.2023 г. и 458,98 лв. - обезщетение за забава в плащането в размер на законната лихва за периода 02.04.2023 г. - 30.04.2024 г., за които е издадена заповед № 369/30.04.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 937/2024 г. на Районен съд - Горна Оряховица.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и СЕС, обективирана в решение № 100/08.07.2019 г. по гр. д. № 2206/2018 г. на ВКС, ГК, решение № 151/22.06.2021 г. по гр. д. № 2270/2020 г. на ВКС, ГК, решение № 11/09.01.2023 г. на ВКС, ГК, решение на СЕС от 09.11.2016 г. по дело С-42/15, ECLI:EU:C:2016:842, решение на СЕС от 23.04.2015 г. по дело С-96/14, ECLI:EU:C:2015:262 и решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело С-290/19, ECLI:EU:C:2019:1130, и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Достатъчно ли е за валидността на договор за потребителски кредит формалното посочване на годишния процент на разходите като абсолютна стойност, без ясно и разбираемо разкриване на метода на изчислението му и на всички включени разходи?

2. Следва ли националният съд да приеме, че несъответствие между договорения и действителния ГПР не води до недействителност на договора, когато съдът субективно прецени, че това е „в полза на потребителя“?

3. Изключва ли спазването на максималния праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК възможността възнаградителната лихва да бъде обявена за нищожна поради противоречие с добрите нрави?

4. Какъв е стандарта за служебна проверка за неравноправни клаузи, който националният съд е длъжен да прилага съгласно практиката на ВКС и СЕС?

5. Следва ли застрахователната премия и таксата ангажимент, когато са задължително условие за отпускане на кредита и са известни на кредитора, да бъдат включени в ГПР по чл. 19 3ПК?

6. Допустимо ли е съдът да приеме, че непосочването на действителния ГПР е правно ирелевантно, ако по негова преценка разликата не е във вреда на потребителя?

7. Какъв е стандарта за преценка дали отклонението между посочения и действителния ГПР е съществено и води до недействителност по чл. 22 ЗПК?

8. Следва ли всички задължителни разходи по кредита, включително застрахователна премия и такса ангажимент да бъдат включени в ГПР?

9. Допустимо ли е отклонение между посочения и действителния ГПР?

10. Какви са последиците от непосочване на действителния ГПР?

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД чрез процесуален представител адвокат Г. Х. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: формулираните въпроси от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а съставляват въпроси по съществото на делото; касаторът не е аргументирал в какво се състои противоречието на обжалваното решение с цитираната съдебна практика; дали въззивният съд е взел предвид определени обстоятелства и приложил правилно правна норма, е въпрос относно правилността на обжалваното решение, който не подлежи на разглеждане в етапа на селекция па касационното производство; поставените от касатора въпроси са общо формулирани, без да са подкрепени от създадена съдебна практика, която се нуждае от промяна; не е налице очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че с рамков договор за продажби и прехвърляне на вземания от 15.02.2022 г. и приложение № 1 към него, сключен между „БНП Париба Пърсънъл Ф. С.А. клон България“ като цедент и „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД като цесионер, цедентът изцяло е прехвърлил на цесионера вземанията си по договор за кредит № PLUS-19251549/12.04.2022 г., с пълномощно № Пл-22- 00010-1/15.02.2022 г. към Д-22-00050-1 го е упълномощил да уведомява длъжниците по договора на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД за прехвърлянето на вземанията, а с писмо, изпратено по пощата и получено от бащата на длъжника Й. Й. Й. на 06.10.2023 г., цесионерът е уведомил ответника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за цесията.

Констатирал е, че по ч. гр. дело № 937/2024 г. на Районен съд – Горна Оряховица е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК № 369/30.04.2024 г. срещу длъжника М. Й. по искане на ищцовото дружество за следните суми: 5 762,14 лв. - главница за периода от 01.01.2023 г. до 01.05.2027 г., по отношение на която е обявена предсрочна изискуемост, считано от 12.04.2024 г.; 3 798,84 лв. – договорна лихва за периода от 01.01.2023 г. /падеж на първата неплатена вноска/ до 12.04.2024 г. /датата на получаване на уведомлението за предсрочна изискуемост/; 935,39 лв. - законна лихва за забава, считано от 02.01.2023 г. до датата на подаване на заявлението в съда, като за периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. не е начислявана лихва за забава или неустойка в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПОРНС; законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното плащане на задължението; 209,93 лв. - заплатена държавна такса за разглеждане на заявлението за издаване на изпълнителен лист; 150 лв. - юрисконсултско възнаграждение за представителство и защита в заповедното производство. Срещу заповедта за изпълнение е постъпило възражение от М. Й. по реда на чл. 413 ГПК, след което кредиторът е предявил установителен иск по чл. 422 ГПК и при условията на евентуалност осъдителен иск за главницата, договорна лихва, лихвата за забава и законната лихва. С определение № 1008/11.07.2024 г. по гр. дело № 1538/2024 г. на Районен съд – Горна Оряховица производството по предявените в евентуално съединение осъдителни искове е прекратено.

Съдебният състав е установил, че между „БНБ Париба Пърсънъл Ф. С.А.“, Клон България като кредитор и М. Й. Й. като кредитополучател е сключен договор за потребителски паричен кредит № PLUS- 19251549/12.04.2022 г., въз основа на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя потребителски кредит в размер 6 000 лв., като е уговорена и застрахователна премия в размер 2 134,80 лв., която е разделена на равен брой вноски и е част от всяка месечна погасителна вноска. Констатирал е, че договорът за застраховка е обективиран в представения сертификат № PLUS-19251549 и Общи условия за застраховка „защита на плащанията“ на кредитополучателя. Приел е, че с подписването на процесния договор кредитополучателят се е съгласил да заплати на кредитора и такса ангажимент в размер 150 лв., срещу която кредиторът фиксира лихвения процент за срока на договора; уговорено е таксата да се заплаща от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата, посочена в поле „Такса ангажимент“ от общия размер на кредита. Кредитополучателят се е задължил да върне отпуснатата сума, ведно с начислените лихви и разноски, в сроковете и при условията, указани в договора, на 60 месечни равни погасителни вноски. Въззивният съд е посочил, че в договора е инкорпориран погасителен план, отразяващ падежа и размера на всяка вноска - 222,53 лв. и оставащата главница в лева. Намерил е, че съгласно клаузите на сключения договор усвоената парична сума по кредита за срока на действие на договора се олихвява с възнаградителна лихва, чийто месечен размер е фиксиран за целия срок на договора в размер на 27,30 %; годишният процент на разходите, посочен в договора, е 32,63 %; общата сума, която кредитополучателят се е задължил да върне при сключване на договора за кредит, е в размер 13 351,80 лв. Установил е, че съгласно чл. 5 от договора при забава на една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата, като вземането става изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателят просрочи две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората пропусната месечна вноска.

С оглед представените доказателства съдебният състав е приел, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 06.10.2023 г.

За да направи извод, че кредитополучателят М. Й. има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗПК и се ползва от защитата за охраняване на интересите на икономически по-слабата в правоотношението с кредитодателя страна, нормативно уредена в ЗПК и ЗЗП, въззивната инстанция е съобразила, че ответникът /настоящ касатор/ е договорил кредита за лично потребление, а не за търговски цели или осъществяване на професионална дейност.

Въз основа на съдържанието на процесния договор за потребителски кредит, съдебният състав е приел, че договорът съдържа ясно и конкретно посочване на заетата сума, срока на действие и връщане, начина на плащане, погасителен план, съдържащ броя, размера и падежа на всяка вноска, каква част от нея представлява главница и каква част - възнаградителна лихва, както и че освен възнаградителна лихва, страните са уговорили и допълнителни такси и услуги /застрахователна премия и такса ангажимент/, които водят до увеличаване на общите разходи по кредита. Поради това, че процесният договор за потребителски паричен заем съдържа посочване на фиксиран лихвен процент - 27,30%, който е константна величина,като изчисляването на дължимата лихва се извършва директно върху усвоената главница, без необходимост от допълнителни формули или индекси, въззивната инстанция е заключила, че не е необходимо да бъде заявена методика за изчисляването на лихвения процент при промяна, нито индекс или референтен лихвен процент, които да я обосноват. Намерила е, че посоченият в договора ГЛП от 27,30% е правилно определен и представлява договорената фиксирана лихва, върху която се начисляват месечните вноски по кредита.

Изводът за неоснователност на възражението за неравноправност на клаузата за определяне на годишния лихвен процент е аргументиран по следния начин: годишният лихвен процент се формира като номинална стойност на възнаградителната лихва за една година, изчислена върху остатъчната главница по кредита; при линеен модел на погасяване чрез анюитетни вноски лихвата се разпределя във времето така, че в началните периоди по-голяма част от месечната вноска да покрива лихва, а в последните – главница, поради което при договорен ГЛП 27,30% съответният месечен лихвен процент е приблизително 2,275%, което при главница 6 000 лв. и срок 60 месеца води до месечна анюитетна вноска от около 222,53 лв., съответстваща на посочената в договора.

Доводът на ответника по иска за недължимост на възнаградителната лихва, тъй като възнаграждението надвишава трикратния размер на законната лихва за забава от 10% към момента на договарянето и по този начин противоречи на добрите нрави, е приет за неоснователен по съображения, че след 23.07.2014 г. са обнародвани нови ал. 4 – ал. 6 на чл. 19 ЗПК, визиращи максимален размер на ГПР от 50 % и предвиждащи като последица от неспазването му недействителност на горницата, поради което надвзетите по нея средства се отнасят към следващите плащания.

Изводът за обществена поносимост на договарянето на възнаграждение за кредитиране над трикратния размер на законната лихва за забава, визирана в ЗЗД и Постановление № 100 на Министерския съвет от 2012 г., е аргументиран с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, съгласно която ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, с факта, че възнаградителната лихва е част от тези разходи и следва да бъде включена при формирането им, както и с обстоятелството, че възнаградителната лихва не надскача законово определената горна рамка на размера на ГПР - годишният лихвен процент е по-малък по размер и се включва във формирането на ГПР.

