Определение № 554 от 04.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2379/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместната касационна жалба (с вх. № 16375/3.ІХ.2019 г.) на П. Г. И. и В. П. И. – двамата от [населено място], обл. Враца, подадена чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 1990 на Софийския апелативен съд, ГК, Х-и с-в, от 1.VІІІ.2019 г., постановено по гр. дело № 1384/2018 г., с която – като неоснователни и недоказани - са били отхвърлени преките им искове с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, водени срещу ответното „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД-София, всеки за разликата над присъдените им застрахователни обезщетения от по 7 500 лв. (седем хиляди и петстотин лева) и ведно със следващата се законна лихва от 23.ІІІ.2012 г. и до размер на сумата от 60 000 лв. (шестдесет хиляди лева) ведно със законна лихва от горепосочената дата на вредоносното събитие, първоначално присъдена с първоинстанционното решение, които застрахователни обезщетения били дължими за понесените от ищците неимуществени вреди от смъртта на Е. В. И. /съпруга на касатора и майка на касаторката/, последвала в резултат от процесното ПТП в [населено място], настъпило на 23.ІІІ.2012 г. Оплакванията на двамата касатори са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който преките им искове с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ да бъдат уважени „в съответствие с претендираното във въззивната им жалба“, т.е. изцяло - в размер на по 105 000 лв. застрахователно обезщетение за всеки един от тях, ведно с присъждането в тежест на застрахователя и на всички направени от двамата касатори съдебно-деловодни разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към тази съвместна касационна жалба подателите й обосновават приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението си за „очевидна неправилност” на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част /основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол/, още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 / без във връзка с нея да е бил формулиран конкретен въпрос–бил той материално- или процесуалноправен / и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл по следните четири правни въпроса от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Покрива ли задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите отговорността за вреди на всички съ извършители на едно деяние, независимо дали същите са страни по сключен със застрахователното дружество договор?”; 2./ „При наличие на независимо съ извършителство, функционалната отговорност на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите на единия делинквент покрива ли отговорността и на другия, незастрахован от него съ извършител?”; 3./ „Ограничен ли е обема на отговорността на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите от размера на уважен в наказателното производството иск за неимуществени вреди срещу незастрахован от него делинквент?”; 4./ „Съгласно чл. 122 ЗЗД позволено ли е търсене от правоимащото лице на разделна отговорност от солидарни длъжници при липсата на пълно изпълнение на дълга?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД-София писмено е възразило чрез свой юрисконсулт /В.Г./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му. Инвокирани са доводи, че първият правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба бил с хипотетичен характер, доколкото въззивната инстанция не се била позовала на наличие на солидарност или разделност на отговорността на застрахователите; вторият въпрос бил в съзвучие със създадената задължителна съдебна практика, а третият въпрос също не бил включен в предмета на делото. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, съвместната касационна жалба на П. И. и В. И. – двамата от [населено място], обл. Враца, ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: При частичното отменяване на решението на първостепенния съд в неговата осъдителна част и последвалото от това отхвърляне на преките искове на касаторите И. и И. срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД за разликата между 7 500 лв. и до 60 000 лв. по всеки един от тях, въззивната инстанция е разграничила, че наред с пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, увреденото от ПТП лице разполага и с осъдителния иск по чл. 45 ЗЗД срещу физическото лице делинквент. Затова е приела, че хипотеза, в която правото на обезвреда за претърпените неимуществени вреди е било упражнено спрямо делинквента, обемът на вредата и съответстващото й справедливо обезщетение се оказвал веднъж вече „очертан“ и затова същият не можело да бъде повече изменян в последващ процес, образуван по пряк иск срещу застрахователя на този делинквент, доколкото това щяло да доведе до „повторно обезщетяване“, принципно противоречащо на института на непозволеното увреждане, според който една и съща вреда не може да бъде обезщетена два пъти. В тази връзка, съобразявайки и задължителната постановка на ТР № 1/23.ХІІ.2015 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г., съставът на САС е изградил решаващия си правен извод, че в случаите, в които има влязло в сила решение по иска с правно основание по чл. 45 ЗЗД, независимо от това дали същият е бил разгледан в наказателното производство срещу делинквента или в самостоятелно гражданско дело срещу него, „то тогава има формирана със сила на пресъдено нещо воля на съда относно обема на претърпяната вреда и размера на нейното обезщетяване“ и затова: „не би било редно друг, равен по степен съд, да коригира постановеното вече решение по този въпрос, независимо, че това решение няма сила на пресъдено нещо спрямо застрахователя “. В заключение, вземайки предвид приетото с влязлата в сила присъда независимо съизвършителство от двамата делинквенти подсъдими, САС е приел, че присъдената в наказателното производство сума от 15 000 лв. като дължима от единия от тях, „би могла да бъде търсена по исков ред от всеки от ищците срещу всеки от застрахователите на двамата делинквенти“. В атакуваната негова отхвърлителна част въззивното решение се явява очевидно неправилно: основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК да директен достъп до касационния контрол. Това е така предвид явната необоснованост на този съдебен акт, обективирана в грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Въпросното логическо противоречие се проявява в приемането, от една страна, че при влязло в сила решение за уважаване на осъдителен иск с правно основание по чл. 45 ЗЗД срещу делинквент /“независимо дали същият е бил разгледан в наказателното производство или в самостоятелно гражданско производство“/ имало формирана със сила на пресъдено нещо воля на съда относно претърпяната вреда и размера на нейното обезщетяване. Докато, от друга страна, съставът на САС е приел, че макар това влязло в сила осъдително решение да не се полза със сила на пресъдено нещо спрямо застрахователя /по гражданската му отговорност, като автомобилист, на същия делинквент ответник – бел. на ВКС /, то: „не било редно, друг, равен по степен съд да коригира постановеното вече решение по този въпрос“. Извън обстоятелството, че този решаващ правен извод на въззивния съд, основаващ се върху ефекта на силата не пресъдено нещо, не държи сметка, че в процесния случай прекият иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е бил заведен срещу застрахователя по гражданската отговорност, но на другия съизвършител / съ делинквент/, той всъщност отрича принципното разбиране, изразено в задължителната за съдилищата в Републиката постановка по т. 2 на ТР № 2/6.VІ.2012 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 2/2010 г., според което плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл. 45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, но е от евентуално значение за неговата основателност. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение