Определение № 385 от 19.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4663/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1369/ 07.06.2019 г. по гр.д. № 1027/ 2018 г. в частта, с която Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 5428/13.08.2018 г. по гр.д. № 15 381/ 2016 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Е. Г. М. сумата 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 157, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 10.02.2016 г, като е отхвърлил този иск до размера от 6 000 лв., до който е бил уважен с първоинстанционното решение. Решението в отхвърлящата този иск част се обжалва от Е. Г. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общото и допълнителното), а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материално-правен. Процесуално-правният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материално-правният въпрос е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. Касаторът счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Той твърди, че процесуално-правния въззивният съд е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а материално-правния – в противоречие със следните решения на ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК: решение № 112/ 14.06.2011 г. по гр.д. № 372/ 2010 г. на IV-то ГО, решение № 29/ 05.03.2012 г. по гр.д. № 170/ 2011 г. на III-то ГО, решение № 130/ 13.04.2011 г. по гр.д. № 951/ 2010 г. на III-то ГО и решение № 229/ 15.07.2013 г. по гр.д. № 1179/ 2012 г. на IV-то ГО. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол – очевидна неправилност на решението. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради необоснованост и нарушение на чл. 52 ЗЗД, към който чл. 4 ЗОДОВ препраща. Претендира разноски. От ответника Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, не е постъпил отговор на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния касационен съд я намира с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на иска за обезщетение на неимуществените вреди 30 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът, а той обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ доказва влязлата в сила присъда по нохд № 13 633/2015 г. на СРС, с която на основание чл. 304, пр. 1 НПК ищецът Е. Г. е оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 157, ал. 1 НК. Аргументът е почерпил от чл. 300 ГПК и от това, че незаконното обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ винаги причинява морални вреди. След това е пристъпил към обсъждане на онези доказани по делото обстоятелства, които са в причинна връзка с незаконното обвинение и имат значение за определяне размера на обезщетението. Приел е да са следните: 1) престъплението е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – предвиденото за него наказание е лишаване от свобода от две до осем години; 2) ищецът е бил задържан с полицейска заповед за 24 часа – за накърнените му поради това права с конституционно основание (чл. 30, ал. 1 и чл. 35, ал. 1 КРБ) следва да се ангажира отговорността на държавата без оглед на това, кой държавен орган е конституиран като субституент на страната на ответника по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ (така ТР № 5/ 15.06.2015 г. по тълк.д. № 5/ 2013 г. ОСГК на ВКС ); 3) наказателното производство е продължило една година и девет месеца – на 20.04.2014 г. е повдигнато обвинението, а оправдателната присъда е влязла в сила на 10.02.2016 г.; 4) преминало е през досъдебна фаза и съдебна фаза, която приключва с влязлата в сила първоинстанционна присъда; 5) в периода на неговата висящност ищецът е станал затворен, чувствал се е злепоставен и е изпитвал страх дори пред съседите, станали свидетели на задържането му от полицейските органи; 6) увредена е била психиката на ищеца - по причина на страха от опасността за несправедливо осъждане в престъпление, което не е извършил, той е бил потиснат, напрегнат, сънят му се е влошил, изпитвал е сутрешна умора и отпадналост, изолация, лесна умора; през м. май 2015 г. му е поставена диагноза рецидивиращо депресивно разстройство, която в началото на 2016 г. достига умерено тежко проявление; 7) чувствал се е унизен, че по наказателното дело са му иззети мобилни телефони и лаптоп; 8) засегнатата психика е възпрепятствала ищецът да полага труд, а в периода на висящото наказателно производство той не може да си намери работа; 9) към повдигнатото обвинение ищецът е 37-годишен и 10) има чисто съдебно минало. Въззивният съд е съобразил цялостния начин, по който незаконното обвинение е увредило неимуществената сфера на ищеца и го е съотнесъл към стандарта на живот в страната. Съобразил е, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не съществува извън конкретните обществено-икономически условия. Така е определил обезщетението от 3 000 лв. за адекватното парично изражение на понесените от ищеца морални вреди поради незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен до размера от 6 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема те да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС, както и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които имат значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с тези актове на нормативно тълкуване на Върховния съд и на Върховния касационен съд на Република България. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконното наказателно преследване. Противоречие на обжалваното решение с други решения на ВКС по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените дела са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на неимуществената сфера на увреденото от незаконното обвинение лице, но е различен размерът на определените обезщетения. Такава идентичност липсва в решенията на ВКС, на които касаторът се позовава. Обобщението е, че по повдигнатите въпроси е изключено соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Не е налице и „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът я обосновава с липсата на мотиви, които дават възможност да се установи начинът, по който въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Решението обаче съдържа необходимите мотиви за приложения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. И това основание за допускане на касационния контрол липсва. При тези мотиви, съдът