При съпоставяне на формално вписания в договора и действителния размер на ГПР въззивният съд е установил известно несъответствие, като е приел, че същото е несъществено, има формален характер и не представлява основание за недействителност на договора, тъй като не засяга съдържанието на облигационното правоотношение и не води до накърняване на потребителските права. В тази насока е посочил, че кредитът е предоставен в размер 6 000 лв. главница, към него е включена и застрахователна премия, която е разпределена на месечни вноски и се погасява заедно с главницата, като месечната вноска от 222,53 лв. включва част от главницата и част от застрахователната премия, като кредитодателят извършва плащанията по застраховката директно към застрахователя; застрахователната премия не се олихвява с договорна възнаградителна лихва, а се начислява лихва само при просрочие по общия ред на законната лихва. Съдебният състав е изложил, че начисляването на договорната лихва /ГЛП в размер 27,30%/ единствено върху главницата от 6 000 лв. следва да се отчете при определянето на действителния ГПР, а застрахователната премия участва в общата дължима сума по кредита като увеличава размера на сумата, която кредитополучателят реално изплаща, без да влияе върху договорения лихвен процент. Въззивната инстанция е приела, че в зависимост от методиката на изчисление на ГПР, застрахователната премия може да бъде включена или не при определянето му. При включване на застрахователната премия в усвоената сума действителният ГПР би възлизал приблизително на 28,3%, а ГЛП остава 27,3%, което е напълно съпоставимо с договорните показатели и не представлява съществено отклонение. Намерила е, че дори ако премията не е включена при първоначалното изчисляване на ГПР, то разликата спрямо договорения ГПР от 31,63% е незначителна и не води до подвеждане на кредитополучателя. Заключила е, че ГПР и ГЛП отразяват реалното оскъпяване на кредита, независимо от включването на премията.

Предвид изложените съображения, въззивният съд е направил извод, че независимо от установеното несъществено несъответствие между посочените в договора стойности на годишния лихвен процент и реално приложимите параметри на кредита /при наличието на уговорени допълнителни разходи - такса ангажимент и застрахователна премия, действителният ГПР възлиза на около 28,3 %, докато в договора е вписан малко по-висок размер — 32,63 %/, не е налице нарушаване на правата или интересите на потребителя, тъй като несъответствието не води до фактическо оскъпяване на кредита, а напротив — реалните условия по договора се оказват по-благоприятни за него, доколкото са по-ниски от посочените в него, поради което потребителят не е поставен в неблагоприятно положение, нито е подведен относно реалната икономическа тежест на кредита. Несъответствието между формално вписания и действителният размер на ГПР има за последица по-малко дължимо възнаграждение за кредитора, което изключва възможността да се приеме, че е нарушен балансът между страните или че договорът противоречи на изискванията за добросъвестност.

На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е възприел направените от първоинстанционния съд изводи относно приетите за дължими по размер суми по процесния договор за потребителски паричен кредит като съответстващи на събраните доказателства - установените от първоинстанционния съд парични задължения по основание и размер на ответника М. Й. по отношение на ищеца са правилно определени въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и представените доказателства.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора въпроси по т. т. 1, 2, 5, 6, 7, 8, 9 и 10 в изложението към касационната жалба се отнасят до компонентите, които се включват в годишния процент на разходите и правните последици при липса на елемент по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и могат да бъдат обобщени и уточнени по следния начин:

1. Как се формира и как следва да бъде представена стойността на ГПР в договора за потребителски кредит?

2. Следва ли задължителните разходи по кредита, застрахователната премия и таксата ангажимент да бъдат включени в ГПР по чл. 19 ЗЗПК?

3. Какви са правните последици от неточното посочване на ГПР в договора за потребителски кредит, респективно от непосочването на някои компоненти от ГПР?

Така уточнените правни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на уточнените правни въпроси следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за проверка на тяхното разрешаване в съответствие с практиката на ВКС и СЕС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение на СЕС от 16.07.2020 г. по дело С-686/19, ECLI:EU:C:2020:582, решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, ECLI:EU:C:2024:263, решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17, ECLI:EU:C:2018:745, решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23, ECLI:EU:C:2025:183, решение на СЕС от 13.02.2025 г. по дело С-472/23, ECLI:EU:C:2025:89 и др.

Необходимостта от отговор на посочения от касатора трети материалноправен въпрос и съответствието му със служебно известната на настоящия съдебен състав практика на ВКС, обективирана в решение № 50086/21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., е обусловена от отговора на уточнените релевантни правни въпроси, по които следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

Последният въпрос не отговаря на основния критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция.

Предвид наличието на практика на ВКС и СЕС по релевантните правни въпроси, която не се налага да бъде променяна, доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен.

С оглед допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК настоящият състав не следва да се произнася по довода за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл. 290 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 69,80 евро.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение